Тя водеше към малка умивалня, чийто прозорец Куин бе разбил, за да влезе. Имаше и стълбище към апартамента на горния етаж.
— Може би е горе — каза Сам.
Не позна. Апартаментът бе малък, почти миниатюрен — само една спалня-всекидневна с малка кухня в нишата и комбинирана баня и тоалетна. На една от стените бе закачена снимка, представляваща някакъв пейзаж, вероятно от Трансваал, няколко сувенира от Африка, телевизор, неоправено легло. Никакви книги. Куин провери всеки един от кухненските шкафове и малкия склад над тавана. От Преториус нямаше и следа. Слязоха долу.
— Тъй като, така или иначе, вече сме влезли с взлом в този бар, нищо не ни пречи да ударим по една бира — предложи Сам. Тя отиде зад барплота, взе две чаши и дръпна една от порцелановите ръчки ни помпите за бира. Пенливото пиво изпълни чашите.
— Откъде идва тази бира? — попита Куин.
Сам провери под барплота.
— Тръбите минават директно през пода — каза тя.
Под едно килимче в края на стаята Куин намери капак в пода. Дървени стълби водеха надолу, до тях имаше ключ за осветлението. За разлика от бара избата бе просторна.
Цялата къща, както и съседните до нея, се носеха от извити тухлени сводове, които образуваха избата. Тръбите, които отиваха нагоре към помпите за бира, излизаха от модерни метални бидони и пиво. Те, както по всичко личеше, бяха първо спуснати през капака и след това свързани към тръбите. В миналото обаче не е било така.
В единия край на избата имаше широка метална решетка, стигаща чак до свода. От другата й страна течеше каналът Дизе, който излизаше на открито при Моленстраат. В този канал, преди много години, хората превозвали огромни бъчви с бира върху плоскодънни лодки, направлявани с прът, за да ги претърколят след това през решетката и ги положат под бара. Това е било през дните, когато прислужниците в кръчмата трябвало да търчат надолу-нагоре по стълбите, за да поднесат пълните кани с бира на посетителите.
В най-голямото помещение, образувано от сводовете, все още стояха запазени върху подложка от тухли три от тези старовремски бъчви, всяка с кранче в долната си част. Куин леко завъртя едно а тях. От него на светлото шурна вкиснала стара бира. Същото стана и с втората бъчва. Третата той ритна с крак. Течността отначало потече мътно-жълта, след това порозовя.
На три пъти Куин трябваше да повдига единия край на бъчвата, докато тя не се прекатури странично. Падна с трясък и съдържанието й се разля по тухления под. Част от него бяха последните два галона от старото пиво, което никога не бе успяло да стигне горе до бара. В локвата, образувана от бирата, лежеше по гръб един мъж. Отворените му очи тъмнееха на светлината на единствената лампа. В едното слепоочие имаше малка дупчица, другото излезлият куршум бе превърнал в каша.
Като съдеше по височината и формата на тялото му, Куин стигна до извода, че убитият би могъл да бъде онзи, който бе стоял зад него в склада, човекът със Скорпиона. Ако това излезеше вярно, тогава той бе покосил английския сержант и двамата служители от американските секретни служби в Шотоувър Плейн.
Другият човек в избата насочи пистолета си точно в гърба на Куин и заговори на холандски. Куин се обърна. Мъжът бе слязъл по стълбата на избата, като стъпките му бяха заглушени от трясъка на падащата бъчва. Това, което той всъщност каза бе: „Браво, господине, най-сетне открихте приятелчето си. Той много ни липсваше“.
Зад него по стълбите слязоха още двама с униформи на холандската общинска полиция. Мъжът с пистолета бе с цивилни дрехи, сержант от криминалния отдел.
— Чудя се — каза Сам, докато ги водеха под конвой към полицейския участък на Толбруг Страат — дали ще направим удар на книжния пазар и ще спечелим чувал с пари, ако съчиним една възторжена ода за холандските полицейски участъци.
По една случайност полицейското управление в Ден Бош се намира точно срещу Гроот Зикен Гастхаус — буквално преведено „Голямата странноприемница за болни“ — в чиято морга тялото на Ян Преториус бе закарано за аутопсия.
Главен инспектор Дикстра не бе обърнал особено внимание на предупреждението на Татко де Гроот, позвънил му предната сутрин. Американец, опитващ се да открие един южноафриканец не означаваше непременно неприятности. През обедната почивка той изпрати един от сержантите си, който намери бара „Златния лъв“ заключен и веднага докладва за това.
Един ключар, работещ наблизо, им отвори вратата, но вътре всичко изглеждаше наред. Нищо не бе разместено, не се виждаха следи от борба. Ако Преториус бе пожелал да затвори заведението си и да замине, той имаше пълното право да го стори. Според съдържателя на другия бар, намиращ се на отсрещната страна, малко по-надолу по улицата, „Златния лъв“ е бил отворен някъде докъм пладне. В такова студено време нормално било вратата да е затворена. Той не видял никакви посетители да влизат или излизат от „Златния лъв“, но това не било необичайно. Бизнесът не вървял.
Сержантът помоли да продължи още малко наблюдението на бара и Дикстра даде съгласието си. Те бяха възнаградени — американците пристигнаха двадесет и четири часа по-късно.
Дикстра изпрати съобщение в Герехтелийк Лабораториум във Воорбург, централната лаборатория по патология в страната. Като чуха, че става въпрос за огнестрелна рана и то на чужденец, оттам изпратиха лично професор Веерман, най-добрия паталог по съдебна медицина в Холандия.
През целия следобед главен инспектор Дикстра търпеливо слушаше Куин, който обясняваше как преди четиринадесет години се е запознал с Преториус в Париж и в името на старото приятелство се е опитвал да го открие по време на обиколката си из Холандия. Дори Дикстра да не вярваше на тази история, той с нищо не се издаваше. Но извърши проверка. От тяхната служба за вътрешна сигурност потвърдиха, че южноафриканецът по онова време наистина е бил в Париж. Бившите работодатели на Куин от Хартфорд потвърдиха, че Куин е ръководил техния офис в Париж през същата година.
Колата, която бяха взели под наем, бе докарана от хотел „Централ“ и щателно претърсена. Не откриха никакво оръжие. Багажът им бе донесен и обискиран. Отново нищо. Сержантът призна, че нито Куин, нито Сам са имали оръжие, когато ги бе открил в избата. Дикстра смяташе, че Куин е убил южноафриканеца предишния ден, малко преди сержантът да постави къщата под наблюдение и се е върнал, например, за да прибере нещо, което е забравил в джобовете на убития. Но ако това бе така, защо сержантът не бе го видял да влиза през входната врата? Ако той бе заключил вратата след себе си, след като бе очистил южноафриканеца, по същия начин можеше по-късно да я отключи и влезе. Всичко бе много объркано. В едно нещо Дикстра бе сигурен — той не смяташе, че парижката връзка е причината за това посещение.
Професор Веерман пристигна в шест и приключи към полунощ. Той прекоси улицата и изпи едно кафе заедно с изтощения главен инспектор Дикстра.
— Професоре?
— Ще получите пълния ми доклад, когато му дойде времето — каза професорът.
— Кажете ми, моля, само най-главното.
— Добре. Смърт поради обширно разкъсване на мозъка, причинено от куршум, вероятно девет милиметров, изстрелян от упор в лявото слепоочие и излязъл през дясното. Бих се поогледал за дупка някъде из дървената ламперия на този бар.
Дикстра кимна.
— Кога е настъпила смъртта? — попита той. — Задържал съм мъж и жена, американци, които са открили тялото. Тяхната версия е, че са идвали да му гостуват, макар че се е наложило да влязат с взлом в бара, за да го открият.
— Вчера по обяд — отговори професорът. — Плюс минус няколко часа. Ще ви кажа точния час, когато получа данните от анализа.
— Но вчера по обяд американците са били в полицейския участък в Арнхем — каза Дикстра. — Това е неоспоримо. Те са катастрофирали с колата си в десет сутринта, а в четири следобед са били освободени, за да прекарат нощта в хотел „Рейн“. Може да са излезли от хотела през нощта, да са дошли с кола дотук, да са го направили и да са се върнали преди изгрев слънце.
