ядат. Мартин кимна и му даде знак да заобиколят позицията, но Бару поклати глава, че не е възможно.
Мартин свали лъка си, извади две стрели, захапа едната, а другата сложи на тетивата. Вдигна два пръста и посочи себе си, после посочи останалите и кимна. Бару вдигна шест пръста и даде знак, че е разбрал.
Мартин спокойно излезе на откритото, стреля и един от тъмните елфи полетя назад от каменната издатина, на която беше застанал. Другият скочи долу, но втората стрела се заби в гърдите му още докато беше във въздуха.
Бару и останалите вече тичаха покрай Мартин с извадени оръжия. Бару посече един моредел. Блутарк свали друг на земята. Роалд и Лаури се счепкаха с други двама, а Мартин пусна лъка и извади сабята си.
Битката беше свирепа, защото моределите бързо се съвзеха от изненадата. Но щом Мартин се вкопчи в петия, се чу тропот на копита — единият моредел беше останал без противник и беше предпочел да избяга, вместо да се бие. Никой не успя да го спре. Скоро Мартин и приятелите му се справиха с останалите и бивакът притихна.
— Проклятие! — изруга Мартин.
— Нищо не можеше да се направи — рече Бару.
— Ако не бях оставил лъка, можех да сваля и него. Проявих неблагоразумие — укори се Мартин, — Е, сега все тая, както би казал Амос. Поне имаме конете им, така че хайде да ги използваме. Не знам дали по- нататък има още такива биваци, но сега ще е по-добре да бързаме, вместо да се крием. Онзи моредел скоро ще се върне тук с приятелите си.
Стрелата на Мартин прониза гиганта между плешките. Високото десет стъпки същество се олюля и в същия миг втора стрела го улучи във врата. Двамата му другари затичаха към Мартин, докато той изстрелваше трета стрела в зашеметения великан. Съществото се срина на земята.
Бару беше заповядал на Блутарк да остане по-назад, защото огромните хуманоиди размахваха ножове, големи колкото тежък човешки меч, и можеха лесно да посекат кучето с един удар. Колкото и тромави да бяха, косматите твари можеха да замахват с достатъчно сила, за да са опасни. Бару светкавично приклекна — острието профуча над главата му, после се хвърли напред и с един удар преряза сухожилието на противника си. Гигантът падна. Роалд и Лаури бяха подхванали третия, принуждавайки го да отстъпва, докато Мартин го убие с лъка.
След като и тримата гиганти се проснаха мъртви, Лаури и Роалд доведоха конете. Блутарк подуши труповете и изръмжа тихо и гърлено. Великаните грубо наподобяваха хора, но бяха високи от десет до дванадесет стъпки, много по-широки в раменете и всички имаха буйни черни коси и рошави бради. Хадатът рече:
— Гигантите обикновено стоят настрана от хората. Що за власт според вас е наложил Мурмандамус над тях?
Мартин поклати глава.
— Откъде да знам. Чувал съм само за тях, мяркали са се от тяхната порода в планините около Свободните градове. Но наталийските щурмоваци са ми разказвали, че отбягват контакти с хората и гледат да не създават неприятности. Навярно просто се поддават на изкушенията на златото и властта също като някои хора.
— Според легендата гигантите някога са били хора, но нещо ги е променило — отбеляза Бару.
— Това ми е трудно да го повярвам — каза Роалд.
Мартин им даде знак, че трябва да продължат и четиримата яхнаха конете. Бяха преодолели успешно втория си сблъсък със стражите на Мурмандамус.
Тихото ръмжене на Блутарк ги предупреди, че напред по пътеката има нещо. Вече се приближаваха до онова място над клисурата на Инклиндел, откъдето щяха оставят билото и да тръгнат надолу към Ябон. Трите последни дни се бяха придвижвали с пределна скорост и бяха покрили значително разстояние. Бяха изморени до смърт, но продължаваха, без да спират. Конете губеха тегло, зобът, който бяха взели от моределите, беше привършил преди два дни, а тревата беше съвсем нарядко и суха. Щяха да оставят конете да се напасат, щом прехвърлеха билото, но Мартин разбираше, че с това, което искат от животните, им трябва нещо повече от трева, за да оцелеят до края на пътуването. Все пак беше благодарен, защото трите дни езда бяха заменили отчаянието им с надежда. Още два дни и дори конете да издъхнеха, със сигурност щяха да се доберат до Камен връх навреме.
Бару им даде знак да спрат, след това запристъпва предпазливо по тясната пътека и се скри зад завоя. Мартин замръзна, изпънал лъка. Лаури и Роалд държаха конете.
Скоро Бару се появи и прошепна:
— Троли.
— Колко? — попита Лаури.
— Цяла дузина.
Мартин тихо изруга и попита:
— Не можем ли да ги заобиколим?
— Ако оставим конете и тръгнем през ридовете, може и да намерим изход, не знам.
— Да пробваме с изненада? — предложи Роалд, макар да знаеше какъв ще е отговорът.
— Твърде много са — каза Мартин. — Един срещу трима на тясна пътека? Планински троли? Дори да са без оръжие, като нищо ще ти откъснат ръката. По-добре да се опитаме да ги заобиколим. Вземете багажа и пуснете конете назад по пътеката.
Свалиха всичко, което можеше да им свърши работа, и Лаури и Роалд отведоха животните назад, а Бару й Мартин останаха да пазят да не би на някой трол да му хрумне да тръгне към тях. Изведнъж Лаури и Роалд се върнаха тичешком и Роалд прошепна:
— Тъмни братя!
— Близо ли са?
— Съвсем — отвърна Роалд и се закатери по склона над пътеката. Другите запълзяха след него по камънаците и се прехвърлиха от другата страна на рида, надявайки се да заобиколят някак тролите. И като че ли успяха — подминаха ги и стигнаха до едно място където пътеката се раздвояваше. Бару им махна с ръка и те се придвижиха още малко напред по склона и пак скочиха на пътеката. Изведнъж зад тях се чуха викове.
— Моределите са стигнали при тролите и най-вероятно са намерили конете ни. Да бягаме!
Тичаха, докато дробовете не ги заболяха, но започнаха да чуват зад себе си тропота на преследващи ги конници. Мартин свърна до една висока купчина канари, посочи ги и извика:
— Насам! Можете ли да се качите горе и да бутнете онези камъни?
Бару подскочи, хвана се за една издатина и се покатери. Лаури и Роалд го последваха.
На завоя се появиха ездачи и първият пришпори коня си, щом видя Мартин и кучето до него. Херцогът на Крудий спокойно взе на прицел връхлитащия ездач, стреля тъкмо когато конниците наближиха най-тесния участък на пътя и стрелата се заби в гърдите на първия кон. Животното падна като подкосено и ездачът изхвърча през главата му и се стовари тежко върху скалистата пътека. Вторият кон се препъна в падналия и отхвърли втория ездач. Мартин го усмърти с още една стрела. Настъпи паника — конете връхлетяха върху камарата мъртви животни и моредели насред пътя. Още два коня като че ли бяха ранени, но Мартин нямаше време да гледа и се затича по пътеката.
В следващия миг въздухът се изпълни с грохота на падащите канари и Мартин чу гръмките ругатни на моределите.
А после чу, че Лаури го вика. Втурна се назад и се закатери по стръмния склон. Горе го подхванаха две ръце и Лаури му помогна да стъпи на скалата.
— Роалд — извика му той и посочи. Наемникът се бе изпързалял по склона и сега лежеше от другата страна на скалите, преграждащи пътя.
— Ще те прикрием! — изрева му Мартин. — Идвай! Роалд вдигна глава и им извика с мрачна усмивка:
