През двете години, които бе прекарал във Форт Елис, Крейг беше виждал вани, но дървени. Тези бяха от емайлирано желязо. Знаеше, че ваните се пълнят с кофи гореща вода от кухнята, но жената завъртя странното кранче в единия край и оттам потече вода, която вдигаше пара.

— Ще се върна след две минути, Бен, и искам да намеря пред вратата всичките ти дрехи, освен кожените, които имат нужда от химическо чистене. После влез във ваната с четка и сапун и се изтъркай. Целия. След това вземи това и измий косата си с него.

Тя му подаде шишенце със зелена течност, която миришеше на борови клонки.

— Накрая облечи бельото, което намериш на онези лавици. Когато свършиш, ела навън. Разбра ли?

Крейг се подчини. Никога не беше влизал във вана и откри, че е приятно, макар че се затрудни с кранчетата и едва не наводни пода. Когато свърши и изми косата си с шампоан, водата бе мътносива. Намери запушалката на канала и я издърпа.

От лавиците в ъгъла си избра памучни гащета, бял потник и топла риза, облече се, вплете орловото перо в косата си и излезе. Тя го чакаше. До един стол. С ножици и гребен в ръце.

— Нямам много опит, но във всички случаи ще е по-добре от нищо — каза Чарли. — Седни.

И подстрига кестенявата му коса, като остави недокосната само дългата плитка с перото.

— Така е по-добре — накрая заяви тя. — И вече ухаеш приятно.

Жената върна стола в Оръжейната и заключи вратата. Очакваше топли благодарности, но завари следотърсача с мрачен, дори нещастен вид.

— Госпожо Чарли, ще дойдете ли да се поразходим?

— Разбира се, Бен.

Тази възможност я зарадва. Сега можеше да разбере нещо за този тайнствен и странен продукт на пустошта. Излязоха през портата и той я поведе през прерията към потока. Мълчеше, потънал в размисъл. Чарли овладя желанието си да го заговори. До рекичката имаше километър и половина и те изминаха разстоянието за двадесет минути.

Прерията ухаеше на готова за косене трева и младежът на няколко пъти вдигна поглед към планината Прайър, която се извисяваше на юг.

— Приятно е да излезеш сред природата и да погледаш планината — каза Чарли.

— Това е моят дом — отвърна Крейг и отново замълча. Когато стигнаха до поточето, той седна на брега. Чарли събра полите на памучната си рокля и седна срещу него.

— Какво има, Бен?

— Може ли да ви попитам нещо, госпожо?

— Казвай ми Чарли. Да, разбира се, че може.

— И няма да ме излъжете, нали?

— Няма да те излъжа, Бен. Ще ти кажа истината.

— Коя година сме сега?

Тя се смая. Беше се надявала на някакво признание, нещо за отношенията му с другите младежи в групата. Чарли се вгледа в големите тъмносини очи и се зачуди… тя бе десет години по-възрастна, но…

— Сега е хиляда деветстотин седемдесет и седма година, Бен.

Очакваше нехайно кимване, но реакцията му не беше такава. Младежът сведе глава между коленете си и скри лицето си в шепи. Раменете под кожената дреха започнаха да се разтърсват.

Тя само веднъж бе виждала мъж да плаче. До една катастрофирала кола на магистралата от Боузман за Билингс. Чарли коленичи и постави ръце на раменете му.

— Какво има, Бен? Какво й е на тази година?

Бен Крейг беше изпитвал страх. Например от гризлито на склона над Литъл Бигхорн. Ала сега го обзе ужас.

— Аз съм роден през хиляда осемстотин петдесет и втора — каза той накрая.

Тя не се изненада. Знаеше, че има някакъв проблем. Прегърна го и го притисна към гърдите си, като го галеше по косата.

Чарли бе съвременна млада жена, жена на своето време. Беше чела всичко за тези неща. Половината западни младежи се увличаха по мистичните философии на Изтока. Тя знаеше за теорията за прераждането или поне за вярата в него.

С този проблем, с тази самозаблуда се занимаваше науката психиатрия.

— Всичко е наред, Бен — люлеейки го като дете, промълви Чарли. — Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Ако вярваш в това, няма нищо. Остани през лятото при нас във форта и всички ще живеем така, както са живели преди сто години. Наесен можеш да се върнеш в Боузман с мен и аз ще намеря хора да ти помогнат. Ще се оправиш, Бен. Повярвай ми.

Тя извади памучната кърпичка от ръкава си и избърса лицето му, изпълнена със съчувствие към мъжа от хълмовете.

Върнаха се във форта. Доволна, че бельото й е модерно и разполага със съвременни лекарства, спокойна, че болницата в Билингс е само на няколко минути с хеликоптер, Чарли започваше да харесва дългата памучна рокля, простия живот и ежедневието на живота в граничния форт. А сега знаеше, че и докторатът й е в кърпа вързан.

Лекциите на „майор Ингълс“ бяха задължителни за всички. Поради топлото юнско време той ги изнасяше на плаца и студентите седяха на пейки пред него. Стативът и илюстративният материал бяха наблизо. Когато говореше за истинската история на Стария запад, той беше в стихията си.

След десет дни стигна до периода на Войната в Равнините. Зад себе си беше закачил големи снимки на главните сиукски вождове. Бен Крейг смаяно зяпна образа на Седящия бик, макар и сниман през по-късните му години. Знахарят на хънкпапа бе намерил убежище в Канада, но се беше върнал и заедно с оцелелите от народа си се бе оставил на милостта на американската армия. Снимката на статива беше направена точно преди да го убият.

— Но един от най-странните бил вождът на оглала Лудия кон — каза професорът. — Поради лични причини той не позволявал да го снимат. Вярвал, че фотоапаратът ще му вземе душата. Той е единственият, с чиято снимка не разполагаме, затова никога няма да знаем как е изглеждал.

Крейг отвори уста и отново я затвори.

В друга лекция професорът подробно описа кампанията, довела до битката при Литъл Бигхорн. Крейг за пръв път научи какво се е случило с майор Рино и неговите три роти, както и че капитан Бентийн се е върнал и се е присъединил към защитниците на обсадения хълм. Зарадва се, че повечето са били спасени от генерал Тери.

В последната си лекция професорът се занимаваше с 1877 година, когато отделните групи на сиуксите и шайените били върнати в резерватите. Когато Джон Ингълс попита има ли въпроси, Крейг вдигна ръка.

— Да, Бен. — Щеше да му е приятно да чуе въпроса на единствения си студент, който никога не бе прекрачвал прага на начално училище.

— Господин майор, някъде споменава ли се за вожд на име Високия лос или за воин на име Ходещия бухал?

Професорът се смути. Във факултета имаше цял тон справочници и той помнеше наизуст по-голямата част от съдържанието им. Очакваше някакъв прост въпрос. Той затършува в паметта си.

— Не, струва ми се, че не съм чувал за тях. Защо питаш?

— Чувал съм, че Високия лос се отделил от главната група, избегнал патрулите на Тери и презимувал в планината Прайър.

— Хм, такова нещо не ми е известно. В такъв случай трябва да са ги открили на пролетта. Трябва да попиташ в Лейм Диър, центъра на резервата на северните шайени. Някой в колежа „Дъл Найф“ може да знае.

Бен Крейг запомни името. Наесен щеше да отиде в Лейм Диър, където и да се намираше това, и да попита.

През уикенда пристигнаха първите групи. После започнаха да прииждат почти ежедневно.

Обикновено идваха с автобуси, някои с частни автомобили. Имаше ученици и семейства. Но всички паркираха в отдалечен район на осемстотин метра от форта и бяха докарвани до портата с покрити фургони. Като част от стратегията на професор Ингълс за „докосване до атмосферата“.

И действаше. Децата, а посетителите бяха главно деца, се радваха на пътуването с фургон, което бе

Вы читаете Шепнещ вятър
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату