където имаше модерна болница, съоръжена с всички по-мощни средства за операции и аутопсии. Той дори не разполагаше с морга.
Щом докторът свърши с огледа, лейтенант Хейвърсток се върна от кабинета на губернатора.
— Нашите хора от Насау казват, че ще бъде изпратен старши офицер от Скотланд Ярд — заяви той. — Дотогава трябва да запазим всичко така, както си е.
Главен инспектор Джоунс бе поставил на пост един полицай на предната врата, за да държи настрана любопитните, чиито лица вече започваха да се появяват пред резиденцията. Той бе пребродил градината и открил стоманената врата, през която очевидно бе влязъл и излязъл убиецът. Тя бе оставена затворена от напускащия престъпник, ето защо Хейвърсток не й бе обърнал внимание. Той незабавно сложи на пост втори полицай пред вратата и му нареди да не допуска никого близо до нея. Можеше да има оставени отпечатъци, които щяха да бъдат от полза за човека от Скотланд Ярд.
Оставен в мрака навън, полицаят седна на земята, опря гръб на стената и незабавно заспа.
Вътре в градината главен инспектор Джоунс заяви:
— Нищо не бива да се пипа до сутринта. Тялото не бива да се мести.
— Не ставай глупав, момче — каза чичо му. — Дотогава ще се разложи. Вече е започнало.
Беше прав. Заради горещината в Карибите, телата обикновено се заравят не по-късно от двадесет и четири часа. Алтернативата е неописуема. Пълчища от мухи вече бръмчаха над гърдите и очите на мъртвия губернатор. Тримата обсъдиха проблема. Джеферсън се грижеше за лейди Мобърли.
— Трябва да го прехвърлим в хладилния склад — каза накрая доктор Джоунс. — Нищо друго не остава.
Трябваше да се съгласят, че е прав. Хладилният склад, захранван от градския генератор, се намираше долу край пристанището. Хейвърсток хвана мъртвеца за раменете, а главен инспектор Джоунс за краката. С известно затруднение те си проправиха път с неподвижното отпуснато тяло нагоре по стълбите, след това минаха през всекидневната и край канцеларията и излязоха в преддверието. Лейди Мобърли подаде глава от вратата на спалнята, хвърли един поглед над перилата, докато изнасяха нейния бивш съпруг от преддверието, започна да охка и отново се оттегли.
В преддверието те се сетиха, че не биха могли да носят сър Марстън по целия път до пристанището. Помислиха за момент за багажника на ягуара, но се отказаха, защото бе твърде малък и защото не бе особено прилично.
Полицейският ленд роувър разреши затруднението. Направиха място отзад и бившият губернатор бе напъхан вътре. Дори с рамене, опрени на предните седалки, краката му стърчаха навън. Доктор Джоунс ги бутна навътре и затвори задния капак. Сър Марстън падна с глава напред, подобно на някой, който се връща съвсем пиян от дълго парти.
С главен инспектор Джоунс на кормилото и лейтенант Хейвърсток до него, ленд роувърът потегли надолу към пристанището, следван от повечето жители на Порт Плейсанс. Там сър Марстън бе изваден с по-голяма официалност и оставен в хладния склад, където температурата е доста под нулата.
Бившият губернатор на Нейно Величество на Барклейските острови прекара своята първа вечер в отвъдния свят, наместен между един голям марлин и един превъзходен екземпляр от риба тон. Сутринта изражението на трите лица бе почти едно и също.
Зората се пукна както винаги в Лондон пет часа по-рано, отколкото на Съншайн. До седем часа, когато първите слънчеви лъчи на новия ден докоснаха покривите на Уестминстър Аби, групов началник Ханна разговаряше на четири очи с командир Брейтуейт в канцеларията на последния в Ню Скотланд Ярд.
— Излиташ малко преди дванадесет с редовния полет на Бритиш Еъруейз от Хийтроу за Насау — каза командирът. — Уредени са билети за първа класа. Всички места бяха заети, наложи се да свалим една двойка.
— А екипът? — попита Ханна, — те къде ще бъдат настанени?
— Ах, да, екипът. Истината, Дес, е, че те ще бъдат осигурени в Насау. Форин офис урежда това.
Дезмънд Ханна заподозря, че нещо не е съвсем наред. Той бе петдесет и една годишен старомоден ловец на крадци, който се бе изкачвал стъпало по стъпало по стълбата нагоре от обикновен патрулиращ полицай, проверяващ ключалките на вратите по улиците на Лондон, помагащ на възрастните дами да прекосяват пътя, и упътващ туристите, до поста групов началник. Оставаше му още една година преди да се пенсионира. След това вероятно щеше да приеме, подобно на много от своите колеги, някоя не толкова напрегната работа като офицер по безопасността в някоя от големите корпорации.
Знаеше, че никога не би могъл да се издигне до поста командир, а преди четири години бе прехвърлен в групата за убийства към подразделението за опасни криминални престъпления, известна сред останалите колеги като слонското гробище. Влизаш като здрав як полицай в разцвета на силите си и от тебе остава купчина кокали.
Но той обичаше нещата да се правят както трябва. При всяка възложена задача, дори и отвъд океана, един детектив от групата за убийства би очаквал да получи на разположение екип от най-малко четирима помощници; един придружаващ го в процеса на разследването офицер от криминалната; един сержант за свръзка с лабораторията, фотограф и специалист по пръстови отпечатъци. Както често се случваше, техническата страна на въпроса можеше да се окаже решаваща.
— Искам екипът да се сформира оттук. Бил.
— Невъзможно, Дес. Страхувам се, че Форин офис се е нагърбил с уреждането на този проблем. Всички разходи са за тяхна сметка, според вътрешното министерство. Изглежда имат големи ограничения в бюджета. Върховният комисар в Насау се е обърнал към полицията на Бахамските острови с молба да осигури необходимите експерти. Сигурен съм, че ще бъдат на ниво.
— Аутопсия? И това ли могат да правят?
— Не — каза командирът успокоително. — Изпращаме Ян Уейст в Насау да свърши тази работа. Тялото се намира все още на острова. След като извърши огледа, незабавно го изпрати в Насау. Ян ще излети двадесет и четири часа след теб. Щом той се добере до Насау, тялото трябва да е стигнало там, за да може да работи.
Ханна изсумтя. Изглеждаше леко успокоен. Поне в лицето на доктор Ян Уест щеше да има един от най- добрите съдебни патолози в света.
— Защо Ян не дойде на Съншайн и не извърши аутопсията там? — попита.
— На Съншайн не разполагат с морга — обясни командирът търпеливо.
— В такъв случай къде държат тялото?
— Не знам.
— Дяволите да го вземат, то ще бъде полуразложено, докато стигна дотам — измърмори Ханна. Той не можеше да знае, че в този час тялото на сър Марстън не беше полуразложено. То бе твърдо като скала. Доктор Уест не би могъл да вкара длето в него. — Искам балистичната експертиза да се направи тук — каза. — Щом изпратя куршума или куршумите, искам Алън да се заеме с тях. Куршумите биха могли да разплетат целия случай.
— Добре — съгласи се командирът, — предай на хората от Върховния комисариат, че трябва да ги изпратят с дипломатически куфар. А сега защо не се подкрепиш с една свястна закуска? Колата ще дойде да те вземе оттук в девет часа. Твоят детектив-инспектор ще носи куфара с необходимите принадлежности. Ще се срещнете с него в колата.
— А какво е положението с пресата? — попита Ханна на излизане.
— Страхувам се, че са си наточили зъбите. Все още не е излязло във вестниците. Новината се появи в малките часове. Но всички агенции я разпространиха. Само Бог може да каже откъде са се добрали до нея толкова бързо. Може да има няколко влечуги на летището, опитващи се да се качат на същия самолет.
Малко преди девет Дезмънд Ханна се появи във вътрешния двор, където един роувър с униформен сержант на кормилото го очакваше. Той се огледа за Хари Уедъръл, детектив-инспектора, с когото бе работил в продължение на три години. Нямаше го. Един розоволик млад мъж на около тридесет се приближи забързано. Той носеше малко куфарче, съдържащо разнообразните тампони, парцалчета, капсули, стъкленици, торбички за отпечатъци, стъргалки, бутилки, пинсети и сонди, основните подръчни средства, използвани при откриването, снемането и запазването на уликите.
— Мистър Ханна? — осведоми се младият мъж.