чакаха обяснения. „Защо?“ — сякаш самата съдба му бе отредила да отговоря на този въпрос, но никога да не го задава. Макар че си спомняше два конкретни случая, когато бе запитал „Защо?“: първата си жена, а по-късно и втората, след като му казаха, че го напускат. Но сега, в тази стъклена полицейска клетка насред Париж, изправен пред френския детектив, който драскаше своите бележки и пушеше цигара подир цигара, той изведнъж осъзна, че защо е най-важният въпрос в неговия живот. И искаше да го зададе само веднъж. На човека, когото бе преследвал до метрото.
— Защо, копеле гадно, защо уби баща ми?
В същия миг му хрумна, че ако полицаите са разпитали келнерите от кафенето, може би знаят името на човека. Особено ако е редовен клиент, или е платил с чек или кредитна карта. Озбърн изчака Метро да привърши със записките. После изрече с цялата учтивост, на която бе способен:
— Мога ли да ви задам един въпрос?
Метро вдигна глава и кимна.
— Този френски гражданин, когото нападнах… Знаете ли кой е?
— Не — отвърна Метро.
В този момент вратата се отвори и още един цивилен инспектор се настани срещу Озбърн. Казваше се Бара и хвърли поглед към Метро, който леко поклати глава. Бара беше дребен и тъмнокос, с печални черни очи. Ноктите му бяха изрязани идеално, а по опакото на китките му растяха гъсти черни косми.
— Тук, във Франция, не гледаме с добро око на побойниците, та били те и лекари — категорично заяви Бара. — Депортираме ги без много церемонии.
„Депортиране! — помисли Озбърн. — Не, Господи! Моля те, не сега! Не и след толкова години! Да знам, че е жив, да знам къде е!“
— Съжалявам — изрече той, като се мъчеше да прикрие ужаса. — Много съжалявам… Бях възбуден, това е всичко. Моля ви, повярвайте ми, защото е истина.
Бара го огледа внимателно.
— Още колко възнамерявате да останете във Франция?
— Пет дни — каза Озбърн. — Искам да разгледам Париж…
Бара се поколеба, после бръкна във вътрешния си джоб и извади паспорта на Озбърн.
— Ето паспорта ви, докторе. Когато решите да отпътувате, елате при мен да ви го върна.
Озбърн се озърна към Метро. Значи така уреждаха нещата. Без депортиране, без арест, но му даваха да разбере, че ще го държат под око.
Метро се изправи.
— Късно е вече. Au revoir1, доктор Озбърн.
Когато Озбърн напусна участъка, вече минаваше единайсет и двайсет и пет. Дъждът бе спрял и над града сияеше пълната луна. Той се накани да спре такси, после реши да се разходи до хотела. Така щеше да обмисли как да постъпи с човека, който вече не бе само детски спомен, а живо същество нейде в пределите на Париж. С малко повече търпение този човек можеше да бъде открит. И разпитан. А сетне — унищожен.
4.
Същата пълна луна огряваше една затънтена уличка в театралния квартал недалече от Чаринг крос роуд. Уличката беше тясна, крива и преградена в двата края с полицейска пластмасова лента. Любопитни минувачи надничаха между униформените полицаи, опитвайки да разберат какво се е случило отвъд загражденията.
Но Маквей не се интересуваше от физиономиите на зяпачите. Цялото му внимание бе насочено към едно друго лице — лицето на бял младеж между двайсет и двайсет и пет години със зловещо изхвръкнали от орбитите очи. Открито бе в кофа за смет от един театрален разпоредител, излязъл да изхвърли скъсаните билети след представлението. При други обстоятелства това би било работа за отдел „Убийства“ на лондонската полиция, но случаят беше необичаен. Началник-отделът Джеймсън се свърза със старши инспектор Йън Нобъл от Специалните служби, а той на свой ред разбуди Маквей от неспокойна дрямка в хотелската стая.
Всъщност интересът на лондонските полицаи бе предизвикан не толкова от лицето, колкото от главата, с която бе свързано. Първо, защото липсваше съответното тяло. И второ, защото главата изглеждаше отделена от трупа с хирургически методи. Никой нямаше представа къде може да се намира „останалото“, но така или иначе с цялата оскъдна наличност трябваше да се нагърби Маквей.
Докато гледаше как двама полицейски служители внимателно вадят главата от кофата за смет, прибират я в прозрачен найлонов плик и после в картонена кутия, Маквей разбра без сянка от съмнение, че детективите на Джеймсън имат право: операцията беше извършена от професионалист. Ако не хирург, то поне човек с остър хирургически инструмент и стабилни познания по анатомия.
Доказателство: в основата на шията, там където тя се съединява с клавикула или просто казано ключицата, е разположена връзката между трахеята и хранопровода, водещи съответно към стомаха и белите дробове; с тях е свързан и долният констрикторен мускул, който се прикрепва странично към пръстеновидния и щитовидния хрущял…
И точно на това място главата бе отделена от тялото — нито Маквей, нито капитан Нобъл се нуждаеха от нечие потвърждение по въпроса. Трябваше им обаче помощта на специалист, за да разберат дали обезглавяването е станало преди или след смъртта. А ако е вярно второто — то каква е била причината за смъртта.
Аутопсията на глава не се различава от аутопсия на цял труп, само работата е по-малко.
Лабораторните изследвания можеха да отнемат от едно до три-четири денонощия. Но Маквей, Нобъл и младоликият полицейски патолог доктор Евън Майкълс, викнат от къщи по спешност, споделяха едно и също мнение. Главата беше отрязана от мъртвец, а причината за смъртта несъмнено бе фатална доза барбитурат, най-вероятно нембутал. Оставаше обаче въпросът защо очите са изхвръкнали от орбитите и какво е предизвикало тънката струйка кръв в ъгълчето на устните. Това бяха симптоми за дихателно отравяне с циановодород, но нямаше допълнителни доказателства за подобна хипотеза.
Маквей се почеса зад ухото и заби поглед в тротоара.
— Кани се да те пита за времето на смъртта — сухо подхвърли Йън Нобъл на Майкълс.
Старши инспектор Нобъл беше петдесетгодишен, женен, с две дъщери и четири внучета. Късо подстриганата прошарена коса, квадратната челюст и стройната фигура му придаваха вид на военен от старата школа — нещо съвсем нормално за един бивш полковник от армейското разузнаване, завършил Кралската военна академия в Сандхърст през 1965 година.
— Трудно е да се каже — промърмори Майкълс.
— Опитайте — настоя Маквей, без да изпуска Майкълс от погледа на сивозелените си очи. Държеше да получи отговор. Би се задоволил дори с правдоподобни догадки.
— Кръвта е съвсем малко, почти липсва. Сам виждате, трудно можем да преценим времето на съсирване. Бих казал, че главата е лежала на това място доста дълго, защото температурата й почти съвпада с тази на околната среда.
— Няма ли вкочаняване?
Майкълс го изгледа втренчено.
— Не, сър. Изглежда, че няма. Както знаете, вкочаняването обикновено настъпва пет-шест часа след смъртта, като започва от долната част на трупа, обхваща я към дванайсетия час и завършва около осемнайсетия.
— Само че не разполагаме с целия труп — каза Маквей.
— Така е, сър. Не разполагаме.
Въпреки цялата си преданост към служебния дълг Майкълс започваше да съжалява, че не си бе останал у дома, предоставяйки на някой друг удоволствието да общува с този застаряващ и сприхав американски детектив, който сякаш знаеше отговора на всеки въпрос още преди да го е задал.
— Маквей — обади се Нобъл с безизразна физиономия, — нека изчакаме резултатите от лабораторията, а междувременно да пуснем горкия доктор да си довърши сватбената нощ.
