Либаргер с енергичен шут я върна на племенниците си. После погледна Джоана и се усмихна с нескрита гордост. Джоана му отговори със същата победоносна усмивка.
После кадърът прекъсна и Либаргер се появи в своята аристократична библиотеката. Облечен с обикновен пуловер и панталон, той седеше пред камината и подробно разговаряше с някого извън обхвата на камерата за новата ос, която бяха изковали помежду си Париж и Бон в борбата за изграждане на Европейската икономическа общност. Доказваше съвършено ясно и убедително, че избраната от Великобритания роля на „необвързано морално превъзходство“ просто превръща тази страна във „вечен недоволник“. Подобно поведение не би подпомогнало нито самата Великобритания, нито Икономическата общност. Според него, за да се превърне Общността в икономически гигант, както е замислена, трябва непременно да има сближаване между Бон и Лондон. Разсъжденията му завършваха с шеговита нотка, но това съвсем не бе шега. „Естествено, исках да кажа, че трябва да има сближаване между Берлин и Лондон. Защото както знаят всички, мъдрите законодатели не пожелаха да спрат часовника на германското единство и в отговор на четирийсетгодишните всеобщи молби обещаха до 2000 година да върнат столицата в Берлин. Като по този начин отново го превърнаха в сърце на Германия.“
После образът на Либаргер се замъгли и бе заменен от нещо друго. Отвесно и леко извито, то заемаше почти цялата височина на екрана. За момент не се случи нищо, после предметът се завъртя, трепна и решително се насочи напред. В този миг всички разбраха какво е това. Напълно възбуден, ерегирал пенис.
Камерата рязко се прехвърли към силуета на мъж, наблюдаващ неподвижно от полумрака. После нов кадър разкри пред зрителите Джоана, гола и разпъната върху грамадно старинно легло, с ръце и крака вързани за колоните на леглото. Пълните й гърди висяха настрани като зрели плодове, краката й бяха широко разтворени и тъмният триъгълник между тях лекичко потръпваше от инстинктивния ритъм на бедрата й. Устните й бяха влажни. Очите й, отворени и изцъклени, бяха отметнати назад, може би в очакване на приближаващия екстаз. Същинско въплъщение на доброволно желана наслада, тя с нищичко не подсказваше, че събитията се развиват против нейната воля.
После мъжът и неговият пенис се озоваха над нея и тя го пое изцяло и охотно. Сложна комбинация от зрителни точки регистрираше автентичността на акта. Тласъците на пениса бяха дълбоки и мощни, целенасочени и спокойно деловити, а Джоана реагираше само с нарастващо удоволствие.
Нов кадър показа другия мъж, застанал на втори план. Беше Фон Холден, съвършено гол. Скръстил ръце на гърдите си, той безучастно наблюдаваше акта.
После камерата се върна към леглото и в горния десен ъгъл на екрана се появи електронен часовник, отчитащ до стотна от секундата времето от проникване на пениса до настъпване на оргазъм.
4:12:04, визуално се регистрира първият оргазъм на Джоана.
6:00:03, горе в средата на екрана се появява електроенцефалограма на нейните мозъчни вълни. От 6:15:43 до 6:55:03 се регистрират седем отделни скока на бурна мозъчна активност.
6:57:23, в горния ляв ъгъл на екрана се появява електроенцефалограма, отразяваща мозъчните вълни на партньора й. До 7:02:07 те са нормални. Междувременно при Джоана се отбелязват още три скока на мозъчна активност.
7:15:22, мозъчната активност на мъжа нараства трикратно. Камерата се прехвърля към лицето на Джоана. От очите се вижда само бялото, зениците са изчезнали под горните клепачи, устата е разтворена в безмълвен вик.
7:19:19, мъжът изпитва пълен оргазъм.
7:22:22, Фон Холден пристъпва в кадъра и извежда мъжа от стаята. Докато двамата излизат, две камери едновременно се насочват към човека, който е извършил полов акт с Джоана. Няма съмнение в документалното доказателство, че мъжът от леглото е същият, който сега напуска стаята. Неоспорима е неговата самоличност, както и фактът, че изцяло и докрай е извършил половия акт.
Това е Елтон Либаргер.
— Eindrucksvoll!30 — изрече Ханс Дабриц, когато лампите светнаха и триъгълниците от абстрактна живопис се върнаха на място пред екрана.
— Но ние няма да показваме видеозапис, нали, хер Дабриц? — рязко отвърна Ервин Шол. Погледът му се стрелна към Залетл. — Ще може ли да изпълни каквото трябва, докторе?
— Бих предпочел да разполагам с повече време. Но както видяхте, той е забележителен.
Във всяка друга компания забележката на Залетл би предизвикала смях, но не и тук. Тия хора не бяха настроени за веселие. Току що бяха видели медицинско изследване, върху което да основат решението си. Нищо повече.
Синият поглед на Шол пронизваше Залетл като рапира.
— Докторе, запитах ви дали ще бъде готов да извърши каквото трябва.
— Да, ще бъде.
— Без бастун! Без някой да го подкрепя! — настоя Шол.
— Да. Без бастун. Без някой да го подкрепя.
— Danke31 — високомерно изрече Шол. Стана и се обърна към Ута. — Нямам забележки.
След тия думи Фон Холден бързо отвори вратата пред него и той напусна залата.
72.
Пренебрегвайки асансьора, Шол слезе пеш от петия етаж на галерията, следван неотстъпно от Фон Холден. Когато достигнаха партера, Фон Холден отвори външната врата и двамата излязоха в прохладната нощ.
Униформен шофьор отвори вратата на черния мерцедес. Шол се настани пръв, след него влезе Фон Холден.
— Към Савиниплац — изрече Шол и колата потегли.
— По-бавно — нареди той, когато излязоха на обкръжения с дървета площад.
Мерцедесът запъпли съвсем бавно покрай препълнени ресторанти и барове. Приведен напред, Шол се взираше в хората по тротоара, следеше ги как крачат и разговарят, проучваше всяко лице, всеки жест. Вършеше го съсредоточено, сякаш гледката бе съвършено нова за него, сякаш за пръв път виждаше всичко това.
— Завийте по Кантщрасе.
Шофьорът зави към светлините на луксозни нощни клубове и шумни кафенета.
— Спрете, ако обичате — каза най-сетне Шол. Макар че говореше любезно, тонът му беше отсечен и рязък като военна заповед.
Малко преди следващата пресечка шофьорът намери свободно място край тротоара и спря. Шол се облегна назад, подпря брадичката си с длани и впи поглед в гъмжилото от млади берлинчани, сновящи неуморно из неоновото пъстроцветие на своя шумен музикален свят. Зад затъмнените стъкла той приличаше на воайор, съзерцаващ страстно насладите на света, но в същото време запазващ дистанция от него.
Фон Холден се питаше какво става. Още в мига, когато посрещна Шол на летище Тегел, за да го придружи до галерията, бе разбрал, че нещо не е наред. Подозираше какво, но Шол мълчеше и Фон Холден бе почнал да мисли, че може да се е разминало.
Но никой не бе в състояние да разбере Шол. Той беше загадка, скрита зад маската на безкомпромисна надменност. Навярно не можеше, или не искаше да промени своя характер, който го бе извел до сегашните върхове. Нерядко работеше заедно със сътрудниците си седмици наред по осемнайсет часа дневно, а после или ги мъмреше за липса на усърдие, или ги награждаваше с луксозни почивки нейде на другия край на света. Понякога напускаше изключително важни преговори с профсъюзите в най-решителния момент и отиваше сам в някой музей или даже на кино. Отсъстваше с часове, а когато се завръщаше, очакваше спорът да е разрешен в негова полза. И обикновено се оказваше точно така, защото и двете страни знаеха, че в противен случай ще уволни целия персонал. После щеше да наеме нов и да започне преговорите от нулата — нещо, което би означавало и той, и противниците му да прахосат цяло състояние за съдебни разноски. Само че за разлика от тях, Шол можеше да си го позволи.
При всички случаи поведението му не бе просто стремеж да постигне от хората каквото желае — то бе
