неоценима.
— Да, знам — кимна Фон Холден и се обърна.
Очевидно Залетл беше в течение на разговора му с Шол, защото намекваше за „другото“. Веднага след края на тържеството в Шарлотенбург щеше да има втора церемония за шепа най-отбрани гости. Тайна и необявена предварително, тя щеше да се състои в мавзолея с гробниците на пруските крале. Фон Холден трябваше да донесе свръхсекретния материал, който щеше да бъде демонстриран там, и кодовете за достъп до този материал бяха програмирани единствено за него, без никаква възможност да бъдат променени.
Изборът показваше колко високо го ценят и каква власт му е поверена. Можеше да се сърди, но Шол и Залетл имаха право. По много причини именно днес личната му безопасност беше неоценима. Трябваше да осъзнае, че в жилите му вече не тече кръвта на прост войник от Спецназ като Бернхард Офен или Виктор Шевченко. Той беше Leiter der Sicherheit. Отговорник по безопасността — това вече не беше просто професия, а врата към бъдещето. Като човек, който един ден щеше да надзирава смяната на властта в цялата Организация, той се превръщаше в „пазител на пламъка“. Ако все още не бе разбрал това, именно днес трябваше да го разбере.
109.
Стаята за разпити под сградата на Кайзер Фридрихщрасе беше ослепително бяла. Бял под, бял таван, бели стени. Също тъй бели бяха и шестте тесни килии до нея. Дори сред хората, които работеха горе в общинския отдел за благоустройство, малцина знаеха за нейното съществуване. Повечето изобщо не подозираха, че една трета от седемстотинте квадратни метра на сутерена приютява специален разузнавателен отдел на БКА. Изграден през 1972 година, веднага след кървавата баня на Олимпийските игри в Мюнхен, този комплекс беше предназначен първоначално за разпити на заловени терористи и техни осведомители. В миналото бе служил като временен арест за членове на групата Баадер-Майнхоф, Червените бригади, Фронта за освобождение на Палестина и неколцина заподозрени във връзка с взривяването на самолета на Пан Ам. Освен ослепителната белота другата характерна черта беше, че лампите никога не изгасваха. Само за трийсет и шест часа арестуваните губеха всякаква ориентация и следствието обикновено потръгваше.
Вера седеше сама върху бяла пластмасова пейка, закрепена за пода. Нямаше нито маси, нито столове. Само пейката. Вече я бяха фотографирали и взеха отпечатъци от пръстите й. Беше облечена в светлосив, почти бял найлонов гащиризон с фосфоресциращ оранжев надпис на гърба: GEFANGER — Bundesrepublik Deutshland44. Когато Озбърн влезе, тя изглеждаше стресната и уморена, но все още в ясно съзнание. За момент ниската, мускулеста надзирателка остана на прага зад него. После се отдръпна в коридора и затвори вратата.
— Боже мой… — прошепна Озбърн. — Добре ли си?
Вера отвори уста, помъчи се да каже нещо, но не успя. От очите й бликнаха сълзи, в следващия миг двамата вече се прегръщаха и плачеха. Между риданията и плахите ласки Озбърн неясно чуваше гласа й:
— Франсоа мъртъв…. Защо съм тук?… Всички в къщата мъртви… Какво… направих?… Дойдох… в Берлин…. само… тук… можех… да… те… намеря.
— Вера. Шшшшшт. Всичко е наред, скъпа. Всичко ще се оправи. — Той я притискаше към себе си като изплашено дете. Отметна косите й, разцелува я по очите и избърса сълзите с ръка. — Виждаш ли, взеха ми даже носната кърпа.
Едва сега Вера забеляза, че Озбърн е без колан и връзки на обувките.
— Не ме пускай — прошепна тя. — Никога, никога…
— Вера, кажи ми какво се случи…
Хванати за ръце, двамата седнаха на пейката. Вера избърса сълзите, затвори очи и се помъчи да си припомни какво бе станало от вчера насам.
Видя селската къща край Нанси и телата на тримата агенти, проснати там, където ги бе заварила смъртта. Близо до тях Аврил Рокар гледаше към небето с невиждащи очи и кръвта продължаваше да се стича от гърлото й.
Когато влезе вътре, телефоните не работеха. Не успя да намери ключовете от форда на охраната, затова взе полицейското пежо на Аврил Рокар и потегли към града, откъдето опита да се обади до Париж. Но и домашният, и служебният телефон на Франсоа даваха заето. Навярно защото вече е станало известно за оставката, реши Вера. Все още потресена от убийствата, тя се върна в пежото и подкара към един парк край града.
И там, докато седеше в колата и се мъчеше през вихъра от страх и вълнение да реши какво ще прави сега, внезапно забеляза на пода пред съседната седалка чантата на Аврил. Вътре откри паспорт, полицейско удостоверение, самолетен билет до Берлин и резервация за хотел „Кемпински“. Имаше и изящно отпечатана покана за тържествена вечеря в 20:00 на 14 октомври, петък, в чест на някой си Елтон Либаргер. Между спонсорите се споменаваше Ервин Шол. Същият човек, който бе пратил Албърт Мериман да убие бащата на Озбърн.
Единствената й мисъл бе, че щом Шол се намира в Берлин, може би Озбърн знае и също е заминал за там. Не беше кой знае каква идея, но нищо друго не й оставаше. Макар и няколко години по-млада, все пак донякъде приличаше на Аврил Рокар, тъй че би могла да мине за нея. Беше четвъртък, тържествената вечеря трябваше да се състои в петък. Най-бързият начин да стигне до Берлин беше с влак от Страсбург и тя потегли натам.
На два пъти опита да се свърже с Франсоа. Първия път телефоните пак даваха заето. При втория опит около четири следобед успя да се свърже с кабинета му от един крайпътен паркинг. Никой не го бе виждал, откакто напуснал дома си в седем сутринта. Журналистите още не знаели за изчезването, но полицията и тайните служби били вдигнати по тревога, а президентът заповядал семейството на Франсоа да бъде укрито под въоръжена охрана.
Спомняше си как замаяна и вцепенена остави слушалката. Нищо не съществуваше. Нито Франсоа Кристиан. Нито доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис. Нито Вера Монере, която да се върне в Париж и да продължи предишния си живот, сякаш нищо не се е случило. Четирима души лежаха мъртви в селската къща зад нея, а единствените мъже, които бе обичала от цялото си сърце, сега бяха изчезнали като дим. Изведнъж я обзе предчувствие, че станалото досега е само прелюдия към нещо още по-страшно. И отново усети ужасния, смътен отзвук от миналото на баба си, изпълнено с вечен страх. Както преди половин век, единственият отговор беше в Берлин. Само че днес нещата я засягаха пряко.
Когато пристигна в хотел „Кемпински“, откри, че дрехите на Аврил вече са в стаята. Донесоха й закуска. На подноса лежеше вестник с новини за самоубийството на Франсоа. Напълно отчаяна, тя разбра, че трябва да се разходи на чист въздух и да обмисли как би могла да постъпи, ако я потърсят. Или ако не я потърсят и се наложи довечера да отиде сама на онова тържество в Шарлотенбург. От страх, че някой може да разкрие коя е всъщност, тя скри паспорта си под дюшека и излезе.
По някое време се озова пред църквата „Дева Мария, закрилница на мъчениците“. С изненада разбра, че тази църква е построена в памет на загиналите за свобода на съвестта и вярата от 1933 до 1945 година. Това й се стори истинско знамение. Може би вътре щеше да открие отговор на въпросите, които я измъчваха.
Но вместо отговор срещна германските полицаи.
Шнайдер бе излъгал, че трябва да върне Озбърн в хотела. Полицаите от охраната имаха нареждане ако Вера бъде открита, незабавно да го отведат при нея. Маквей искаше двамата да повярват, че са сами, за да изкопчи някаква информация от развълнувания разговор при подобна среща. Идеята беше предложението да дойде от Озбърн, а Шнайдер неохотно да се съгласи. И Озбърн се хвана на въдицата.
Внезапно вратата на стаята за разпити се отвори. Озбърн се завъртя и зърна на прага Маквей.
— Хайде, разкарайте го! — ядосано нареди детективът.
Веднага двама униформени полицаи сграбчиха Озбърн за лактите и го помъкнаха навън.
— Вера! — изкрещя той, опитвайки да погледне назад. — Вера!
Трясъкът на масивната стоманена врата заглуши втория му вик. Полицаите го изтласкаха по коридора, после по някакви стъпала и накрая го блъснаха в друга бяла стая. Ключалката щракна зад гърба му.
