— Е, Бъди — каза шерифът, — лошо, а?
— Абе, аз съм си виновен — рече човекът в леглото. — Стюърт все ме предупреждаваше за тая рамка, ама на̀!
— Вярно е — каза вторият старец.
Другите все тъй мълчаха. Погледнаха следователя тихо и твърдо, а шерифът се извърна и рече:
— Това е мистър Пирсън от Джексън. Носи заповед за момчетата.
Тогава човекът на леглото попита:
— За какво?
— По оная, наборната история, Бъди — поясни шерифът.
— Но нали сега не сме във война — каза човекът в леглото.
— Не сме — рече шерифът. — Новият закон е такъв. Не са се записали.
— Какво ще правите с тях?
— Заповед, Бъди. Арест.
— Но това значи затвор.
— Заповед — повтори старият помощник-шериф. Следователят забеляза, че човекът на леглото го гледа и едно след друго дърпа от лулата.
— Налей ми малко уиски, Джек — каза той.
— Не — рече лекарят, — и без това доста е пил.
— Налей ми малко уиски, Джек — каза човекът в леглото. Дърпаше от лулата, без да спира, и гледаше право в следователя. — Значи, правителството ви праща, а?
— Да — каза следователят. — Трябвало е да се запишат. Друго не се е искало от тях. А те не са… — Гласът му секна, а седемте чифта очи се впериха в него; оня на леглото продължаваше да пуфка.
— Че нали сме тука — каза човекът от леглото. — Нямаше да избягаме. — Той обърна глава. Двете момчета стояха едно до друго в края на леглото. — Анс, Лушъс! — извика ги той.
На следователя се стори, че отговарят в един глас.
— Да, татко.
— Този джентълмен е пристигнал чак от Джексън да каже, че правителството е готово за вас. Мисля, че най-близкото място, където можете да се запишете, е Мемфис. Качете се горе и си стягайте багажа.
Следователят трепна и пристъпи напред.
— Почакайте! — извика той.
Но Джек, най-старият, го бе изпреварил.
— Чакайте! — бе казал и той. — А крака му?
Сега всички погледнаха доктора.
— Вижте — рече докторът, — почти си го е ампутирал сам. Не може да чака. А сега вече не може и да мърда. Ще трябва да дойде сестрата да ми помогне и малко етер, дано само не е прекалил с уискито, че да го хване упойката. Някой от вас може да иде до града с моята кола. Аз ще телефонирам…
— Етер ли? — попита човекът в леглото. — За какво? Нали сам казваш, че почти е отрязан. Още две глътки и като хвана касапския нож на Джек, ще му плюя отгоре и сам ще го довърша. Хайде, свършвай!
— Нов шок едва ли ще понесеш — каза лекарят. — Говориш тъй, защото си пил.
— Глупости! — каза другият. — Един ден във Франция, както бягахме през една пшеничена нива, гледам аз точно в житата се подава картечница и си викам — ще я прескоча, както се прескача телена ограда, ако ти е опъната на височината на кръста; добре, ама не можах. Паднах на земята и като се постъмни, взе да ме наболява, и точно по това време нещо като каза „прас“ по каската ми изотзад, все едно, че наковалня си ударил, и като се събудих, нищо не помня. Един куп хора бяхме, наредени покрай стената на полевия лазарет, само че додето докторът ни обиколи всичките, сума време мина и почна страшно да боли. А това тук — нито боли, нито нищо, не си струва да говориш за него. Свършвай по-бързо. Ако имаш нужда от помощ, Стюърт и Рейф ще ти помагат… Налей ми да пия, Джек!
Този път лекарят вдигна дамаджаната и погледна докъде е изпразнена.
— Близо един кварт е отишъл — каза той. — Ако от четири часа досега си изпил един кварт, съмнявам се дали ще те хване упойката. Кажи какво мислиш, ще издържиш ли сега да те оправя?
— Да, карай! Сам си го направих, искам да се отърва от него.
Лекарят обиколи с поглед неподвижните и еднакви лица, които го наблюдаваха.
— Ако беше в града, в болницата, да имаше сестра да го наглежда, положително щях да почакам да му мине първият шок и щях да му изкарам уискито от организма. Но сега трябва да лежи неподвижно, а тъй не мога да спра кръвта, па дори и да имах етер или местна упойка…
— Глупости! — каза човекът на леглото. — Не знам господ да е създал по-добра местна или пълна упойка от това, дето е в дамаджаната. И после този крак не е нито на Джек, нито на Стюърт, нито на Рейф, нито на Лий, а мой. Аз го започнах и си мисля: само да поискам, мога и да го довърша.
Лекарят не сваляше очи от Джек.
— Кажете, мистър Маккалъм — рече той, — вие сте най-старият.
Вместо него отговори Стюърт:
— Да — рече той, — свършвай! Какво ще ти трябва? Предполагам гореща вода.
— Да — отвърна докторът. — Няколко чисти чаршафа. Имате ли някоя голяма маса, да я преместим тук?
— Кухненската — каза човекът, който ги бе посрещнал на вратата. — Аз и момчетата…
— Почакай — обади се оня в леглото, — момчетата нямат време да ти помагат — и отново ги изгледа. — Анс, Лушъс!
На следователя отново се стори, че отговарят в един глас:
— Да, татко.
— Тоя джентълмен там взе да ми изглежда нетърпелив. По-добре тръгвайте. Само дайте да помислим, май няма нужда от багаж. След ден-два ще ви дадат униформа. Вземете камиона. Сега няма кой да ви откара до Мемфис и да върне камиона, затуй го оставете при Гейосо Фийд Къмпани, ще пратим някой да го докара. Ще ми се да се запишете в Шести пехотен, дето бях и аз. Ама сигурно няма да можете, ще идете, където ви пратят. Влезеш ли един път, вече няма значение. По мое време правителството постъпи добре с мен, ще постъпи добре и с вас. Запишете се там, дето искат да ви пратят, дето имат нужда от вас, и се подчинявайте на сержантите и на офицерите, човек тъй става войник. Подчинявайте се, но помнете кои сте и от никого нищо не взимайте! Сега вървете!
— Чакайте! — отново извика следователят; отново пристъпи в средата на стаята. — Протестирам! Съжалявам за случилото се с мистър Маккалъм. Съжалявам за цялата история, но тя вече не е нито в мои, нито в негови ръце. Обвинението за невписване в армията е направено съгласно закона, издадена е заповед за задържане. Не може да се заобиколи по тоя начин. И преди да се направи следващата стъпка, сегашната трябва да се доведе до край… Да са му мислили, когато са отказали да се запишат. И ако мистър Гомболт откаже да изпълни заповедта, ще я изпълня аз и ще отведа момчетата в Джеферсън да отговарят пред прокурора. Трябва да предупредя мистър Гомболт, че ще го докладвам за мъмрене!
Старият помощник-шериф се обърна, рошавите му вежди наново се сбраха и заговори на следователя, както се говори на дете:
— Вие не разбрахте ли, че нито вие, нито аз няма да мръднем оттук още доста време?
— Какво? — викна следователят и се огледа: сериозните лица и сега го наблюдаваха с безучастни, отвлечени погледи. — Заплашвате ли ме? — извика той.
— Изобщо никой не ви обръща внимание — каза шерифът. — Само помирувайте малко, всичко ще се нареди и след малко ще можем да се върнем в града.
Следователят трябваше и този път да се помири, а сериозните замислени лица още веднъж го освободиха от своя безличен и непоносим поглед, той видя как двете момчета приближават леглото, навеждат се едно по едно, целуват баща си по устата, после се обръщат като един и излизат от стаята, минавайки покрай него, без да го погледнат. Седнал отново в меко осветеното антре до стария помощник- шериф — вратата на спалнята се бе затворила, — той чу мотора на камиона, който прави маневра на заден ход, после обръща и потегля по шосето, замирайки и стихвайки нататък, след което тихата гореща нощ на това циганско лято край Мисисипи, прехвърлило вече половината ноември, отново се изпълни с пронизителните последни писъци на летните жетварчета, които сякаш долавяха не по-зле приближаващите
