Отпиваше от бирата си, когато телефонът иззвъня. Барманът бутна апарата към него, след което отиде да настрои телевизора. Бастиан-Тири слуша няколко секунди, промърмори в слушалката „много добре, благодаря ви“ и затвори телефона. Бирата му бе вече платена. Излезе на тротоара, измъкна изпод мишницата си навит на руло вестник и внимателно го разгърна два пъти. Млада жена пусна дантелената завеса на прозореца на апартамента си, разположен на първия етаж през улицата, и се извърна към десетината мъже в стаята. „Маршрут номер две“ — каза тя. Петима младежи, новаци в занаята на убийствата, престанаха да кършат ръце и скочиха на крака.
Останалите седем бяха по-възрастни и не толкова притеснени. Старши сред затворниците и втори в йерархията след Бастиан-Тири бе лейтенант Ален Бугрене дьо ла Токне, представител на крайната десница, издънка на поземлената аристокрация. Тридесет и пет годишен, женен, с две деца.
Най-опасен от всички в стаята бе Жорж Ватен. Тридесет и девет годишен, широкоплещест фанатик от ОАС, с квадратна челюст, някогашен агроном в Алжир, който за две години се бе очертал като един от най- опасните атентатори на Тайната организация. Заради стара рана в крака бе известен с прякора Куция.
Щом момичето съобщи новината, дванадесетте мъже се изсипаха по задната стълба на страничната улица, където бяха паркирани шест коли — до една откраднати или наети. Часът бе 19,55. Бастиан-Тири лично бе прекарал цели дни в подготвяне на мястото, предвидено за атентата: измервал бе огневи ъгли, пресмятал бе скорости и разстояния между превозни средства, както и огневата мощ, необходима за спирането им. Избраното от него място бе една права отсечка от Авеню дьо ла Либерасион, водеща към главното кръстовище на Пти Кламар3. Съгласно плана първата група, съставена от снайперисти, трябваше да открие огън по президентската кола на около 180 метра преди кръстовището. Снайперистите трябваше да се прикрият зад паркирана край пътя камионетка и да започнат да стрелят под много малък ъгъл спрямо приближаващите коли, което би им осигурило максимални огневи възможности.
Според изчисленията на Бастиан-Тири до момента, в който водещата кола щеше да се изравни с камионетката, тя би трябвало да е пронизала от около сто и петдесет куршума. След спирането на президентската кола втората група на ОАС трябваше да нахлуе от една странична улица, за да обстреля от упор колата на охраната. Двете групи трябваше да довършат кортежа на президента за още няколко секунди, след което да изтичат до паркираните в друга пряка три автомобила и да се изтеглят.
Самият Бастиан-Тири, тринадесети в групата, щеше да е съгледвач. В 20,05 часа групите бяха заели позиция. На около деветдесет метра от набелязаното място, по посока на Париж, край автобусна спирка стоеше с вестник в ръка Бастиан-Тири. Махването с вестника щеше да е знак за Серж Берние, ръководител на първата група, който трябваше да стои до камионетката. Той щеше да предаде заповедта по-нататък на стрелците, проснати в тревата до него. Бугрене дьо ла Токне и седналият редом с автомат в ръце Ватен Куция трябваше да препречат с кола пътя на охраната.
Докато край пътя в Пти Кламар вече щракаха предпазителите, кортежът на генерал Дьо Гол се освободи от натовареното движение в центъра на Париж и стигна по-безлюдните улици на предградията. Тук скоростта нарасна почти на сто километра в час.
Когато пътят се поразчисти, Франсис Мару хвърли поглед към часовника си и усетил сприхавото нетърпение на стария генерал зад себе си, увеличи още скоростта. Двамата моторизирани конвои изостанаха и образуваха ариергарда на колоната. Дьо Гол не обичаше показността и използваше всяка възможност да се освободи от нея. В този ред колоната продължи по Авеню дьо ла Дивизион Льоклер в Пти Кламар. Беше 20,17 вечерта.
На около километър и половина по-нататък Бастиан-Тири вече понасяше последиците от своята голяма грешка. Той щеше да научи за нея едва месеци по-късно от полицаите в килията на смъртниците. При подготовката на атентата бе направил справка с календара и бе открил, че на 22 август слънцето залязва в 20,35 ч., наглед достатъчно късно дори ако Дьо Гол просрочи нормалното си разписание, което бе и сторил. Календарът обаче бе за 1961 година. На 22 август 1962 нощта се спусна в 20,10. Тези двадесет и пет минути щяха да променят историята на Франция. В 20,18 Бастиан-Тири съзря колоната, понесла се към него по Авеню дьо ла Либерасион с над сто и десет километра в час. Той размаха като обезумял вестника си.
На стотина метра от него, от другата страна на пътя, Берние се взираше сърдито през сумрака към смътната фигура до автобусната спирка. „Махна ли подполковникът с вестника?“ — попита сам себе си. Едва изрекъл думите, видя акулоподобната муцуна на президентската кола да профучава покрай спирката. „Огън!“ — изкрещя Берние към мъжете в краката си. Те започнаха да стрелят, когато колоната се изравни с тях — под ъгъл от деветдесет градуса, по цел, движеща се със сто и десет километра в час.
Дванадесетте попадения в колата бяха чиста заслуга на умението на снайперистите. Повечето куршуми улучиха ситроена отзад. Две от гумите бяха разкъсани и макар да бяха самозалепващи се, внезапният пад в налягането дестабилизира носещата се с голяма скорост кола и предницата й поднесе. Именно в този миг Франсис Мару спаси живота на президента.
Докато главният снайперист, бившият легионер Варга, разкъсваше гумите, останалите изпразниха пълнителите си по отдалечаващото се задно стъкло. Няколко куршума пробиха каросерията, а един натроши стъклото, след като мина на сантиметри от носа на президента. Полковник Дьо Боасию се обърна и изрева към тъста и тъща си: „Долу!“ Мадам Дьо Гол наведе глава в скута на съпруга си. Генералът промълви хладно. „Какво, пак ли?“ — и се извърна да погледне назад.
Мару стисна тресящия се волан и леко зави по посока на поднасянето, като в същото време отпусна педала на газта. За миг ситроенът загуби мощ, след което отново се устреми напред към кръстовището с Авеню дю Боа — страничната улица, където ги причакваше втората група на ОАС. Колата на охраната, незасегната от никакъв куршум, следваше плътно Мару.
Скоростта на приближаващите автомобили поставяше две ясни алтернативи пред Бугрене дьо ла Токне, чакащ с работещ двигател в Авеню дю Боа: да препречи пътя и приеме сигурната смърт, нарязан на парчета от устремения метал, или да отпусне съединителя с половин секунда закъснение. Той избра второто. Когато колата му излетя от страничната улица и се изравни с колоната, до нея се оказа не автомобилът на Дьо Гол, а този на телохранителя Джудер и комисар Дюкре.
Подал се до кръста от Десния прозорец, Ватен изпразни автомата си по задницата на каращия пред него ситроен, през чието строшено задно стъкло се виждаше надменният профил на Дьо Гол.
— Защо не отвръщат на стрелбата тези идиоти? — попита огорчен Дьо Гол. Джудер се опитваше да стреля по атентаторите през трите метра, делящи двете коли, но му пречеше собственият шофьор. Дюкре изкрещя към последния да не изостава от президента. Миг по-късно хората от ОАС бяха далече зад тях. Двамата моторизирани конвои, единият от които бе почти съборен от внезапната поява на Дьо ла Токне от страничната улица, се окопитиха и приближиха ситроените. Цялата колона се вля в кръговото движение при кръстовището, отмина го и продължи към Вилакубле4.
На мястото на нападението хората от ОАС нямаха време за взаимни обвинения. Те щяха да последват по-късно. Като зарязаха трите коли, използувани в операцията, те се метнаха в предназначените за изтегляне автомобили и изчезнаха в сгъстяващия се мрак.
Комисар Дюкре извика по радиото в колата Вилакубле и съобщи накратко какво се е случило. Когато колоната пристигна там след десет минути, генерал Дьо Гол настоя да отиде направо на площадката, където чакаше хеликоптерът. Докато колата спираше, тълпа офицери и служители я заобиколиха, отвориха вратите и помогнаха на потресената мадам Дьо Гол да слезе. Генералът се подаде изпод натрошените стъкла от другата страна и отърси реверите си. Без да обръща внимание на паническите въпроси и загрижените възклицания на насъбраните офицери, той заобиколи колата, за да поеме ръката на съпругата си.
— Ела, мила, отиваме си вкъщи — каза той и най-сетне сподели с офицерите от военновъздушната база своето мнение за ОАС: — Не ги бива да стрелят. — След това придружи съпругата си до хеликоптера и седна до нея. Към тях се присъедини Джудер и всички отлетяха за уикенд в провинцията.
Франсис Мару остана долу на пистата, с пепелявосиво лице, неподвижен зад волана на колата. Двете десни гуми накрая бяха свършили и ситроенът се бе движил върху джантите. Дюкре промълви кратко поздравление, след което продължи да изяснява обстановката.
Докато журналистите от цял свят изказваха какви ли не предположения във връзка с покушението и поради липса на по-добро пълнеха вестниците с лични догадки, френската полиция, под ръководството на
