— Сега ще сляза във фоайето да се обадя по телефона. Предпочитам да не звъня оттук, защото не искам нищо да води към тази стая. Когато се върна, ще искам отново да си припомните всичко за Албърт Мериман — от момента, в който уби баща ви до последната му секунда в реката.
Маквей измъкна от джоба си автоматичния CZ на Бернхард Офен и го подаде на Озбърн.
— Бих попитал дали знаете как да си служите с това, но вече знам отговора. — Погледът му беше достатъчно ясен, нотките в гласа само подчертаваха допълнително какво има предвид. Той се обърна към вратата. — Не пускайте никого освен мен. Каквото и да се случи.
Като отвори вратата, Маквей се огледа и бързо пристъпи в пустия коридор. Асансьорът беше свободен. Долу във фоайето видя само група японски туристи, слизащи от автобуса си подир водач с бяло-зелено флагче.
Маквей прекоси фоайето, озърна се и забеляза телефон до щанда за сувенири. Използвайки телефонна кредитна карта, зачислена към една пощенска кутия в Лос Анджелис, той набра номера на автоматичния секретар на нобъл в Скотланд Ярд и предаде съобщение.
Остави слушалката, мина на щанда, порови из пощенските картички и купи поздравителен плик с голямо жълто зайче. После се отдръпна във фоайето, пъхна корицата с кървавия отпечатък в плика и го адресира до поискване за Били Нобъл в Лондон. Отиде на рецепцията и помоли портиера да изпрати плика с вечерната поща.
Тъкмо бе платил на портиера и се обръщаше към фоайето, когато двама полицаи влязоха и застанаха край вратата, оглеждайки бавно наоколо. Маквей зърна отдясно куп туристически проспекти. Небрежно пристъпи натам. В този момент единият полицай погледна към него. Без да му обръща внимание, Маквей взе да преглежда проспектите. Накрая избра три и прекоси фоайето под носа на полицаите. Седна на масичката до телефона и започна да чете. Екскурзии с шлепове. Обиколки на Версай. Посещения на винарски области. Преброи до шейсет, после вдигна глава. Полицаите бяха изчезнали.
Четири минути по-късно Йън Нобъл позвъни от една частна резиденция, където бе поканен с жена си на прием по случай пенсионирането на някакъв генерал от Британската армия.
— Къде се намираш?
— Париж. Хотел „Сен Жак“. Джак Бригс, бижутер от Сан Диего — монотонно съобщи Маквей името, под което се бе регистрирал.
Някакво движение отдясно привлече погледа му. Леко се завъртя и видя как през фоайето се задават трима мъже с делови костюми. Единият гледаше право към него, другите двама разговаряха.
— Абе, ти нали го помниш Майк? — фамилиарно запита той и леко открехна сакото си, разигравайки ролята на недодялан американски търговец. Ръката му беше само на сантиметри от револвера под колана. — Ами да, доведох го тука!
— Намерил си Озбърн.
— Че как иначе!
— Оказва ли съпротива?
— Не бе, човек. Поне засега.
Мъжете го подминаха и продължиха към асансьора. Маквей изчака вратата да се затвори, после се приведе над телефона и набързо изложи събитията, като добави накрая, че току-що е пуснал с вечерната поща отпечатък от палеца на високия.
— Веднага ще се заемем с него — каза Нобъл и добави, че е имал неприятности с френския военен аташе, който настоявал да знае какво си въобразяват тия англичани, та отмъкват тежко ранен полицейски инспектор от болничната му стая в Лион. Освен това настоявал отвлеченият да бъде върнат незабавно. Нобъл заявил, че е изумен, че никога не е чувал за подобно нещо и веднага ще проучи въпроса. След колоритното описание на разговора, той смени темата и съобщи, че не са постигнали нищо с издирването на експерименти по криохирургия в Англия. Или нямаше такива, или бяха дълбоко законспирирани.
Маквей огледа фоайето. Мразеше манията за преследване. Тя осакатяваше човека, караше го да вижда несъществуващи неща. Но трябваше да приеме реалността, че всеки човек, бил той в униформа или не, може да се окаже агент на загадъчната група. Високият мъж не би се поколебал да го застреля тук, във фоайето, а заместникът му едва ли щеше да е по-различен. Или ако не го застреляше на място, поне щеше да докладва къде се намира. И в двата случая всяка секунда забавяне намаляваше шансовете му.
— Маквей, чуваш ли ме?
Той пак се обърна към телефона.
— Какво откри за Клас?
— От военното разузнаване получихме само похвални отзиви. Женен, с две деца. Роден в Мюнхен. Детство във Франкфурт. Капитан от германската авиация. Вербуван за Бундеснахрихтендийнст, западногерманското разузнаване, в което си спечелил репутацията на отличен специалист по отпечатъците. След това прехвърлен в лионската централа на Интерпол.
— Не. Слаба работа — отсече Маквей. — Изтървали са нещо. Трябва да задълбаете. Проверете с кого общува в извънработно време. Чакай… — Маквей се напрегна да си припомни кабинета на Лебрюн в деня, когато получиха от Интерпол отпечатъка на Мериман. Заедно с Клас бе работил и още някой… Хал… Халд… Халдер! — Халдер, малко име Рудолф. Интерпол, Виена. Работил е с Клас по отпечатъка на Мериман. Слушай, Йън, познаваш ли Мани Ремер?
— От Германската федерална полиция.
— Той ми е стар приятел, работи в Бад Годесбург. Живее в някакво си градче на име Рунгсдорф. Още не е много късно. Обади му се у дома. Кажи, че аз съм те помолил. Поискай да ти даде всичко, с което разполагат за Клас и Халдер. Ако имат такава информация, ще я изрови. Вярвай му.
— Маквей… — В гласа на Нобъл прозвуча тревога. — Мисля, че си спипал за опашката някакъв много голям и адски неприятен дявол. На твое място бих се измел от Париж час по-скоро.
— Как? С ковчег или лимузина?
— Къде мога да ти позвъня след деветдесет минути?
— Никъде. Аз ще те потърся.
Когато Маквей почука на вратата, вече минаваше 21:30. Озбърн отвори без да сваля веригата и надникна навън.
— Надявам се, че обичате пилешка салата.
С едната си ръка Маквей крепеше върху поднос две пластмасови панички с пилешка салата, в другата стискаше кафеник и две чаши — само толкова бе успял да изкопчи от свадливия служител в хотелското кафене, който вече се канеше да затваря.
До десет приключиха с кафето и пилешката самата и Озбърн крачеше напред-назад из стаята, разтривайки разсеяно пръстите на бинтованата си ръка, а Маквей седеше прегърбен на леглото и препрочиташе записките в бележника си.
— Значи Мериман ви е казал, че през шейсет и шеста някой си Ервин Шол — пише се с „Е“, нали? — от Уестхамптън Бийч, Ню Йорк, му платил, за да убие баща ви и още трима души.
— Точно така — потвърди Озбърн.
— От тия трима единият живеел в Уайоминг, другият в Калифорния и третият в Ню Джърси. Мериман свършил работата и получил възнаграждение. След това хората на Шол се опитали да го убият.
— Да.
— Само толкова, три щата и нищо повече. Не е ли споменал имена, градове?
— Само толкова.
Маквей се изправи и влезе в банята.
— Преди почти три десетилетия някой си мистър Ервин Шол наема Мериман да извърши няколко убийства. после заповядва да го очистят. Добрата стара игра „убий убиеца“. Гаранция, че работата е свършена докрай и няма кой да проговори. — Маквей махна целофановата опаковка на една от чашите, наля вода от крана и се върна на леглото. — Обаче Мериман се изплъзва от хората на Шол, инсценира собствената си смърт и изчезва. Шол решава, че човекът е мъртъв и забравя за него. Чак до момента, когато вие излизате на сцената и наемате Жан Пакар.
Маквей млъкна и отпи глътка вода само миг преди да бе споменал за доктор Клас и лионската централа на Интерпол. Засега нямаше смисъл да казва на Озбърн повече, отколкото му се полагаше.
— Мислите ли, че Шол стои зад сегашните събития в Париж? — запита Озбърн.
