скалпел. — Маквей пристъпи по килима, седна на перваза и горчиво добави: — Последният е Лебрюн, тази сутрин. Малко след като откри връзката между Хуго Клас и убийството на Мериман… И от първия до последния единствената връзка по веригата е…
— Ервин Шол — довърши Нобъл.
— Ето ни пак на първото квадратче със същия въпрос. Защо? По каква причина? Какво става, по дяволите?
През целия си полицейски живот Маквей неуморно бе обикалял в кръг, задавайки стотици пъти едни и същи въпроси. Това беше нормалната практика в отдел „Убийства“, освен ако имаха късмета да спипат някого с димящ пистолет в ръката. И почти винаги търсенето завършваше с някоя дребна пропусната подробност, която изведнъж ставаше ясна и многозначителна като гранитна канара с грамаден червен надпис: ТЪРСИ ТУК!
Но не и този път. Бяха попаднали в кръг с начало, но без край. Можеха да обикалят из него до безконечност. Колкото повече информация събираха, толкова по-голям ставаше кръгът, но нищо не се променяше.
— Обезглавените трупове — подхвърли Нобъл.
Маквей отчаяно вдигна ръце.
— Добре де, защо пък не? Да опитаме и от този ъгъл.
— Какъв ъгъл? За какво говорите? — изненада се Ремер, гледайки ту единия, ту другия си колега.
Както всички полицейски организации на страните, в които бяха намерени труповете, Бундескриминаламт бе получила копия от докладите на Маквей до Интерпол. Но той съзнателно бе пропуснал да спомене за замразяването при свръхниски температури и предполагаемата експериментална цел. Недоумението на Ремер беше напълно обяснимо, той просто не знаеше достатъчно. И при дадените обстоятелства моментът изглеждаше крайно подходящ, за да го осведомят.
98.
Герд Ланг беше симпатичен къдрав програмист от Мюнхен, пристигнал в Берлин за тридневното изложение на компютърна техника. Отседнал бе в стая 7056 на новото крило на хотел „Палас“. За един мъж на трийсет и две години, преживял наскоро тежък развод, беше съвсем нормално да поговори на чашка, а после и на вечеря с привлекателната млада блондинка, която още в изложбената зала започна да го разпитва какво върши, как точно го върши и как би могла да напредне в тази област. За жалост решението се оказа съдбоносна грешка, защото след като пи доста и хапна съвсем малко, той изобщо не бе готов за онова, което се случи след поканата му да пийнат по още едно горе в стаята.
Докато се опипваха взаимно върху канапето в полумрачната стая, първата му мисъл бе, че тя просто посяга да го погали по шията. После пръстите й се стегнаха и блондинката се усмихна, сякаш закачливо питаше дали му харесва. Преди да отговори, пръстите стиснаха като менгеме. Първата му реакция бе да дръпне ръцете й. Но не успя — тя беше невероятно силна и гледаше отчаяните му опити с усмивка, като че всичко ставаше на игра. Герд Ланг се напъна да я събори, да се изтръгне от желязната хватка. Напразно. Лицето му стана червено, после мораво. Последната му мисъл бе колко нелепо е, че тя продължава да се усмихва.
След малко блондинката пренесе трупа във ваната и дръпна завесата. Върна се в стаята, извади от чантичката си мощен бинокъл за нощно виждане и го насочи към осветения прозорец на апартамент 6132. Като фокусира изображението, тя различи полупрозрачна завеса и мъж с побеляла коса, седнал отвътре на перваза. После превключи бинокъла и го завъртя към покрива. Сред мътното зеленикаво сияние видя на самия ръб човек с автоматична пушка на рамото.
— Полиция — прошепна тя и отново насочи бинокъла към прозореца.
Озбърн седеше до масичката и слушаше как Маквей излага на Ремер основните положения от физиката на ниските температури, а след това и останалото: предполагаемият опит за присаждане на отрязана глава върху чуждо тяло чрез атомна хирургия при температури близки до абсолютната нула. Макар че Озбърн вече бе чувал всичко това, то все още му звучеше като научна фантастика. Но не беше — някой го бе постигнал, или поне опитваше да го постигне. А Ремер, застанал прав с крак върху стола, слушаше като омагьосан всяка дума.
Изведнъж всичко помръкна. Обзе го твърда увереност, че Маквей няма да се справи. Въпреки целия си полицейски опит, този път бе налетял на костелив орех и Шол щеше да победи, както предсказваше Ремер. А после какво?
Въпросът всъщност не беше никакъв въпрос, защото Озбърн знаеше отговора. Беше пълзял сантиметър по сантиметър, беше стигнал почти до края, но в последния миг всичко щеше да рухне. И така щеше да загуби сетната капчица надежда в своя живот. Защото от този миг вече никой нямаше да се добере толкова близо до Ервин Шол.
— Извинете ме — рязко каза той.
Изправи се, заобиколи Ремер, мина в съседната спалня и спря там сред мрака. От другата стая продължаваха да долитат гласове. Тримата разговаряха все тъй оживено. Нямаше значение дали е с тях или не. И утре щеше да е същото, когато със заповед в ръка тръгнеха към Шол, оставяйки Озбърн в хотела под охраната на полицаите от БКА.
Стаята изведнъж му се стори непоносимо, мъчително тясна. Той мина в банята, светна лампата и потърси чаша. Нямаше. Завъртя крана, наведе се и пи от шепа. После плъзна мократа длан по врата си и усети хлад. В огледалото зърна как Нобъл влезе в спалнята, взе нещо от нощното шкафче, хвърли поглед към него и се върна при другите.
Без да откъсва поглед от своето отражение, той посегна да спре водата. Лицето му беше пребледняло, по челото и горната устна избиваха капчици пот. Вдигна ръка и видя, че трепери. Както стоеше неподвижно, той осъзна мисълта, която отдавна напираше в съзнанието му и същевременно чу собствения си глас. Чу го толкова ясно, че за момент се запита дали наистина не бе проговорил.
— Шол е тук, в Берлин. В хотел отвъд парка.
Изведнъж цялото му тяло потрепера и Озбърн помисли, че ще припадне. Сетне слабостта отмина и той ясно осъзна още нещо. След всичко преживяно Маквей нямаше право да му отнеме истината. Шол беше прекалено близо. Каквото и да му струваше, както и да му пречеха мъжете в съседната стая, нямаше да изтърпи още двайсет и четири часа, без да узнае защо са убили баща му.
99.
Гледката на трима мъже, разговарящи в хотелска спалня, обикновено е твърде скучна, но може да бъде и интересна, особено ако се фотографира под ъгъл от затъмнена стая през телеобектива на автоматичен фотоапарат.
Внезапно камерата отстъпи място на бинокъла, когато в спалнята влезе четвърти човек, надяващ в движение сакото си. Един от тримата стана и пристъпи към него. Размениха няколко думи, после седящият до тях вдигна телефона. След малко той остави слушалката и първият човек тръгна към вратата. Почти на прага се обърна и каза нещо на онзи, с когото бе говорил. Другият се поколеба, после изчезна някъде настрани. След малко се върна и подаде нещо на първия, който веднага отвори вратата и излезе.
Докато само на няколко крачки от нея мъртвият програмист постепенно се вкочаняваше в елегантната мраморна вана, симпатичната блондинка остави бинокъла и посегна към радиостанцията.
— Наталия — изрече тя.
— Луго — долетя отговорът.
— Озбърн току-що излезе.
Озбърн беше уверен, че Маквей не би му дал пистолета и изобщо не би го пуснал да припари навън от стаята, ако знаеше какво е замислил. Затова просто каза, че с нищо не може да помогне в полицейските работи, а напоследък се чувства малко потиснат и замаян, тъй че би желал да се поразходи на чист въздух.
Беше десет без пет. Преуморен и загрижен за куп неща, Маквей се позамисли и даде съгласие. Помоли Ремер да осигури полицейски придружител, а на Озбърн строго заръча да не напуска комплекса и да се
