След наркотиците тази скрита сфера от нелегалната търговия е може би най-доходната. Небето над Флорида гъмжи от самолети — пътнически лайнери, товарни и частни самолети. В щата се намират и някои от най-големите компании в света за доставка на резервни части. АВИОЛ и Инстрюмънт Локатор Сървис въртят търговия с резервни части в световен мащаб.
Нелегалната индустрия се специализира както в извършването на кражби на подобни части и тяхната продажба на други (обикновено от Третия свят) спекуланти, които не задават въпроси за произхода им, така и в още по-опасната доставка на изхабени части, представяни като възстановени. За да се заблудят купувачите, документите се фалшифицират. Доколкото цената на някои части достига четвърт милион долара, печалбите, получавани от някой безмилостен спекулант, могат да бъдат огромни.
Разпространи се хипотезата, че някой е искал да премахне мистър Клингър от сцената.
— В разцвета на своя живот… — промърмори Маккрийди и обърна да прочете прогнозата за времето. Очакваха се слънчеви дни.
Същата сутрин лейтенант Бродърик извика при себе си Еди Фаваро. Беше още по-мрачен от предната вечер.
— Еди, преди да преминем към паметната служба с всички почести за Хулио, трябва да отчетем един нов тревожен фактор. Какво, по дяволите, е правил Хулио в един самолет с мошеник като Клингър?
— Опитвал се е да се върне обратно — каза Фаваро.
— Наистина ли? С какво се занимаваше той на онзи остров?
— С риболов.
— Нима? Как така е станало, че по същото време на Съншайн е пребивавал и Клингър? Дали не са обсъждали някоя сделка?
— Флей, изслушай ме. Нищо на този свят не може да ме накара да мисля, че Хулио Гомес е бил корумпиран. Никога няма да повярвам на това. Той се е опитвал да се прибере. Видял е самолет, помолил е да го качат и това е всичко.
— Надявам се да излезеш прав — изрече сдържано Бродърик. — Защо е решил да се връща два дена преди запланувания полет?
— Ето кое не ми дава мира — призна Фаваро. — Той обичаше риболова и го чакаше цяла година. Никога не би прекъснал заниманието си без основателна причина. Искам да отида там и да открия тази причина.
— Три причини, за да не те пусна — обяви лейтенантът. — Този департамент е претрупан от работа, твоето присъствие е необходимо тук и бомбата, ако е имало такава, е била предназначена без съмнение за Клингър. Момичето и Хулио са станали случайни жертви. Съжалявам, но вътрешната служба ще трябва да провери финансовото състояние на Хулио. Ако никога не се е срещал с Клингър преди петък, значи това е просто трагична случайност.
— Полага ми се отпуск — запъна се Фаваро. — Искам да ми го дадеш, Флей. Искам го сега.
— Да, наистина ти се полага малко отпуск. И аз не мога да ти откажа. Но, ако отидеш там, ще трябва да действаш на своя глава, Еди. Освен това, искам да ми дадеш оръжието си.
Фаваро предаде служебния си автоматичен пистолет, излезе от службата и се запъти към банката. В три часа следобед той се приземи на самолетната писта в Съншайн, плати на пилота на четириместния чартърен самолет, който излетя обратно за Маями. Един служител от летището го качи на своята кола по пътя за Порт Плейсанс. Без да знае къде другаде може да отиде, той отседна в Куотър Дек.
Сър Марстън Мобърли се настани удобно в един стол в градината и си сипа уиски със сода. Това бе любимият му ритуал за деня. Градината зад резиденцията беше малка, но затова пък твърде уединена. По голямата част от нея представляваше добре обработена поляна, а по стените висяха подобно на гирлянди със своите ярки цветове тропически храсти. Стените, които ограждаха градината от три страни — четвъртата страна представляваше самата къща — бяха високи осем фута и покрити отгоре със стъклени чирепи. В една от стените имаше стара стоманена врата, висока седем фута, но отдавна излязла от употреба. Тясна уличка от другата страна на вратата водеше право в централната част на Порт Плейсанс. Вратата бе затворена плътно още преди години и от външната й страна имаше две полукръгли стоманени скоби, заключени здраво с голям катинар. Всичко бе отдавна разядено от ръждата.
Сър Марстън се наслаждаваше на вечерната прохлада. Неговият адютант се намираше някъде вътре в собственото си жилище в другия край на резиденцията; жена му излезе, за да посети по някаква поръчка местната болница; Джеферсън, главният готвач, сигурно приготвяше вечерята в кухнята. Сър Марстън отпи с одобрително изражение от уискито и почти се задави, когато скърцането на ръждясалата врата едва не проглуши ушите му. Обърна се. Имаше време да каже:
— Какво по дяволите… Виж сега…
Пукотът от първия куршум го разтресе и зашемети. Куршумът мина през ръкава на памучната му риза. Удари се в дяланата от коралови блокчета стена на резиденцията зад него и рикошира на пътечката, деформиран и изкривен. Вторият куршум го улучи право в сърцето.
2.
Въпреки пукота от двата изстрела в градината, в резиденцията не последва никаква реакция. В този час там имаше само двама души.
Джеферсън беше на долния етаж, приготвяйки плодов пунш за вечерята — лейди Мобърли минаваше за пълна въздържателка — и по-късно щеше да заяви, че шумът от шейкъра е изпълвал цялата кухня и че той трябва да е бил включен, когато навън са ехтели изстрелите.
Адютантът на управителя беше лейтенант Джереми Хейвърсток, голобрад млад офицер, служил в Кралската конна гвардия. Той се намираше в своята стая в другия край на резиденцията и беше затворил прозорците и пуснал докрай климатичната инсталация. По-късно той също щеше да каже, че е слушал музика по радио „Насау“. Той също не чу нищо.
Когато Джеферсън излезе в градината, за да се консултира със сър Марстън относно начина на приготвяне на агнешките котлети, убиецът вече се бе измъкнал през стоманената врата и избягал. Джеферсън стигна до горната част на стълбите, водещи надолу към градината, и видя своя господар проснат по гръб с широко разперени ръце, тъй като вторият куршум го бе изхвърлил назад. Тъмното петно, образувано в предната част на тъмносинята риза, продължаваше да нараства.
В първия момент Джеферсън си помисли, че господарят му е припаднал и хукна надолу, за да му помогне. Когато видя ясно дупката на гърдите, той се отдръпна назад, не вярвайки на очите си, и хукна отново обхванат от паника, за да доведе лейтенант Хейвърсток. Младият офицер пристигна няколко секунди по-късно все още по шорти.
Хейвърсток не изпадна в паника. Той огледа тялото без да го докосва, установи, че сър Марстън е наистина мъртъв и седна на стола на бившия губернатор, за да обмисли какво да предприеме.
Един от някогашните командири на младши офицер Хейвърсток бе писал за него: Добре възпитан, но не особено интелигентен, сякаш той бе кавалерийски кон, а не кавалерийски офицер. Но такива са приоритетите в кавалерията; добрият кон е незаменим, за разлика от младшия офицер.
Хейвърсток седеше на няколко фута от тялото и мислеше, докато Джеферсън гледаше ококорен от горната част на стълбите. Младшият офицер реши, че:
а) губернаторът е мъртъв;
б) някой го е застрелял и е избягал;
в) той трябва да докладва на по-висшестояща инстанция.
Проблемът се състоеше в това, че именно губернаторът беше най-високата инстанция. В този момент лейди Мобърли се завърна.
Джеферсън чу изскърцването на колелетата на представителната лимузина по предната алея, водеща към къщата, и се втурна през коридора, за да я посрещне. Начинът, по който поднесе новината, бе твърде разбираем, дори и да не бе много тактичен. Той я пресрещна в преддверието и каза:
— О, лейди, губернаторът застрелян. Той е мъртъв.
Лейди Мобърли забърза към верандата, за да види какво става и бе посрещната от лейтенант
