също арестувахме, твърдят, че са изискали и са получили писмена заповед да прекратят профилактичния ремонт.
— А партийният работник проговори ли?
В съзнанието на Иваненко за миг изникна образът на съкрушения човек в килията в подземието на Лубянка.
— Не можеш да му затвориш устата — отговори той.
— Саботьор ли е? Агент на империалистите ли е?
— Не — отвърна му Иваненко и въздъхна. — Просто е идиот. Амбициозен апаратчик, който се е престарал. Повярвайте ми. Сигурен съм в това. В черепа на този човек за нас няма тайни. Имаме си начини…
— Един последен въпрос. Само за да уточним размера на щетите. — Вишнаев отново се обърна към Комаров. — Вече ни е известно, че от зимните посеви ще получим половината от планираната реколта — тоест, вместо сто, петдесет милиона тона. Каква реколта ще приберем през октомври от пролетните посеви?
Комаров погледна Рудин, който му кимна едва забележимо.
— Планирахме да получим от пролетните посеви около сто и четиридесет милиона тона, а при сегашното положение не може да разчитаме на повече от петдесет милиона тона — тихо каза секретарят на ЦК, отговарящ за селското стопанство.
Всички присъстващи се умълчаха стъписани.
— Това означава, че общият недостиг ще възлезе на сто и петдесет милиона тона зърно — рече Петров. — С недостиг от петдесет, дори и от седемдесет милиона тона щяхме да се справим. И преди ни се е случвало да преодоляваме подобни трудности и да купуваме по-големи количества от чужбина. Но сега…
Рудин закри съвещанието:
— Изправени сме пред огромен проблем. Китайската и американската заплаха не са нищо в сравнение с него. Предлагам всички по отделно да помислим за това как да намерим изход от създалото се положение. От само себе си се разбира, че извън стените на тази зала не трябва да излезе нито дума за случилото се. След една седмица пак ще се срещнем тук.
Когато тринайсетте члена на Политбюро и четиримата помощници станаха, Петров прошепна на непроницаемия Иваненко:
— Това не е никакъв недостиг, а си е направо глад!
Управниците на Съветския съюз се качиха в лимузините си. Още не можеха да асимилират факта, че този хилав академик току-що бе включил часовниковия механизъм на бомбата, която щеше да взриви една от двете световни суперсили.
Седмица по-късно Адам Мънроу седеше в Болшой театър и не мислеше за реколти, а за любов. Мислите му не бяха насочени към седящата до него, изпаднала във възторг секретарка от посолството, която настоятелно го бе помолила да я заведе на балет.
Мънроу не си падаше много по балета, въпреки че харесваше сценичната музика на някои по-известни композитори. Грациозните антреша и фуете или, както той ги наричаше, подскачането насам-натам не го впечатляваше особено. Когато започна второто действие на „Жизел“, той напълно потъна в спомени за Берлин.
Любовта им беше прекрасна. Човек можеше да се влюби така само веднъж през живота си. Той едва бе навършил двайсет и пет, а тя беше осемнайсетгодишна тъмнокоса чаровница. Заради естеството на работата й трябваше да запазят връзката си в тайна. Срещаха се скришом в тъмни улички. Той минаваше с колата, тя бързо се качваше и незабелязани от никого отиваха в малкия му апартамент в западната част на Шарлотенбург. Любеха се, приказваха си, тя му приготвяше вечеря, после пак се любеха.
Отначало тайнствеността придаваше някакво очарование на връзката им. Криеха се като женени хора, които мамят съпрузите си. Това правеше любовта им по-интересна и внасяше приятна тръпка в секса. Но дойде лятото на 1961 година. Горите около Берлин се раззелениха, цветята ухаеха, по плажовете на езерата бе пълно с народ. Постепенно криенето започна да им тежи. Адам й предложи да се оженят и тя почти прие. В крайна сметка можеше наистина да го сторят, но тогава се издигна Стената. Тя бе завършена на 14 август 1961 година, но още седмица преди това бе ясно какво ще се случи.
Тогава Валентина направи своя избор и двамата се любиха за последен път. Каза му, че не би могла да причини толкова страдания на родителите си, че не би понесла, ако заради нея баща й загуби работата си, а майка й — апартамента, за който бе чакала толкова дълго. Не би могла да съсипе бъдещето на своя брат и най-вече — не би се примирила с мисълта, че никога вече няма да види родината си.
И така Валентина си тръгна тъжна, самотна и много, много красива, а той я проследи с поглед как се промушва през последната недостроена част от Стената.
Повече никога не я видя и никому не спомена за нея. С типично шотландската си потайност той съхрани само за себе си спомена за своята голяма любов. Никой не разбра, че Адам е обичал и още обича едно рускинче на име Валентина, което работеше в началото на шейсетте като стенографка към съветската делегация на конференцията на четирите държави-победителки в Берлин. Адам Мънроу отлично съзнаваше, че в неговата професия това се смята за сериозно нарушение.
След раздялата с Валентина Берлин загуби за Мънроу своето очарование. След една година „Ройтер“ го премести в Париж, а две години по-късно Адам се бе върнал в централата на агенцията в Лондон и си клатеше краката, когато на вратата му почука един стар познат, който навремето бе работил в британската мисия, разположена в построения от Хитлер Олимпийски стадион. Човекът покани Мънроу на вечеря и там към тях се присъедини още един мъж. Когато стигнаха до кафето, познатият от Берлин се извини, че имал някаква работа и си тръгна. Непознатият се държеше приятелски, но не бе много словохотлив. Чак като изпиха по втора чаша коняк, той изплю камъчето:
— Някои мои колеги от фирмата ме помолиха да поискам от теб една малка услуга — каза той с обезоръжаваща стеснителност.
Тогава Мънроу за пръв път чу названието „фирмата“. По-късно щеше да усвои целия жаргон. В англоамериканското разузнавателно братство Сикрет Интелиджънс Сървис бе известна просто като „фирмата“. Разузнавачите наричаха служителите на контраразузнаването „колегите“. ЦРУ бе известно под названието „компанията“, а личният му състав бяха „братовчедите“. На площад „Дзержински“ № 2 в Москва бе централата на силите на „противника“. Тази сграда всички разузнавачи в Англия и САЩ наричаха „Центъра“. За тях държавите отвъд желязната завеса представляваха „блока“.
Въпросната вечеря се състоя в един лондонски ресторант през декември 1964 година. Впоследствие „молбата“ бе конкретизирана на среща, проведена в някакъв апартамент в Челси. Казаха на Мънроу, че става дума за „малка разходка до блока“. През пролетта на 1965 година Мънроу изпълни молбата, като я съчета с командировката си до Лайпциг, където трябваше да напише материал за панаира. Разходката се оказа доста трудничка.
Тръгна от Лайпциг навреме и зачака на мястото на срещата, близо до музея „Албертиниум“ в Дрезден. Офицерът от армията на ГДР, който носеше информация за разположението на съветските ракети из саксонските гори, закъсня половин час и Мънроу вече бе почти сигурен, че онези двама фолскполицаи го гледат с подозрение. Размяната на пакетите в храсталаците на близкия парк мина без проблеми. После Мънроу се качи в колата си и подкара към баварската граница. Струваше му се, че пакетът във вътрешния му джоб тежи колкото пет библии. Докато стигна до колата имаше чувството, че всички минувачи го гледат. В покрайнините на Дрезден един местен шофьор изхвърча от една пряка на главната и се вряза отстрани в калника на колата му. Мънроу още не бе успял да прехвърли пакета от джоба на блейзъра си в тайника зад задната седалка на колата.
Двата часа, прекарани в кварталното полицейско управление, бяха истинско изпитание за нервите. Мънроу всеки момент очакваше да чуе заповедта: „Господине, ако обичате, изпразнете джобовете си!“ Това, което притискаше до гърдите си бе достатъчно, за да му осигури двайсет и пет години принудителен труд в лагера „Потма“. Най-сетне го пуснаха да си върви. Но акумулаторът на колата му бе спаднал и се наложи четирима полицаи да я бутат, докато запали.
Предното й колело пищеше — лагерът бе почти разбит. Препоръчаха му да пренощува в Дрезден и да го
