Винс Флин
Мръсни афери
ПРЕДГОВОР
Гладкият сив корпус се плъзгаше по топлите води на филипинско море със скорост двайсет и пет възела. Двигателите ръмжаха, катерът пореше влажния нощен въздух.
Съдът плаваше в нарушение на международното право и потъпкваше поне един международен договор, но мъжете на борда това не ги интересуваше. С техническите, правните и дипломатическите подробности се занимаваха други хора, седнали в удобни кожени столове под окачени на стените рамки с дипломите им от престижни университети.
Бързоходният катер за специални операции „Марк 5“, разработен специално за тюлените, бе фаворитът на командосите при провеждане на нощни операции. Беше дълъг двайсет и пет метра, но „газеше“ едва метър и половина с пълен товар. Задвижван от реактивни двигатели, катерът можеше да маневрира много близко до брега.
Петима души с черни пилотски шлемове и уреди за нощно виждане стояха зад четирите картечници 50-и калибър и 40-милиметровия гранатомет. Други осмина, облечени в камуфлажни дрехи и с широкополи камуфлажни шапки, седяха в десантната лодка, готова да се отдели от „Марк 5“, и проверяваха вече сигурно за десети път екипировката и оръжието си. Лицата им бяха покрити с ивици зелена и черна камуфлажна боя.
Лейтенант Джим Деволис огледа своята група тюлени, докато мъжете правеха последната проверка. Много пъти ги беше наблюдавал и странно защо, винаги му напомняха на маймуни, които се пощят едни други в зоологическата градина. Те подробно оглеждаха коланите и ремъците на щурмовите елечета, проверяваха дали всичко е здраво закрепено и дали гранатите са в изправност. Комуникационното оборудване също беше препроверено няколко пъти. В очилата за нощно виждане на всички бяха поставени нови батерии. Скъпите оптични уреди бяха опаковани във водонепроницаеми джобове, прикрепени към щурмовите елечета. Върху цевите на оръжията бяха нахлузени презервативи, за да не влиза в тях пясък. Местата около пълнителите и отворите за изхвърляне на гилзите бяха покрити със специален херметичен силикон. Единственият човек, който тази нощ щеше да носи раница, беше медикът на групата, а Деволис страшно много се надяваше да не се прибягва до неговата помощ. Групата пътуваше късно през нощта. Никаква храна, само по две блокчета с повишено калорийно съдържание за всеки. Планът беше да влязат и излязат преди изгрев. Както тюлените обичат.
Когато стигнаха до морската граница, напрежението нарасна. Деволис беше доволен, че празните приказки между подчинените му са стихнали. Беше време всички да станат сериозни. Наведе глава и я обърна леко настрани, за да отпие от мундщука на неопреновия резервоар с прясна вода. Това количество трябваше да им стигне за два дни. Снабдяването на организма с вода преди акция в тази част на света беше от ключово значение. Дори нощем температурата бе около трийсет градуса, влажността също беше висока. Единственото, което им помагаше да не се потят под камуфлажните облекла, беше въздушната струя, създавана от катера, който пореше вълните с двайсетина възела. Веднъж щом стигнеха до брега обаче, нещата щяха да се променят. Предстоеше им около четири километра ходене, и то през гъста тропическа джунгла. Всеки щеше да отслабне с два до пет килограма само от ходенето.
Твърда ръка стисна Деволис за рамото. Той се обърна. Беше капитанът на кораба.
— Остават две минути, Джим. Приготви момчетата си.
Деволис кимна. Очите му проблеснаха на фона на покритото с камуфлажен крем лице.
— Благодаря ти, Пат.
Двамата мъже бяха тренирали този тип проникване стотици пъти в Коронадо, Калифорния, в щаба на Военноморска група за специални операции 1.
— Не ме изоставяй — добави Деволис, широко усмихнат.
Капитанът също се усмихна — като човек, който е уверен в професионалните си възможности и си разбира от работата.
— Ако ме повикаш, ще се появя с бълващи огън оръдия.
— Така те харесвам!
Деволис кимна и се обърна към мъжете си. Вдигна ръка и с насочен нагоре показалец описа кръг. Тюлените скочиха. Катерът намали до пет възела.
Освен че беше изключително бърз, „Марк 5“ разполагаше с удобна задна палуба, която позволяваше от катера да се спускат и да се приемат малки лодки, без той да спира. Мъжете хванаха от двете страни гумената десантна лодка с извънбордов двигател с мощност 40 конски сили и я отнесоха до рампата на кърмата. Спряха на ръба и поставиха лодката на долната платформа. Един от екипажа на „Марк 5“ държеше въжето на лодката, докато всички тюлени се качиха в нея. Осемте мъже се хванаха здраво за дръжките вътре. Един по един всеки боец показа стиснат юмрук с вдигнат палец — знак, че са готови.
В слушалките прозвуча команда за спускане и човекът от катера хвърли въжето в лодката. Втори член от екипажа помогна на колегата си да избута черната гумена лодка по рампата. Тя се разлюля в разпенения килватер. Мъжете останаха легнали на дъното, вслушани в ръмженето на катера, докато той се отдалечаваше от тях. Никой не искаше „Марк 5“ да се върне преди уреченото време или ако не им беше необходим. Те с нетърпение очакваха да пристъпят към изпълнението на мисията. Не знаеха, че на хиляди километри оттук някой бе извършил предателство.
ГЛАВА 1
Анна Райли се унасяше под топлите лъчи. Бронзовата й кожа блестеше от крема против изгаряне. Откъм морето духаше лек ветрец. Седмицата беше страхотна. Нищо друго — само ядене, слънце, секс и спане. Идеалният меден месец. В малък курорт на един отдалечен карибски остров, в самостоятелна вила, с басейн и плаж. Абсолютно спокойствие. Нито телевизия, нито телефони, нито вестници. Само двамата.
Тя отвори очи и погледна сватбения си пръстен. Усмихна се. Радваше се като ученичка. Пръстенът беше от платина, с инкрустиран диамант. Не много голям, не много малък. Най-важното обаче беше, че й го беше подарил подходящият мъж. Мъжът на нейните мечти.
Тя вече официално се наричаше госпожа Анна Рап. Той малко се изненада, когато Анна прие неговата фамилия, без много да спори. В края на краищата тя беше феминистка с определени либерални възгледи. Но можеше да бъде и старомодна романтичка. Нямаше човек, когото да уважава повече от него. За нея беше въпрос на чест да сподели фамилията му. Искаше целият свят да разбере, че са едно семейство. Освен това тя можеше да бъде и много прагматична. Не искаше след време всеки от внуците й да носи няколко фамилии едновременно. Професионално обаче щеше да запази моминското си име. Като кореспондент на Ен Би Си от Белия дом тя вече беше получила признание. Мич нямаше нищо против подобен компромис.
Удивително как цялата сватба мина като по мед и масло. Всичките приятелки на Райли бяха имали разправии с годениците си, с майките или със свекървите. Анна винаги си беше мечтала да се венчае в църквата „Света Анна“ в Чикаго. Там се бяха оженили родителите й, там бе кръстена и бе приела първото си причастие. Но след като се сгодиха, тя осъзна, че Мич не гледа много ентусиазирано на тази идея. Не че се възпротиви. Каза й, че щом иска голяма сватба в Чикаго, ще я има. Така и стана. Само дето той не можа да скрие от нея колко е изнервен и притеснен.
Мич Рап не обичаше да бъде в центъра на вниманието. Беше работил като таен агент на ЦРУ от двайсет и две годишната си възраст. В някои среди бе известен като наемен убиец.
В месеците преди женитбата им, докато течаха слушанията в Сената за утвърждаването на сегашния шеф на Мич в ЦРУ, един от членовете на Комисията по разузнаването беше разгласил историята на Мич пред медиите в опита си да осуети избирането на Айрини Кенеди за директор на Централното разузнавателно управление. Президентът се беше обявил в защита на Кенеди и Рап и тогава истината бе изнесена в средствата за масова информация. Президентът разказа как Рап е ръководил екип командоси дълбоко на територията на Ирак, за да не позволи на Саддам Хюсеин да се сдобие с ядрено оръжие. Президентът нарече Рап „най-важният човек в борбата на Америка срещу тероризма“ и не след дълго политиците започнаха да се редят на опашка, за да се ръкуват с него.
Рап беше огрян от светлината на прожекторите и това не му се отрази добре. Оцелявал години наред
