Знаеше, че доста хора му дават отсрочка до седем, преди да грабнат телефона. Лебрюн с обаждане от Лион и уговорка за среща след като пристигне. Нобъл и Ричман с вести от Лондон.
А чакаше и две обаждания от Лос Анджелис. Едното от Ернандес, на която бе позвънил тая нощ, защото в хотела не го чакаше факс със сведения за Озбърн. Оказа се, че Ернандес не е на работа и никой не знае къде е.
Другото обаждане щеше да е от водопроводчика, когото съседите бяха повикали, защото автоматичните пръскачки в двора на Маквей взели да се включват на всеки четири минути. Водопроводчикът трябваше да му съобщи колко ще струва монтирането на нова система вместо старата, която Маквей бе сглобил преди двайсет години с подръчни средства и комплект инструменти от „Направи сам“.
И още едно обаждане, което очакваше — или поне се надяваше да дойде — и заради което не бе мигнал цяла нощ. Обаждане от Озбърн. Мислите му отново се върнаха към мазето. Помещението беше грамадно и разделено на безброй претъпкани килийки. Но може и да грешеше. Кой знае дали не бе говорил само на сенките…
6:52. Още осем минути, Маквей. Хайде, затвори очи и се опитай да не мислиш, остави мускулите, нервите и всичко останало да се отпусне.
В този момент се раздаде телефонен звън. Той изръмжа, превъртя се и вдигна слушалката.
— Маквей на телефона.
— Обажда се инспектор Бара. Извинявайте, че ви безпокоя.
— Няма нищо. Какво се е случило?
— Инспектор Лебрюн е бил застрелян.
64.
Беше станало в Лион, на гарата в квартал Пар Дийо, малко след шест сутринта. Лебрюн тъкмо бил слязъл от такси и вървял към входа на гарата, когато неизвестен мотоциклетист открил огън с автоматично оръжие и веднага избягал. Имало още трима улучени. Двама мъртви и един тежко ранен.
С рани в гърлото и гърдите Лебрюн бил откаран незабавно в районната болница. Според първоначалната диагноза бил в критично състояние, но имал изгледи да оживее.
Маквей изслуша подробностите, помоли да го държат в течение и бързо затвори телефона. После набра номера на Йън Нобъл в Лондон.
Нобъл тъкмо бе пристигнал на работа и пиеше сутрешния си чай, когато от слушалката долетя гласът на Маквей. Веднага усети, че американецът грижливо подбира всяка дума.
Маквей вече нямаше представа на кого може да се довери и на кого не. Ако високият мъж не бе потеглил за Лион веднага след бягството от апартамента на Вера Монере — нещо твърде невероятно, защото би следвало да знае, че полицията ще организира незабавна хайка — това означаваше, че зад събитията стои някой, способен не само да организира убийства, но и да следи всяка крачка на полицията. Никой освен Маквей не знаеше, че Лебрюн заминава за Лион, но все пак го бяха проследили толкова умело, че знаеха дори с кой влак ще отпътува за Париж.
Напълно объркан, Маквей се губеше в догадки кои са тия хора, какво вършат и защо. Но едно можеше да предположи със сигурност: щом бяха елиминирали Лебрюн когато пристъпи прекалено близо до техния човек в Лион, сигурно знаеха, че двамата работят съвместно по случая Мериман. И след като все още не го бяха докоснали с пръст, трябваше да допусне поне, че хотелският му телефон се подслушва. Приемайки хипотезата за факт, Маквей съобщи на Нобъл онова, което би очаквал да чуе някой страничен човек. Че Лебрюн е застрелян и в тежко състояние е приет в лионската болница „Пар Дийо“. Че лично той смята да се изкъпе, да се избръсне, да закуси набързо и да изтича в управлението. Ще се обади като узнае нещо повече.
В Лондон Йън Нобъл бавно остави слушалката и събра връхчетата на пръстите си. Току-що Маквей му бе казал две неща: че Лебрюн е в тежко състояние и че ще се обади от обществен телефон, защото стаята вероятно се подслушва.
Десет минути по-късно личният му телефон иззвъня.
— В лионската централа на Интерпол има двоен агент — съобщи Маквей от телефонната кабина на едно кафене близо до хотела. — Всичко се върти около убийството на Мериман. Лебрюн отиде да провери дали може да се открие нещо. Щом разберат, че е жив, ще повторят.
— Разбирам.
— Можеш ли да го прехвърлиш в Лондон?
— Ще видя какво може да се направи…
— Предполагам, че това означава „да“ — отсече Маквей и затвори телефона.
Два часа и седемнайсет минути по-късно реактивен санитарен самолет на Британските военновъздушни сили кацна на летище Лион-Брон. Насреща му веднага се устреми по пистата линейка с английски дипломат, получил наскоро сърдечен удар.
След петнайсет минути Лебрюн летеше за Лондон.
В седем и пет една кола спря пред сградата на Кей дьо Бетюн 18 и отвътре излезе Филип, брадясал и грохнал след цяла нощ безрезултатно разглеждане на престъпни физиономии. Той кимна на униформения пост край входа и влезе във фоайето.
— Bonjour, Морис — каза Филип на нощния пазач и го помоли да постои още час, за да може да се избръсне и да подремне малко.
Като мина през страничната врата към служебното стълбище, той слезе надолу и тръгна по коридора към скромното си партерно жилище в края на сградата. Вече вадеше ключа, когато зад гърба му се раздаде тих шум и някой го повика по име. Филип трескаво се завъртя, очаквайки да види високия мъж с пистолет, насочен към сърцето му.
— А, мосю Озбърн — въздъхна той с облекчение, когато американецът се появи иззад вратата на помещението с електромерите. — Не биваше да напускате стаята. Полицаите са навсякъде. — После Филип забеляза, че Озбърн притиска към гърдите си бинтованата лява ръка. — Мосю…
— Къде е Вера? Няма я в апартамента. Къде е?
Озбърн сякаш не бе мигнал цяла нощ. Нещо повече, изглеждаше изплашен.
— Елате да влезем, s’il vous plait24.
Филип бързо отключи вратата и двамата влязоха в малкия апартамент.
— Полицаите я отведоха на работа. Тя настояваше. Тъкмо смятах да се избръсна и после да проверя дали сте горе. Госпожицата се тревожеше за вас.
— Трябва да говоря с нея. Имате ли телефон?
— Oui, разбира се. Но полицията сигурно подслушва. Ще разберат откъде се обаждате.
Филип имаше право. Щяха да разберат.
— Тогава се обадете вие. Кажете й, че много се тревожите да не би високият мъж да я открие. Нека помоли охраната да я отведе при баба й в Кале. Не приемайте възражения. Кажете й да остане там докато…
— Докато?
— Не знам. — Озбърн го погледна отчаяно. — Докато… опасността премине.
65.
— Сега ще можем да говорим спокойно. — Маквей натисна един бутон върху грамадния „безопасен телефон“ в кабинета на Лебрюн и сигналната лампичка потвърди, че линията не се подслушва. — Чуваш ли ме?
— Да — потвърди Нобъл от подобен телефон в свързочната централа на Специалния отдел в Лондон. — Нашите приятели от Кралските военновъздушни сили докараха Лебрюн преди четирийсет минути. Настанихме го в Уестминстърската болница под фалшиво име. Не е в най-добра форма, но докторите смятат, че ще прескочи трапа.
— Може ли да говори?
