— Не… премислям нещата, Мартин.
Големият брат седна до Арута на ръба на площадката до стаите, които им бяха дали. Елвандар сияеше сред околния нощен мрак, загърнат в искрящото си вълшебство.
— Какво премисляш?
— Ами това, че може би обсебен от грижите си за Анита, забравих за дълга си.
— Съмнения? Е, поне най-после се разкри. Слушай, Арута, и аз хранех съмнения за това пътуване от самото начало, но ако човек се остави съмненията да го затрупат, нищо не може да постигне. Ти просто трябва да вземеш най-доброто решение и да действаш.
— А ако сгреша?
— Ще сгрешиш и толкова.
Арута опря глава на дървеното перило.
— Въпросът е в залога. Като малък, при една грешка губех само играта. Сега мога да загубя цял народ.
— Може би, но това не отменя необходимостта да вземеш най-доброто си решение и да действаш.
— Нещата започват да ми се изплъзват от ръцете. Чудя се дали няма да е по-добре да се върна в Ябон и да заповядам армията на Вандрос да нахлуе в планините.
— Може и да се получи. Макар че, от друга страна, има места, в които шестима могат да проникнат, а цяла армия — не.
Арута се усмихна криво.
— Предимствата не са много.
— Вярно е, но все пак има едно-две. Според това, което Галайн ми разказа за Морелайн, хитростта и ловкостта ще свършат повече работа от силата. Какво би станало, ако поведеш натам армията на Вандрос и в един момент се окаже, че Морелайн се намира от другата страна на едно хубаво пътче като онова към абатството край Сарт? Помниш ли думите на Гардан, че може да се защити от половин дузина бабички с метли? Ще се обзаложа, че Мурмандамус е оставил там доста повече бабички. Но дори да можеше да надвиеш ордите на Мурмандамус и да победиш, би ли заповядал и на един войник да даде живота си, за да оживее Анита? Не. Ти и този Мурмандамус сте вплетени в една игра. Игра, чийто залог е голям, но все пак игра. Докато Мурмандамус си въобразява, че може да те примами в Морелайн, все още имаме шанс да се промъкнем и да вземем сребротръна.
Арута го изгледа.
— Тръгваме ли? Знаеше отговора.
— Разбира се. Стига да не задействаме капана, той си остава отворен. Това им е особеното на капаните. Ако не разберат, че вече сме вътре, можем дори да се измъкнем. — Мартин помълча, извърнал очи на север. — Толкова е близо. Отвъд ей ония върхове. Само на седмица оттук. Толкова близо. — Погледна Арута и се засмя. — Ще бъде срамно да стигнем толкова близо и да се откажем.
— Ти си полудял — каза Арута.
— Може би. Но само си помисли. Толкова близо.
Арута също се разсмя.
— Е, добре. Тръгваме още утре.
Шестимата конници потеглиха на следващата заран, с благословията на елфската кралица и на Томас. Редом с ездачите тичаха Калин, Галайн и още двама елфи. Когато Елвандар остана далече зад гърба им, от дърветата се спусна едно гвали.
— Калин!
Елфският принц даде знак да спрат, а гвалито се смъкна от клоните и се ухили.
— Къде човеци отива с Калин?
— Оппала, водим ги към северния път. Оттам ще отидат в Морелайн.
Гвалито се развълнува и поклати рошавата си глава.
— Недей отива, човеци. Място лошо. Малко Олноли изядено там от лошо нещо.
— Какво лошо нещо? — попита Калин, но гвалито побягна с писък, не смеейки дори да изрече отговора.
— Това изпращане не беше от най-приятните — подхвърли Джими.
— Галайн, върни се да намериш Оппала и да разбереш, ако можеш, какво искаше да ни каже — нареди Калин.
— Ще разбера и ще ви догоня — отвърна Галайн и се затича на дълги отскоци назад към избягалото гвали. Арута даде знак да продължат.
Три дни елфите ги придружаваха чак до края на своя лес, до подножията на Великите северни планини. Към обед на четвъртия ден стигнаха до един малък ручей и на отсрещния му бряг зърнаха малка пътечка, водеща към някакъв каньон.
— Тук е границата на владенията ни — каза Калин.
— Какво според теб стана с Галайн? — попита го Мартин.
— Или това, което е разбрал, не си е струвало пътя, или са му трябвали ден-два, докато намери Оппала. Реши ли някое гвали да се крие, трудно ще го намериш. А може и да ви настигне, преди да сте навлезли в недрата на Морелайн.
— А накъде да вървим? — запита Арута.
— Продължете още два дни по тази пътека и ще стигнете до една долина. Като я прекосите, от северната страна ще видите водопад. От него нагоре води друга пътека и горе на платото ще се озовете близо до началото на водопада. Поемете по реката нагоре, докато стигнете изворите й. Оттам ще хванете трета пътека, пак нагоре и на север. Това е единственият път за Морелайн. Ще намерите един каньон, който лъкатуши в кръг около езерото. Викат му „Дирята на Безнадеждния“. От него има само един път за Морелайн — през мост, вдигнат от моределите. Като прехвърлите моста над Дирята на Безнадеждния, сте в Морелайн. Там ще намерите сребротръна. Той е едно растение със светли, сребристозелени тривърхи листа, с плодове като на боровинки. Веднага ще го познаете, защото самото му име го описва точно: тръните му са сребърни. Наберете поне шепа от плодчетата му. Расте край самия бряг на езерото. А сега вървете и дано боговете ви закрилят.
Сбогуваха се набързо и шестимата ездачи поеха, с Мартин и Бару в челото, след тях Арута и Лаури, а най-отзад Джими и Роалд. На първия завой Джими се обърна, но елфите вече не се виждаха. Момчето извърна поглед напред, разбрало, че вече са сами, без съюзници и убежище. Промълви тиха молитва към Банат и си пое дълбоко дъх.
Глава 15
Завръщане
Пъг се взираше в пламъка. Тлеещият мангал в кабинета му мяташе треперливи шарки по стените и тавана. Той прекара длан през лицето си, изтощен до предела на силите си. Беше се трудил непрестанно след видението, споходило Роджън, беше спал и ял само когато Катала дойдеше да го измъкне от изследванията му. Сега бе затворил грижливо многобройните томове, оставени му от Макрос. Цяла седмица ги беше чел неуморно. След като преживя невероятното видение на стария слепец, се бе постарал да изцеди всяка троха знание, което му бе достъпно. Само още един човек, вещ в чародейството на този свят, знаеше нещо за Келеуан и този човек беше Макрос. Каквото и да представляваше онова тъмно присъствие, то беше проговорило на език, разпознаваем за по-малко от пет хиляди души на планетата Мидкемия — Пъг, Катала, Касуми и неговият цурански гарнизон, и може би няколкото стотици бивши военнопленници, пръснати по Далечния бряг. А от всички тях единствен Пъг бе в състояние напълно да разбере думите, изречени във видението, предадено от Гамина, защото този език беше далечен и мъртъв предтеча на сегашната цуранска реч. И Пъг бе положил напразни усилия да издири в библиотеката, оставена от Макрос, и най-малкия намек за естеството на онази зловеща чернота.
От стотиците томове, които Макрос бе оставил на Пъг и Кълган, само една трета бяха описани в подробен каталог, въпреки че странният му, приличащ на таласъм слуга Гатис бе осигурил списък на всички заглавия. В някои отношения този списък се оказа полезен, защото заглавието представяше съдържанието на книгата само по себе си. В други — изобщо не вършеше работа преди книгата да бъде изчетена от кора до кора. Имаше седемдесет и два труда, озаглавени „За магията“, а още дузина творби бяха със сходни
