„Любов моя.“ Отново чу гласа му и усети, че й призлява. В сегашното си състояние би ги убила и двамата без колебание. Зад прозореца градът бе отстъпил място на ниви и ливади. Насрещен влак прелетя с грохот към Париж. Мишел Канарак вече никога нямаше да стъпи в Париж. С Анри и всичко около него беше свършено. Край. Сестра й трябваше да разбере и да не я разубеждава.
Как го бе казал? „Върни си моминската фамилия.“
Точно това щеше да направи. Още щом успееше да си намери работа и да събере пари за адвокат. Тя се облегна назад, затвори очи и се вслуша в тракането на влака, устремен към Южна Франция. Днес беше 7 октомври. След месец и два дни щяха да се навършат осем години от сватбата им.
В Париж Анри Канарак спеше, свит на кълбо върху креслото в хола на Анес Демблон. В пет без четвърт бе откарал Анес на работа, после се бе върнал със ситроена в нейното жилище. Собственият му апартамент на авеню Вердие 175 беше пуст. Който и да се вмъкнеше там, нямаше да открие нито хора, нито нещо, което да му подскаже къде са се дянали. Зеленият найлонов чувал с неговите работни дрехи, бельо, обувки и чорапи бе хвърлен в пещта на парното и за броени секунди се бе превърнал в дим. Всяка дреха, която бе носил при убийството на Жан Пакар, сега се рееше на микроскопични частици из въздуха или лежеше разпръсната върху покривите на Монруж.
На петнайсет километра разстояние, от другата страна на Сена, Анес Демблон седеше зад бюрото си в пекарната и попълваше известията за неплатени сметки, както правеше на всяко пето число. Вече бе предупредила мосю Льобек и работниците, че Анри Канарак е трябвало спешно да замине за провинцията по семейни дела и вероятно ще отсъства поне седмица. Около шест и половина тя остави до телефона и на касата в хлебарницата бележки с препоръката всички въпроси относно Канарак да бъдат отправяни към нея.
Почти по същото време Маквей предпазливо пристъпваше из парка Шан дьо Марс пред Айфеловата кула. Навъсеното утро разкриваше пред погледа му същата разкопана правоъгълна градина, която бе напуснал снощи. По-нататък имаше още разровени алеи. Зад тях други, все още незасегнати от реконструкцията, се пресичаха на всеки петдесет метра. След като заобиколи парка от едната страна, Маквей прекоси към отсрещната и пое обратно, оглеждайки непрекъснато земята. Никъде не забеляза друго, освен сивкаво-черната кал, която отново покриваше обувките му.
Най-сетне спря и се обърна да види дали не е пропуснал нещо. В този момент забеляза един градинар да се задава към него. Човекът не говореше английски, а френският на Маквей беше направо окаян. И все пак той реши да опита.
— Червена пръст. Разбираш ли? Червена пръст. Има ли наоколо? — запита Маквей, сочейки земята.
— Жервен Прест? — обърка се градинарят.
— Не. Червена! Червен цвят. ЧЕР-ВЕ-НО.
— ЧЕР-ВЕ-НО — повтори човекът и го изгледа тъй, сякаш си имаше работа с луд.
Часът бе прекалено ранен за подобни разговори. Трябваше да намери Лебрюн и да го доведе тук.
— Pardon9 — изрече Маквей с най-добрия си френски акцент и се канеше да си тръгне, когато забеляза от задния джоб на градинаря да се подава червена кърпа. Посочи я и натърти: — Червено!
Човекът кимна с разбиране, извади кърпата и му я подаде. Маквей отблъсна протегнатата ръка.
— Не. Не. Цветът.
— Ah! — Върху лицето на градинаря цъфна усмивка. — La couleur!10
— La couleur! — победоносно потвърди Маквей.
— Rouge11 — каза човекът.
— Rouge — повтори Маквей, опитвайки да търкаля звуците върху езика си като парижанин. После се наведе, загреба шепа кал и запита: — Rouge?
— Le terrain?12
Маквей кимна и размаха ръка към околния парк.
— Rouge terrain?
Човекът го изгледа втренчено, после също размаха ръка.
— Terrain rouge.13
— Oui! — засия Маквей.
— Non — отсече градинарят.
— Non?
— Non!
Щом се прибра в хотела, Маквей позвъни на Лебрюн, за да съобщи, че си събира багажа за Лондон и че има все по-неприятни предчувствия за Озбърн, който може да се окаже далеч не толкова невинно агънце, колкото изглежда от пръв поглед, тъй че би било добре да го държат под око докато утре си вземе паспорта и излети за Лос Анджелис.
— А, и още нещо — добави той. — Озбърн има ключове от пежо.
Трийсет минути по-късно, в 8:05, една съвсем обикновена кола спря срещу хотела на авеню Клебер. Цивилният полицай в нея разкопча колана, облегна се назад и започна да наблюдава. Ако Озбърн излезеше — пеш или с автомобил — полицаят щеше да забележи. Едно „погрешно“ телефонно обаждане бе потвърдило, че той все още е в стаята си. След бърза проверка по компаниите за коли под наем бяха установили номера, цвета и модела на пежото.
В 8:10 друга полицейска кола дойде да откара Маквей до аерогарата с най-сърдечни поздрави от инспектор Лебрюн и Първа парижка полицейска префектура.
Петнайсет минути по-късно все още се бореха с гъмжилото по улиците. Маквей вече познаваше Париж достатъчно добре, за да се досети, че шофьорът не кара по най-правия път. И имаше право. След пет минути наближиха гаража на централното полицейско управление.
В 8:45, облечен със същия смачкан сив костюм, който за беда започваше да се превръща в негова униформа, Маквей седеше срещу бюрото на Лебрюн и разглеждаше увеличена фотография на отпечатък от пръст. Отпечатъкът беше цял и съвършено ясен, макар че за основа му бе послужило едно размазано петно, открито от техническия екип върху парче стъкло в апартамента на Жан Пакар. Стъклото бе изпратено в лионската дактилоскопична лаборатория на Интерпол, където компютърни специалисти изчистиха петното докато се превърне в отчетлив образ. Отпечатъкът бе сканиран, увеличен, фотографиран и върнат на Лебрюн в Париж.
— Познавате ли доктор Хуго Клас? — запита Лебрюн и запали цигара, гледайки празния екран на компютъра.
— Германски експерт по дактилоскопия — каза Маквей и прибра фотографията обратно в папката. — Защо?
— Канехте се да запитате доколко е точна възстановката, прав ли съм?
Маквей кимна.
— Сега Клас работи в централата на Интерпол. Лично е стоял до компютърния специалист докато получат съвършено ясни линии. След това Рудолф Халдер от виенския клон направил проверка с новия оптичен сравнител, който разработиха двамата с Клас. Всичко е точно като вашите американски лазерни бомби.
Лебрюн отново се загледа в екрана. Чакаше резултат от молбата си за идентифициране до централния информационен център на Интерпол в Лион. Първото запитване бе получило отговор „нерегистриран в Европа“. Второто — „нерегистриран в Северна Америка“. Третата молба беше под кода „автоматично издирване“ и означаваше, че компютърът трябва да провери всички архивни данни.
Маквей се пресегна и взе от бюрото чаша черно кафе. Макар че полагаше всички усилия да бъде съвременно ченге и да използва всевъзможните високотехнологични системи, които му предлагаха, той просто не можеше да прогони от кръвта си старата школа. Според него един детектив просто трябваше да обикаля и да дири, докато открие виновника и уликите срещу него. После да го разпитва докато се пречупи. И все пак знаеше, че рано или късно ще трябва да приеме новостите, та макар и само за да си облекчи живота.
Стана, пристъпи зад Лебрюн и също се загледа към екрана. Точно в този момент един компютърен файл подаде сигнала „открит“ от клона на Интерпол в Ню Йорк. Седем секунди по-късно върху монитора се появи
