трябваше да приведат форта в идеален ред, да се упражняват и да слушат лекциите на майор Ингълс, провеждани главно на открито.
Крейг не знаеше за това и се приготви отново да отиде на лов. Тъкмо прекосяваше плаца, за да излезе през широко отворената порта, когато го спря един млад коняр, казваше се Брад.
— Какво носиш, Бен? — И посочи калъфа от овча кожа до лявото коляно на Крейг.
— Пушка.
— Може ли да я видя? Разбирам от оръжия.
Крейг извади своята „Шарпс“ от калъфа и му я подаде. Брад изпадна във възторг.
— Леле, каква красавица! Истинска антика. Каква е?
— „Шарпс“ петдесет и две.
— Невероятно. Не знаех, че са направили такива копия.
Брад насочи пушката към камбаната над портата и натисна спусъка.
Тъкмо се канеше да каже „бум“, когато оръжието го направи вместо него. Откатът го събори. Ако директно беше улучил камбаната, тежкият куршум щеше да я пръсне. Той обаче улучи под ъгъл и рикошира. Силният звън накара всички във форта да замръзнат на място. Професорът изскочи от кабинета си.
— Какво става? — извика той, после видя седящия на земята Брад, стиснал тежката пушка. — Какво правиш, Брад?
Младежът се изправи и обясни. Ингълс мрачно погледна Крейг.
— Бен, може би съм забравил да ти кажа, но тук огнестрелното оръжие е забранено. Трябва да заключа пушката ти в оръжейната.
— Значи никакви пушки, така ли, господин майор?
— Никакви пушки. Поне истински.
— Ами сиуксите?
— Сиуксите ли? Доколкото знам, те са в резерватите си в Северна и Южна Дакота.
— Но могат да се върнат.
Професорът разбра шегата и снизходително се усмихна.
— Разбира се, че могат да се върнат. Но мисля, че няма да е това лято. И дотогава това нещо ще бъде заключено в оръжейната.
Четвъртият ден беше неделя и целият персонал се събра на утринна служба в черквата. Нямаше свещеник и службата се ръководеше от майор Ингълс. По някое време той застана зад аналоя и се приготви за четенето. Голямата Библия бе разтворена на съответната страница.
— Днес ще четем откъс от Книгата на Исаия, глава единайсета, шести стих. Тук пророкът говори за времето, когато на нашата земя ще настане Божият мир.
И зачете:
— „Тогава вълк ще живее заедно с агне, и леопард ще лежи заедно с козле; теле, лъвче и вол ще бъдат заедно, и малко дете ще ги кара. Крава ще пасе с мечка, малките им ще лежат заедно, и лъвът…“
Той прелисти страницата, но два от тънките листове бяха залепнали и професорът спря, тъй като текстът нямаше смисъл. Докато се бореше със смущението си, от третия ред пред него се разнесе младежки глас.
— … И лъвът ще яде слама като вола. Младенец ще играе над аспидина дупка, и дете ще протегне ръката си към змийско гнездо. Не ще правят зло и вреда по цялата Ми света планина, защото земята ще бъде пълна с познаване Господа, както водите пълнят морето.
В черквата се възцари тишина. Всички бяха зяпнали към човека в мръсни кожени дрехи и с орлово перо, закрепено в косата. Джон Ингълс най-после успя да разтвори на нужната страница.
— Да, точно така. Тук свършва първото четене.
— Наистина не разбирам този младеж — след обяда каза той на Чарли в кабинета си. — Не може да чете и да пише, но цитира откъси от Библията, които е научил като дете. Той ли е странният, или аз?
— Не се безпокой. Мисля, че се досещам каква е съдбата му — отвърна асистентката му. — Родителите му са предпочели да живеят усамотени в пустошта. Когато са умрели, той неофициално и съвсем незаконно е бил осиновен от възрастен стар ерген, който го е отгледал като свой син. Затова не е ходил на училище. Но отлично познава три неща: Библията, на която го е учила майка му, живота в последната оцеляла пустош и историята на Стария запад.
— Откъде познава историята на Запада?
— Сигурно от стареца. В края на краищата, ако преди три години е умрял, да речем, на осемдесет, той е роден преди края на миналия век. Тогава животът тук е бил доста примитивен. Сигурно е разказвал спомените си на момчето.
— Тогава защо младежът толкова добре играе ролята си? Възможно ли е да е опасен?
— Не, няма такова нещо — заяви Чарли. — Просто си фантазира. Вярва, че има право да ловува, когато си иска, както е било едно време.
— Значи се вживява в ролята си, така ли?
— Да. Но нима всички ние не се вживяваме?
Професорът избухна в смях и се плесна по бедрата.
— Разбира се, тъкмо това правим. Той просто е много по-добър от нас.
Тя се изправи.
— Защото го вярва. Той е най-добрият актьор. Остави го на мен. Ще се погрижа за него. Две от момичетата вече са му хвърлили око.
В спалнята на Бен Крейг все още му се струваше странно, че другарите му се събличат по къси памучни гащета, докато той предпочиташе да спи с обичайните дълги до глезените гащи. След седмица това доведе до проблем и някои от младежите се обърнаха към Чарли.
Тя завари Крейг да цепи дърва за кухнята, след като ги бе донесъл от гората.
— Може ли да те попитам нещо, Бен?
— Разбира се, госпожо.
— И ме наричай Чарли.
— Добре, госпожо Чарли.
— Ти къпеш ли се, Бен?
— Да се къпя ли?
— Аха. Да се съблечеш и да измиеш тялото си, цялото, не само ръцете и лицето.
— Ами, естествено, госпожо. Редовно.
— Радвам се да го чуя, Бен. Кога се къпа за последен път?
Той се замисли. Старият Доналдсън му бе обяснил, че трябва да се къпе редовно, но в ледените планински потоци човек не го правеше много често.
— Ами, миналия месец.
— Точно така предполагах. Какво ще кажеш пак да се изкъпеш? Сега?
След десет минути го видя да извежда оседланата Роузбъд от конюшнята.
— Къде отиваш, Бен?
— Да се изкъпя, госпожо Чарли. Както ми казахте.
— Но къде?
— На потока. Къде другаде?
Той всеки ден бе отивал в прерията за обичайните си телесни функции. Миеше си лицето и ръцете в коритото на конете. Поддържаше зъбите си бели с едночасово почистване с подострена върбова клонка, но можеше да го прави, докато яздеше.
— Ела с мен.
Тя го заведе в оръжейната, отключи вратата с ключа на колана си и го покани вътре. Зад пирамидите имаше фалшива стена. Чарли натисна скрития бутон и тайната врата се отвори. Вътре имаше стая с мивки и вани.