предизвикателни.
— Alors, rien?120
Зададеният от полковник Ролан въпрос бе от името на всички присъстващи.
— Нищо, за съжаление — съгласи се Льобел. — Като че ли никое от предположенията не е състоятелно.
— Като че ли не е състоятелно — повтори Сен Клер язвително. — Дотук ли я докарахме с вашата „чисто детективска работа“? Нищо като че ли не е състоятелно?
Той изгледа гневно двамата детективи, Бувие и Льобел, усетил бързо, че общото настроение в помещението е на негова страна.
— Ще рече, господа — министърът използува множественото число, за да включи и двамата полицейски комисари, — че отново сме там, откъдето започнахме. На изходни позиции, така да се каже.
— Да, боя се, че е така — отвърна Льобел.
Бувие пое неговата защита:
— Моят колега провежда издирване на един от най-трудно откриваемите човешки типове в света при пълно отсъствие на улики и предварителни насоки. Подобни хора не афишират своите професии и местонахождение.
— Това ни е известно, драги ми комисарю — отвърна хладно министърът, — въпросът е…
Той бе прекъснат от почукване на вратата. Намръщи се. Дал бе инструкции да не ги безпокоят освен в случай на извънредно произшествие.
— Влез.
Един от портиерите на министерството застана на вратата нерешителен и смутен.
— Mes excuses, Monsieur le Ministre121. Търсят по телефона комисар Льобел. От Лондон. — Усетил враждебната атмосфера в стаята, човекът направи опит да се защити: — Казват, че е спешно…
— Ще ме извините ли, господа?
Върна се след пет минути. Атмосферата бе така студена, както я остави, и очевидно препирнята относно това, което следва да се направи, бе продължила и в негово отсъствие. С влизането си той прекъсна едно остро обвинение от страна на полковник Сен Клер, чийто глас заглъхна, докато Льобел заемаше мястото си. Дребничкият комисар държеше в ръка един плик с изпълнен с драскулки гръб.
— Мисля, господа, че разполагаме с името на човека, когото търсим — започна той.
Заседанието приключи след тридесет минути, почти в дух на пълно облекчение. Когато Льобел свърши с преразказа на съобщението от Лондон, мъжете около масата изпуснаха колективна въздишка като спиращ на перона след дълго пътуване влак. Всеки си даваше сметка, че сега поне има нещо, с което да се захване. За половин час се бяха съгласили, че е възможно без сянка от гласност да се претършува цяла Франция за човек на име Чарлс Калтръп, да се открие и ако бъде сметнато за нужно, да се ликвидира.
Те знаеха, че пълните данни за Калтръп няма да са на разположение преди сутринта, когато щяха да бъдат изпратени по телекса. Междувременно обаче в Централния архив можеха да проверят своите километрични лавици за попълнен от това лице контролен лист или адресна карта, с която да е регистриран в някой хотел, където и да е из Франция. Префектурата на полицията би могла да провери в собствения си архив дали не се е настанил в хотел в очертанията на Париж.
Контраразузнаването можеше да снабди с името и описанието му всеки граничен пункт, пътническо или търговско пристанище, всяко летище във Франция, като им нареди да задържат този човек, щом стъпи на френска територия.
Ако пък още не бе пристигнал във Франция — няма значение. До идването му щеше да се пази пълно мълчание, а щом се появи, щяха да го пипнат.
— Тази гадна твар, тоя тип на име Калтръп, вече ни е в ръчичките — каза същата вечер в леглото на любовницата си полковник Раул Сен Клер дьо Вийобан.
Когато Жаклин най-сетне успя да издействува един закъснял оргазъм от полковника, за да го приспи, часовникът от камината удари дванадесет и настъпи 14 август.
Щом затвори телефона след разговора си с Париж, старши следователят Томас седна на стола си и огледа шестимата инспектори, които освободи от разнообразните им задачи, за да им постави нови. Отвън в тихата лятна нощ Биг Бен122 удари полунощ.
Инструктажът му отне един час. От инспекторите един бе натоварен да проучи ранните години на Калтръп. Къде живееха понастоящем родителите му, ако изобщо бяха живи. Къде е учил, какви резултати (ако има такива) е постигал в стрелбите на Кадетския корпус като ученик. Характерни черти, отличителни белези и т.н.
Друг бе определен да се запознае с младите години на Калтръп, от завършване на училище, през военната служба, поведение в казармата, успехи в стрелбата, служби след уволнението от армията чак до момента, в който напуска търговците на оръжие, уволнили го поради подозрение в двойна игра.
Още двама детективи бяха натоварени да проследят дейността му от напускането на последните известни работодатели през октомври 1961 година. Къде е ходил, с кого се е срещал, какви са били доходите му и от какви източници. Тъй като нямаше полицейско досие и следователно можеше да се предполага, че липсват и пръстови отпечатъци, Томас искаше всяка намерена негова снимка.
Последните двама инспектори трябваше да се опитат да установят местонахождението на Калтръп в момента. Те трябваше да прегледат целия апартамент за пръстови отпечатъци, да открият откъде е купил колата, да проверят в лондонското управление дали е регистрирано издаването на шофьорска книжка и в случай, че не е, да започнат проверки по управленията в провинцията. Да идентифицират колата — марка, години, цвят, регистрационен номер. Да се открие обичайният му сервиз, за да се разбере дали е предвидил дълго пътуване с кола, да се проверят фериботите през Ламанша, да се обиколят въздухоплавателните компании, за да се види дали не е запазвал място в самолет, независимо закъде е бил полетът.
И шестимата мъже си водеха подробни бележки. Чак когато Томас свърши, те се надигнаха и излязоха един по един от кабинета. В коридора последните двама се спогледаха накриво.
— И калта изпод ноктите му трябва да изчовъркаме — каза единият. — Ще се шашнем от бачкане.
— Странното е — отбеляза другият, — че Стария не ще да ни каже какво се предполага, че е извършил или се кани да извърши.
— В едно можем да сме сигурни. За да се подхване такава мащабна работа, нареждането е дошло от най-горе. Човек ще рече, че копелето е решило да застреля краля на Сиам.
Известно време отне събуждането на един съдия и убеждаването му да подпише заповед за обиск. В малките часове на нощта, докато изтощеният Томас дремеше върху креслото, в кабинета си, а още по- измъченият Клод Льобел отпиваше силно черно кафе в своя, двама от Специалния отдел преметоха целия апартамент на Калтръп с мека четчица за зъби.
И двамата бяха специалисти. Започнаха от чекмеджетата, като внимателно изсипваха всяко върху чаршаф и грижливо подреждаха съдържанието. Когато всички чекмеджета бяха изпразнени, започнаха да проучват дървенията на освободеното от тях бюро в търсене на тайници. След мебелите от дърво дойде ред на тапицираните. Когато свършиха и с тях, жилището заприлича на ферма за пуйки в Деня на благодарността123. Единият инспектор обработваше дневната, другият — спалнята. След това дойде ред на кухнята и банята.
Приключили с мебелите, възглавниците от дивана и леглото, палтата и костюмите в гардероба, те се заловиха с подовете, таваните и стените. До шест сутринта апартаментът бе излизан сантиметър по сантиметър. Повечето съседи се бяха събрали на площадката, като се споглеждаха, а сетне хвърляха поглед към затворената врата на жилището на Калтръп. Разговаряха с шепот, който заглъхна, щом двамата инспектори се появиха от апартамента.
Единият носеше куфар, натъпкан с лични вещи и документи на Калтръп. Той слезе на улицата, скочи в чакащата патрулна кола и замина при старши следователя Томас. Другият започна поредица продължителни разпити. Първо съседите, като си даваше сметка, че до час-два повечето трябваше да
