— Ако смяташ, че ти трябва, не възразявам. Ето телефона.
Озбърн извърна глава.
— Пристигнах в събота следобед и вечерта отидох на театър — глухо изрече той. — После се почувствах зле. Върнах се в хотела и не напуснах стаята до понеделник сутринта.
— Включително през цялата неделя?
— Точно така.
— Изобщо ли не напуснахте стаята?
— Изобщо.
— Поръчахте ли храна?
— Хващал ли ви е някога скоротечен грип? Имах висока температура и диария, комбинирана с антиперисталтика. По-просто казано — повръщах. Не ми беше до ядене.
— Сам ли бяхте?
Отговорът на Озбърн бе бърз и категоричен:
— Да.
— Видя ли ви някой?
— Не, доколкото знам.
Маквей помълча, после тихо запита:
— Защо ме лъжете, доктор Озбърн?
Днес беше четвъртък вечер. Преди да потегли за Париж в сряда следобед, Маквей бе помолил Нобъл да провери престоя на Озбърн в хотел „Коноут“. И малко след седем тази сутрин Нобъл бе позвънил по телефона, за да съобщи, че Озбърн е наел стая в събота следобед и напуснал в понеделник сутринта. Записал се като доктор Пол Озбърн от Лос Анджелис, без придружител. Малко по-късно в стаята му влязла жена.
— Моля? — възкликна Озбърн, прикривайки уплахата си под маската на гняв.
— Не сте бил сам. — Маквей не му остави време да възрази. — Млада жена. Тъмнокоса. Възраст около двайсет и пет години. Името й е Вера Монере. В събота вечер сте правили любов с нея в таксито от Лейсистър скуеър до „Коноут“.
— Боже Господи!
Озбърн бе зашеметен. Не бе в състояние даже да си представи откъде и как полицията е узнала всичко това. Накрая бавно кимна.
— Заради нея ли дойдохте в Париж?
— Да.
— Предполагам, че и тя е боледувала заедно с вас.
— Да, така е…
— Отдавна ли я познавате?
— Миналата седмица се запознахме в Женева. Тя ме придружи до Лондон. После замина за Париж. Стажува тук.
— Стажува ли?
— Завършила е медицина. Скоро ще стане лекарка.
Значи лекарка! Маквей любопитно огледа Озбърн. Интересна работа, трябваше само малко да поразмърда нещата и подробностите се сипеха една след друга. Много здраве на Лебрюн с неговата празна папка!
— Защо не я споменахте?
— Казах ви, че въпросът е личен.
— Докторе, тя е вашето алиби. Може да потвърди как е протекъл престоят ви в Лондон.
— Не искам да я замесвам.
— Защо?
Озбърн усети, че отново му накипява. Маквей започваше да става досаден с тия непрекъснати обвинения, а Озбърн никога не бе проявявал особена търпимост към намесата в личния му живот.
— Вижте какво. Сам казахте, че тук нямате никаква власт. Изобщо не съм длъжен да ви отговарям.
— Прав сте — кротко се съгласи Маквей. — Но мисля, че ще проявите желание. Паспортът ви е в местната полиция. Освен това, стига да поискат, могат да ви обвинят в предумишлено нападение. Аз им върша услуга. Ако си въобразят, че ми създавате трудности, може да се поколебаят дали да ви оставят на свобода. Особено пък след като името ви е свързано с убийство.
— Вече ви казах, че нямам нищо общо с това!
— Сигурно — съгласи се Маквей. — Но може да прекарате доста време в някой френски затвор, докато властите решат да ви повярват.
Озбърн имаше чувството, че след безкрайно въртене в перална машина са го прехвърлили в центрофугата. Не му оставаше нищо друго, освен да отстъпва.
— Ако кажете направо какво целите, може би ще успея да ви помогна — промърмори той.
— По време на престоя ви в Лондон е бил убит човек. Трябва да ми докажете какво сте вършил през това време. А госпожица Монере, изглежда е единствената, която може да потвърди. Но вие очевидно изпитвате крайна неохота да я замесите… и тъкмо чрез това я замесвате. Ако предпочитате, бих се обадил на тукашните колеги да я приберат, за да си побъбрим в полицията.
До този момент Озбърн бе правил всичко възможно, за да не забърква Вера. Но ако Маквей изпълнеше заплахата си, вестникарите щяха веднага да научат. Тогава всичко щеше да изскочи на първите страници за развлечение на широката публика — и връзката му с Жан Пакар, и тайното пътуване до Лондон, и интимният живот на Вера. Политиците могат да вършат каквото си искат, било то с актриси или малки момченца, при което рискуват най-много да загубят изборите или поста си. Любовниците им се появяват върху кориците на жълтата преса из всички вестникарски щандове на света — обикновено по бикини. Но една жена, която се готви да стане лекарка, е нещо съвсем различно. Обществеността не одобрява когато лекарите проявяват човешки слабости, тъй че ако играта загрубееше, Вера можеше да загуби завинаги професията си. Подобен натиск силно напомняше шантаж, но засега Маквей даваше да се разбере, че всичко ще остане между него и Озбърн.
— Това е… — Озбърн се изкашля. — Това е…
Изведнъж осъзна, че Маквей неволно му е отворил вратичка. Можеше не само да се измъкне от историята с Жан Пакар, но и да разбере какво точно знае полицията.
— Какво? — подкани го Маквей.
— Това е причината, поради която наех частен детектив — довърши Озбърн.
Лъжеше, но трябваше да поеме риска. Полицията сигурно бе прегледала всяка хартийка в дома на Пакар, но Озбърн знаеше, че детективът не записва почти нищо. Навярно се хващаха за всяка сламка и не подбираха методите, дори ако се налагаше да потърсят помощ от американски полицай.
— Тя има любовник. Не искаше да узная. И нямаше да разбера, ако не я бях последвал в Париж. Попитах я кой е, но не ми каза. Затова реших да открия сам.
Ако хитрец като Маквей повярваше на тази история, значи полицията не знаеше за Канарак. И в такъв случай нищо не пречеше на Озбърн да продължи по плана.
— Значи Пакар откри кой е любовникът.
— Да.
— Ще ми кажете ли?
Озбърн изчака колкото да покаже на Маквей, че не му е лесно да говори. После тихо прошепна:
— Тя се чука с френския министър-председател.
Маквей се вгледа в Озбърн. Точно това бе очаквал — да чуе верния отговор. Ако Озбърн криеше още нещо, Маквей просто нямаше представа какво може да бъде.
— Е, ще го преживея някак. — Озбърн говореше бавно, развълнувано. — Някой ден сигурно даже ще се смея, като си спомня. Но не днес. А сега ще се съгласите ли най-сетне, че въпросът е личен?
24.
Маквей напусна хотела и пресече улицата към паркираната си кола. Някакво шесто чувство му
