навън. Горяха лагерни огньове и на тяхната светлина все още нашарените индианци представляваха страховита гледка. Но духовете се бяха успокоили, въпреки че на километър и половина от лагера от време на време се разнасяха изстрели, които показваха, че сиуксите продължават да пълзят нагоре по хълма на Рино.
През цялата битка в двата края на огромния лагер сиуксите бяха дали тридесет и една жертви. Макар че бяха участвали хиляда и осемстотин воини, които бяха избили противника си до крак, те все пак усещаха загубата. Вдовиците виеха над телата на мъжете и синовете си и ги приготвяха за Великото пътуване.
В средата на селото на хънкпапа пламтеше по-буен огън, отколкото в останалите, и край него бяха насядали дванадесет вождове, най-висш сред които беше Седящия бик. По онова време той бе едва четиридесетгодишен, ала изглеждаше по-стар. На светлината на огъня махагоновото му лице сякаш беше още по-тъмно и набръчкано. Също като на Лудия кон, на Седящия бик някога му се бе явило видение за бъдещето на неговия народ и бизоните в равнините. Мрачно видение — белият човек щял да изтреби всички. Затова се знаеше, че вождът мрази уашиху. Блъснаха Крейг на земята на пет-шест метра от тях. Известно време индианците го наблюдаваха. Седящия бик даде заповед, която следотърсачът не разбра. Един воин извади ножа си и заобиколи зад него. Младежът зачака смъртоносния удар.
Ножът преряза въжетата на китките му. За пръв път от двадесет и четири часа той можеше да протегне ръце пред себе си. Изобщо не ги усещаше. Постепенно раздвижилата се кръв предизвика сърбеж, а после и болки. Лицето му обаче остана безизразно.
Седящия бик отново заговори, този път на него. Крейг не го разбра, но отвърна на шайенски. Разнесе се изненадан шепот.
— Великият вожд пита защо уашиху са те завързали за коня ти — обади се шайенският вожд Две луни.
— Бях ги оскърбил — отвърна следотърсачът.
— Сериозно ли? — Две луни продължи да превежда до края на разговора.
— Вождът на сините куртки искаше да ме обеси. Утре.
— Какво си им направил?
Крейг се замисли. Нима едва предната сутрин Брадок беше опожарил селото на Високия лос? Той започна разказа си с това и завърши с осъждането си на смърт. Забеляза, че Две луни кима при споменаването на лагера на Високия лос. Вече знаеха. След всяко изречение Крейг спираше и Две луни превеждаше на сиукски. Когато свърши, вождовете кратко се посъветваха. Две луни повика един от хората си.
— Иди в нашето село и повикай Високия лос и дъщеря му.
Воинът яхна коня си и препусна. Въпросите на Седящия бик продължиха.
— Защо дойдохте да воювате с червенокожия човек?
— Казаха ми, че идват, защото сиуксите трябвало да бъдат върнати в резерватите в Северна и Южна Дакота. Не ставаше и дума за убийства, докато Дългата коса не полудя.
Вождовете отново се посъветваха.
— Дългата коса е бил тук, така ли? — попита Две луни. Крейг чак сега разбра, че дори не са знаели с кого се сражават.
— Той е на склона оттатък реката. Мъртъв е.
Индианците размениха няколко реплики, после се възцари тишина. Съветът е сериозно нещо и няма нужда от бързане. След половин час Две луни попита:
— Защо носиш бялото орлово перо?
Крейг им обясни. Преди десет години, когато беше на четиринадесет, заедно с група шайенски младежи отидоха на лов в планината. Шайените имаха лъкове и стрели, Крейг носеше пушката на Доналдсън. Изненада ги един стар гризли, зъл ветеран, останал без зъби, но с достатъчно сила в лапите, за да убие човек само с един удар. Крейг каза как мечокът с мощен рев излязъл от гъсталака и ги нападнал.
В този момент един от воините зад Две луни помоли да се намеси.
— Спомням си тази история. Случи се в селото на братовчед ми. Ще ви я разкажа.
Край лагерния огън няма нищо по-хубаво от интересната история и сиуксите заслушаха. Две Луни превеждаше.
— Мечокът бил като планина и бързо се приближавал. Шайенските момчета се пръснали и се покатерили по дърветата. Но малкият уашиху внимателно се прицелил и стрелял. Куршумът улучил гризлито в гърдите. Звярът се изправил на задните си крака, висок като бор, умиращ, но продължаващ да върви напред. Бялото момче извадило празната гилза и заредило нов патрон. После стреляло. Вторият куршум влязъл в зейналата паст, пробил небцето и пръснал мозъка на мечока. Гризлито направило още една стъпка и се строполило на земята. Огромната му глава паднала толкова близо, че кръвта и слюнката опръскали коленете на момчето. Но то дори не трепнало. Пратили едно от момчетата в селото и воините дошли с носилка, за да одерат чудовището и да занесат кожата, за да направят завивка за бащата на братовчед ми. После вдигнали пир и дали на бялото момче ново име — Безстрашния убиец на мечки. И орлово перо на ловец. Така се прави в селото ми от сто луни преди да ни затворят в резерватите.
Вождовете закимаха. Историята им хареса. Пристигна група индианци на коне. Един от конете влачеше носилка. До огъня се приближиха двама мъже, които Крейг виждаше за пръв път. Ала косите им бяха сплетени по шайенски.
Единият беше Малкия вълк, който разказа, че ловувал на изток от реката, когато видял над Роузбъд да се издига дим. Проверил и намерил избитите жени и деца. Докато бил там, чул, че сините куртки се връщат, затова ги следил през цялата нощ и деня чак до тази долина. Но закъснял за голямата битка.
Другият бе Високия лос. Той се върнал от лов след като главната колона отминала. Все още скърбял за убитите жени и деца, когато се появила дъщеря му. Била ранена, но жива. Заедно с другите му девет воини яздили през цялата нощ и през деня, за да открият лагера на шайените и стигнали точно преди сражението, в което участвали. Високия лос търсил смъртта на Къстъровия хълм и убил петима уашиху, но Вездесъщият дух не го взел.
Последно изслушаха момичето на носилката. Шепнещ вятър беше бледа и раната я болеше, но говореше ясно.
Тя разказа за клането и за едрия мъж с нашивки на ръкава. Не разбирала езика му, но разбрала какво иска да направи с нея преди да я убие. Младежът с дрехите от еленова кожа й дал вода, нахранил се, качил я на кон и я пратил да се върне при своя народ.
Вождовете се посъветваха. Решението съобщи Седящия бик, но го бяха взели всички. Уашиху щял да остане жив, но не можело да се върне при народа си. Щели да го убият, а пък и той щял да им издаде къде са сиуксите. Щели да го поверят на грижите на Високия лос, който можел да се отнася с него като с пленник или гост. Напролет можел да си тръгне или да остане при шайените.
Край огъня се разнесе одобрително сумтене. Присъдата бе справедлива. Крейг тръгна с Високия лос и прекара нощта под охраната на двама воини. На сутринта индианците се приготвиха да вдигнат големия лагер. Но призори бяха пристигнали следотърсачи с вестта за още сини куртки на север, затова решиха да поемат на юг към планината Бигхорн и да видят дали уашиху ще тръгнат след тях.
След като го прие в рода си, Високия лос прояви щедрост. Намериха четири невредими кавалерийски коня и Крейг можеше да си избере един. Равнинните индианци не ги ценяха много и предпочитаха своите издръжливи мустанги, тъй като малко коне можеха да е приспособят към суровите зими. Освен това имаха нужда от сено, каквото индианците никога не събираха, и не можеха да се хранят с лишеи, мъх и върбова кора като индианските коне. Крейг си избра една яка наглед кобила с дълги крака, която според него можеше да оцелее, и я нарече Роузбъд по името на мястото, където беше срещнал Шепнещ вятър.
Лесно си намери хубаво седло. Скоро му върнаха и пушката и ножа, макар и с известна неохота. Той отиде до мъртвия си кон на върха на хълма и взе патроните за своята „Шарпс“. Там не бе останало почти нищо ценно. Индианците бяха взели всичко, което им беше харесало. Но не бяха проявили интерес към документите на белия човек и листата бяха пръснати из високата трева. Сред тях бяха бележките на капитан Уилям Кук от първия му разпит.
Вдигането на селото отне цялата сутрин. Багажът бе събран и жените и децата го натовариха на многобройни носилки. Потеглиха малко след пладне.
Мъртвите бяха оставени на същото място, положени в типитата, нашарени за отвъдния свят и облечени
