Денят след утре

— Ами ако не им омръзне? Ако решат да претърсят апартамента ти и после цялата сграда?

Изведнъж Озбърн се изплаши. Нямаше изход, беше заклещен в ъгъла. Дори и без раната в крака, ако опиташе да излезе и сградата се окажеше под наблюдение, щяха да го спипат на първия ъгъл. А ако предприемеха сериозно претърсване, рано или късно щяха да стигнат до тавана.

— Нищо друго не можем да направим. — Вера бе все тъй уверена и невъзмутима. Не само го защитаваше, но и владееше положението. — В банята имаш вода, а храната ще ти стигне докато се върна. Искам да започнеш физически упражнения. Ако можеш, опитай клякане. Ако не — през четири часа обикаляй из стаята до пълно изтощение. Когато се измъкнем оттук, ще трябва да го сторим пеш. И още нещо, като се стъмни, не забравяй да дръпнеш завесата. Стряхата закрива прозорчето, но ако някой наблюдава, светлината може да те издаде. Ето, вземи…

Вера пусна в ръката му ключ.

— От апартамента… за в случай, че трябва да се свържеш с мен. Ще откриеш номера в бележника до телефона. Стълбата води към килер на долния етаж. После мини по служебното стълбище. — Вера помълча и се вгледа в него. — Излишно е да ти казвам, че трябва да внимаваш.

— Сигурно е излишно и аз да ти казвам, че все още можеш да се измъкнеш. Отиваш при баба си и заявяваш, че не си имала представа какво става тук.

— Не — отсече тя и тръгна към вратата.

— Вера?

Тя спря и се обърна.

— Какво?

— Имах пистолет. Къде е?

Вера трепна и Озбърн разбра по лицето й, че не харесва въпроса.

— Вера… — Той помълча. — Какво да правя, ако високият мъж ме открие?

— Как ще те открие? Няма откъде да разбере за мен. Коя съм, къде живея…

— Той не знаеше и за Мериман. Обаче това не му попречи.

Тя се колебаеше.

— Вера, моля те.

Озбърн я погледна в очите. Оръжието му трябваше,за да се отбранява, не за да стреля по полицаи.

Най-сетне тя кимна към масата под прозорчето.

— В чекмеджето.

52.

Марсилия

Мариан Шалфур-Руже неохотно напусна сутрешната литургия десет минути след началото, защото риданията на сестра й караха другите богомолци — все съседи и познати — любопитно да извръщат глави. Мишел Канарак бе пристигнала преди две денонощия и през цялото това време сълзите й течаха неудържимо.

Мариан беше с три години по-възрастна от сестра си и имаше пет деца, най-голямото на четиринайсет. Съпругът й Жан Люк беше рибар и в зависимост от сезоните прекарваше дълги периоди далеч от семейството. Но когато се връщаше у дома, той държеше да бъде с жена си и децата.

Особено с жена си.

Жан Люк имаше неутолим сексуален апетит и не се срамуваше от това. Но от време на време й ставаше неудобно, дори малко неприятно, когато мераците го хващаха изведнъж и той поваляше жена си на пода или я отнасяше в спалнята на малкия тристаен апартамент, където се любеха бурно, шумно и безкрайно дълго, сякаш часове наред.

За него бе просто неразбираемо откъде накъде Мишел внезапно пристига при тях и колко време ще остане. Всички семейства си имаха проблеми. Но обикновено ги изглаждаха с помощта на свещеника. Затова бе уверен, че всеки момент Анри ще пристигне да моли Мишел за прошка и да я върне в Париж.

Ала Мишел също тъй уверено твърдеше през сълзи, че това няма да стане. Вече две нощи опитваше да спи на кушетката в кухничката сред гъмжилото от дечурлига, които непрестанно се караха коя програма да гледат по малкия черно-бял телевизор. А междувременно в съседната спалня съпрузите шумно се любеха, без да привлекат ничие внимание, освен това на Мишел.

В неделя сутринта на Жан Люк вече му бе писнало от сълзи и той откровено го заяви на Мариан в присъствието на Мишел. Нека я заведе на църква и там, пред Бога, да я накара да спре! Или ако не пред Бога, поне пред свещеника.

Но и това не помогна. Когато напуснаха църквата и тръгнаха по булевард д’Атен под мекото средиземноморско слънце, Мариан хвана сестра си за ръката.

— Мишел, ти не си единствената жена на тоя свят, зарязана от мъжа си. Нито пък си първата бременна. Разбирам, че те боли. Но животът продължава, затова престани! Ние сме с теб. Хвани се на работа и роди детето. После ще си намериш някой приличен мъж.

Мишел погледна сестра си, после сведе очи. Разбира се, Мариан беше права. Но това не облекчаваше нито болката от самотата, нито чувството за празнота. Какво пък, мислите никога не помагаха срещу сълзи. Само времето имаше тази власт.

След като бе казала каквото трябваше, Мариан спря пред откритото магазинче на Кей де Белж да купи пиле и пресни зеленчуци за вечеря. Въпреки ранния час, магазинът и тротоарите гъмжаха от народ. Глъчката от коли, стъпки и гласове, беше почти оглушителна.

Внезапно сред всички други звуци Мариан чу някакво странно „пук“. Обърна се да попита Мишел какво е това и видя, че сестра й се подпира на сергията до купчина пъпеши, а върху лицето й е застинало изражение на искрена изненада. После видя как върху бялата якичка на Мишел разцъфна червено петно. В същото време усети нечие присъствие и надигна очи. Високият мъж отсреща се усмихваше. После нещо трепна в ръката му и тя отново чу същото „пук“. Високият мъж светкавично изчезна в тълпата и денят изведнъж помръкна. Мариан се огледа наоколо и видя изумени лица. След това всичко потъна в странна мъгла.

53.

Бернхард Офен можеше да напусне Марсилия също както бе пристигнал, но един самолетен билет в двете посоки по време на убийството би привлякъл вниманието на полицията. Свръхскоростният влак — TGV, както го наричаха французите — стигаше до Париж за малко повече от четири часа. Офен се нуждаеше от това време, за да обмисли спокойно в първокласното купе какво бе станало и какво предстоеше да се случи.

Не беше трудно да открие Мишел Канарак при сестра й в Марсилия — Офен просто я проследи сутринта, когато напускаше Париж и забеляза на кой влак се качва. След като разполагаше с влака и направлението, Организацията свърши останалото. На слизане я проследиха от гарата до дома на сестра й в квартал Льо Пание. От този момент тя бе под непрекъснато наблюдение, като същевременно се съставяше и списък на хората, на които би могла да се довери. Осигурен с тази информация, Офен взе самолета на „Ер Ентер“ от Париж за Марсилия. На летище Прованс го чакаше наета кола. В резервната гума бе скрит чешки автоматичен пистолет CZ с комплект резервни патрони и заглушител.

— Bonjour. Ah, le billet, oui.20

Офен подаде билета си на кондуктора и размени с него няколко шеговити думи, както се полага на един преуспяващ бизнесмен. После се облегна назад и загледа пейзажа, докато влакът летеше през зелената долина на Рона. Движеха се с около триста километра в час.

Беше доволен, че е успял да ликвидира жените от първия опит. Ако някак ги бе изтървал и двете се бяха добрали до апартамента… е, истеричните хора винаги са по-трудна мишена. А макар че там бе работил сравнително чисто, гледката на Жан Люк и петте деца, застреляни у дома си, несъмнено би докарала жените до лудост и писъците им биха събрали целия квартал.

Естествено, съпругът и децата щяха да бъдат намерени рано или късно и това щеше да вдигне на крак цялата полиция. Но Офен нямаше друг избор. Съпругът се канеше да отиде при компанията си в местното