По едно време си помислих, че трябва да тръшна стария Джоб на земята и да не му давам да стане, защото изведнъж се развика:
— Не се качвай на туй нещо! Аз ще го науча него!
В това време наблюдавахме самолета — със Секретар и чичо Уили на борда, той като че подскочи във въздуха, преметна се и след това заора надолу, сякаш чичо Уили бе решил да стигне до Китай по най-прекия път — през земното кълбо, после отново се устреми нагоре, най-сетне се задържа в приблизително права линия, почна да обикаля поляната и се приготви да кацне. Старият Джоб викаше по чичо Уили всеки ден, от околните ниви взеха да се показват фермери, хора с каруци спираха на пътя да гледат самолета, като каца или като ни отминава, а в него чичо Уили и Секретар, един до друг, абсолютно еднакви, не толкова по лице, а просто като двата върха на градинско гребло, преди да се забие в земята; виждахме очите на Секретар и проточените му напред устни и дори ни се струваше, че го чуваме, като вика „Хууууууу!“ А очилата на чичо Уили блестяха, косата му се вееше изпод каскета и над колосаната яка, която переше всяка вечер преди лягане и слагаше без вратовръзка — и всичко това префучаваше край нас, а старият Джоб ревеше: „Слизай оттам! Слизай от туй чудо!“, след което се обаждаше и Секретар: „Отпускай, чичо Уили! О-т-п-у-с-к-а-й!“, самолетът продължаваше нататък, ту с носа, ту с опашката нагоре, ту с едното крило по-ниско от другото, ту обратно, след това тръгваше на една страна и дори първия път тъй щеше и да кацне, да се разбие, да се вдигне олелия и прахоляк, но след миг се изправи и Секретар отново се развика: „Отпускай, чичо Уили!“ Нощем очите на чичо Уили продължаваха да светят в палатката, вълнението му не го напускаше и той не спираше да говори и не искаше да заспи, а мен ми се струваше, че откак е решил да си купи самолет, капка спирт не е слагал в устата си.
О, да, известно ми е какви ги дрънкаха, когато всичко свърши, какво приказваше баща ми, когато той и мисиз Меридю пристигнаха нея сутрин: че аз съм бил вече голям, и при това бял човек, а Секретар и старият Джоб — просто безотговорни негри. И все пак именно старият Джоб и Секретар се помъчиха да му попречат. Защото точно тъй стана. Ето, това те не можаха да проумеят!
Помня последната нощ, когато Секретар и старият Джоб заедно го придумваха и накрая старият Джоб накара Секретар да каже на чичо Уили, че никога няма да се научи да лети, а чичо Уили млъкна, изправи се и погледна Секретар.
— Ти не се ли научи за две седмици? — каза той. Секретар кимна. — Ти това, един проклет, пиклив, нищожен, неграмотен и твърдоглав негър! — Секретар отново кимна. — И ти ми ги разправяш на мен, дето съм завършил университета и четирийсет години съм въртял търговия за петнайсет хиляди долара, че нямало да се науча да управлявам това нищо и никакво аеропланче, дето струва хиляда и петстотин? — После ме погледна. — Ти вярваш ли, че мога да го карам?
Вдигнах очи и рекох:
— Да. Вярвам, че всичко можеш.
VII
А сега не мога да им кажа. Просто не мога да говоря. Едно време татко разправяше, че който знаел, той можел и да каже. Но може би оня, който е съчинил тая приказка, не е имал пред вид четиринайсетгодишни момчета. Защото аз съм предчувствал какво ще стане. И чичо Уили ще да е знаел, че ще дойде подобен момент. Сякаш и двамата сме били наясно и дори не ни е трябвало да съпоставяме онова, което сме знаели, не е било нужно да си говорим. Нито за него е било необходимо да ми казва оня ден в Мемфис „Ела с мен, че да си наблизо, ако ми потрябваш“, нито за мен е било необходимо да се моля „Нека и аз да дойда, че да ти помагам.“
Защото старият Джоб бе телефонирал на мисиз Меридю. Чакал да заспим, измъкнал се и та-рам, та- рам, добрал се пеша до града, че да й се обади. Нито пари имал, нито някога през живота си е виждал телефон, но все пак се обадил и на сутринта тича в росата (а градът и телефоните бяха на пет мили) точно когато Секретар пали мотора; разбрах го какви ги е оплескал още преди да се е приближил достатъчно. Тичаше, препъваше се из пасбището и се разкрещя:
— Спрете го! Спрете го! Ония пристигат всеки миг. Задръжте го само десет минути, додето пристигнат!
Всичко ми стана ясно, изтичах да го пресрещна, този път го хванах, а той взе да се боричка, да ме удря и да крещи по чичо Уили в самолета.
— Значи, телефонира? — питам го аз. — На нея? А? На нея? И й обади къде сме, така ли?
— Да — викаше старият Джоб. — А тя рече, че щяла да викне татко ти, веднага щели да тръгнат и към шест са тука! — Държах го, ала сякаш стисках сноп сухи и трошливи клечки, чувах дробовете му, като свирят, дори сърцето му усещах; в това време дотича Секретар и старият Джоб отново се развика: — Свали го оттам! Идват! Всеки миг са тука! Задръж го!
А Секретар го пита:
— Какво? Кого?
Старият Джоб му извика да задържи самолета, Секретар се извърна, аз се помъчих да го хвана за крака, но не успях, видях, че чичо Уили гледа към нас, а Секретар приближава самолета, паднах на колене, също се развиках и заръкомахах. Чичо Уили едва ли ме е чул от мотора. Но нали ви казвам, не беше нужно да ме чуе, защото и двамата си знаехме; стоях на колене и притисках стария Джоб до земята и в това време видяхме как самолетът потегля, Секретар продължаваше да тича след него, машината подскочи във въздуха, наведе се напред и после пак подскочи, след това сякаш увисна неподвижна над дърветата, където първия ден си помислихме, че Секретар е решил да кацне, наклони се зад тях и се скри, а Секретар вече се връщаше обратно, така че станахме и ние със стария Джоб и тръгнахме.
Да, известно ми е какви ги приказваха по мой адрес; известно ми беше още същия следобед, когато се отправихме за дома — начело катафалката, после фордът със Секретар и стария Джоб, а ние с татко в нашата кола на опашката; Джеферсън се приближаваше все повече и тогава внезапно се разплаках. Защото умирането не представляваше нищо, то засяга само външната страна, онова, което носиш около себе си за удобство и леснина, като дреха; плачех, защото старите дрехи, които и пукната пара не струваха, са напуснали единия от нас двамата, а изоставеният бях аз; татко преметна ръката си през рамото ми и рече:
— Недей! Недей плака! Ти нищо не си направил. Никой не те обвинява.
Разбирате ли? Това беше всичко. Помогнах на чичо Уили. И той знае, че му помогнах. Знае, че не би сторил нищо без мене. Знае. Като тръгвахме, не бе нужно дори да се спогледаме. Това е.
Но те никога няма да разберат, нито дори татко. А няма кой друг да им обясни, освен аз. Ала как да им кажа, как да ги накарам да разберат? Как?
Информация за текста
© 1935 Уилям Фокнър
© 1993 Кръстан Дянков, превод от английски
William Faulkner
Uncle Willy, 1935
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2009
Издание:
Уилям Фокнър, Слез на земята, Моисей
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
Художник: Антон Радевски, 1983
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12959]
Последна редакция: 2009-08-31 21:30:00
