Йейл, се усмихна широко.
— Здравей, казвам се Саймън.
Двамата се запътиха към сводестия вход на колежа, като младежът буташе велосипеда си. Беше идвал тук и предишния ден, за да се срещне с наставника си, но тогава беше пристигнал с кола. На средата на пътя пред тях се изпречи дружелюбният, но непреклонен Тим Уорд-Барбър.
— Май сте нов в колежа, сър? — попита той.
— Ами да — каза Саймън. — Днес е първият ми ден.
— Много добре, нека тогава да научим първото правило за тукашния живот. Никога, при никакви обстоятелства, независимо дали сме пияни, дрогирани или полузаспали не вкарваме велосипедите си във вътрешния двор на колежа. Сър, бъдете добър да го подпрете на стената до останалите.
В един университет има ректори, директори, магистри, декани, ковчежници, професори, доценти, преподаватели и други, заемащи различни стъпала в йерархията на учебното заведение. Но главният портиер е определено сред най-влиятелните личности. Като бивш сержант от 16-ти ескадрон на Пети улански полк, Тим се беше оправял с доста новобранци.
Когато се върнаха, той им кимна великодушно и каза:
— Мисля, че вие сте при доктор Кийн, в ъгъла на двора и по стълбите към последния етаж.
Когато влязоха в разхвърляния кабинет на преподавателя си по средновековна история и се представиха, Джени се обърна към него с „Професоре“, а Саймън го нарече „Сър“. Д-р Кийн им се усмихна иззад очилата си.
— Слушайте — весело каза той, — има само две неща, които не разрешавам. Едното е да си губите времето, а и моето, а другото — да ме наричате „сър“. По-добре е „доктор Кийн“, а след това ще стигнем и до „Морис“. Между другото, Джени, аз дори не съм професор. Професорите си имат катедри и столове, а аз, както виждате, нямам. Най-малкото, нито един стол не е достатъчно здрав.
Той им посочи полуизтърбушените мебели в кабинета си, и ги покани да се настанят удобно. Саймън потъна в един стол в стил „Кралица Ан“ без крака, който го държеше едва на десетина сантиметра над пода и тримата започнаха да обсъждат Ян Хус и въстанието на последователите му в средновековна Бохемия. Саймън се усмихна. Знаеше си, че Оксфорд ще му хареса.
Чиста случайност беше, че две седмици по-късно Сайръс Милър седеше до Лайънъл Коб на една официална вечеря за набиране на средства в Остин, щата Тексас. Той ненавиждаше подобни вечери и по правило ги избягваше. Тази беше в чест на някакъв местен политик, а Милър знаеше КОЛКО е важно да направиш впечатление в света на политиците, защото винаги след това можеш да се обърнеш за услуга към тях. Беше решил да не обръща никакво внимание на човека до себе си, който не беше в нефтения бизнес, докато Коб не изрази дълбокото си несъгласие с Нантъкетския договор и неговия инициатор, Джон Кормак.
— Този проклет договор трябва да бъде спрян — каза Коб. — Конгресът трябва да бъде убеден по някакъв начин, че не трябва да го ратифицира.
Новината на деня беше, че договорът вече е навлязъл в последния етап на подготовка — предстоеше подписването му от посланиците във Вашингтон и Москва през април, за да бъде ратифициран от Централния комитет в Москва през октомври и внесен в Конгреса преди края на годината.
— Смятате ли, че Конгресът ще го отхвърли? — предпазливо попита Милър.
Доставчикът, който изпълняваше поръчки за Министерството на отбраната, се загледа мрачно в петата си по ред чаша.
— Не — каза той. — Безспорно съкращаването на оръжията е нещо, което се радва на изключителна популярност сред обикновените хора, а освен това, независимо от съотношението на силите, Кормак притежава такова обаяние и популярност, че може да прокара договора сам, без чужда помощ. Лично аз не мога да го понасям, но такива са фактите.
Милър се възхити на реалистичното мислене на този човек.
— Запознат ли сте с условията в договора? — попита той.
— В достатъчна степен — каза Коб. — Те предвиждат да се съкратят бюджетните средства за отбраната с десетки милиарди долари. И от двете страни на Желязната завеса. Носят се слухове за четиридесет процента — двустранно, разбира се.
— Има ли и други хора, които мислят като вас? — попита Милър.
Коб беше твърде пиян, за да усети накъде върви разговорът.
— Почти всички от отбранителната промишленост — изръмжа той. — Очаква ни масово закриване на предприятия и огромни загуби — както лични, така и за компаниите.
— Хм. Колко жалко, че Майкъл Одел не е президент — замислено изрече Милър.
Представителят на „Зодиак Инк.“ се изсмя рязко.
— Това е мечта. На всички е известно, че той е против съкращенията. Но той ще си остане вицепрезидент, а Кормак — президент.
— Дали? — промълви тихо Милър.
През последната седмица на месеца Коб, Мойр и Салкинд се събраха със Сканлън и Милър, по негова покана, на вечеря в един суперлуксозен апартамент в хотел Ремингтън в Хюстън. По време на кафето и брендито Милър внимателно насочи мислите им към идеята, че Джон Кормак твърде дълго заема Овалния кабинет.
— Той трябва да си отиде — отсече Милър.
Останалите потвърдиха съгласието си с кимване.
— Не искам да имам нищо общо с убийство — побърза да заяви Салкинд. — Във всеки случай добре помним Кенеди. След смъртта му Конгресът побърза да приеме всички поправки за гражданските права, които той приживе не успя да прокара. Ако са го убили заради това, ефектът беше точно обратният. И като си помисля, че точно при Джонсън приеха тези закони.
— Съгласен съм — каза Милър. — Безсмислено е да прибягваме към това. Но все пак трябва да има някакъв начин, по който да бъде принуден да си подаде оставката.
— Назовете ми поне един — подразни го Мойр. — Как, по дяволите, можем да го принудим? Той е непоклатим. В миналото му няма никакви скандали. На предизборната конференция на Партията бе проверен най-внимателно, преди да му предложат да се кандидатира.
— Трябва да има нещо — каза Милър. — Някаква ахилесова пета. Взели сме решение, имаме контакти, разполагаме с пари. Нужен ни е само човек, който да изготви план.
— Какво ще кажеш за твоя човек, онзи полковник? — попита Сканлън.
Милър поклати глава.
— Той винаги ще смята президента на САЩ за свой главнокомандващ. Не, трябва ни друг човек… нещо друго…
Това, за което си мислеше и което възнамеряваше да търси, беше съвсем различен човек — хитър, безмилостен, интелигентен ренегат, който се кланя само на парите.
3.
На петдесет километра от Оклахома Сити се намира федералният затвор, известен като Ел Рино, а всъщност наречен „Федерален изправителен дом“. Иначе казано, това е един от затворите с най-тежък режим в Америка, а затворниците използват за него думите „жесток кафез“. Една мразовита мартенска утрин неговият солиден портал се отвори и оттам излезе някакъв мъж.
Той беше среден на ръст, възпълен, с блед затворнически тен, без пукната пара в джоба и много озлобен. Огледа се и като не видя нищо, представляващо интерес (там поначало нямаше какво да се види), обърна се и закрачи към града. Високо над него невидими очи го проследиха равнодушно и го забравиха. С далеч по-голям интерес го следяха други очи от една паркирана кола. Голямата лимузина беше спряна на достатъчно разстояние от портала на затвора, така че номерът й да не се вижда. Мъжът, който го следеше през задното стъкло на колата, свали бинокъла и промърмори: