главатар.
Най-сетне птицата беше очистена и набучена на шиша и той почна да го върти над огъня. Едва успяваше да се сдържи да я изчака да се доопече. Минутите се точеха. Спазмите в стомаха му този път бяха по-скоро от предвкусването, отколкото от нещо друго.
През живота си бе развил здрава самодисциплина, но да не се нахвърли върху недоопечената птица се оказа най-тежкото изпитание, което помнеше. Знаеше обаче опасностите от ядене на сурово месо. Едно преяждане, довело до отравянето на един младеж, му бе оставило незаличим спомен.
Най-сетне прецени, че печенето е приключило, и без да обръща внимание на паренето, заяде лакомо. Оглозга всяка костица. Беше най-хубавото ядене, на което помнеше да се е наслаждавал, но само разпали още повече апетита му. Изправи се и се огледа, сякаш очакваше да види друга птица, готова да я хванат и да я изядат.
И видя момчето.
Беше на не повече от седем-осем години. Носеше домашно тъкани дрехи и сандали, цялото в прах. Имаше едно от най-красивите детски лица, които Каспар бе виждал, и много сериозно. Беше тъмнорусо и го гледаше с ококорените си светлосини очи.
Каспар остана неподвижен поне минута… а после момчето се обърна и побягна.
Каспар закрачи след него, но беше изтощен от глад и лишения. Единственият му стимул, бе, че момчето можеше да вдигне на крак баща си или мъжете от селото си, а макар Каспар да не се боеше от никого на този свят, съзнаваше, че е твърде отслабнал, за да се справи в битка с повече от един мъж.
Стараеше се да държи детето в полезрението си, но то скоро изчезна в някакъв овраг между канарите. Каспар го проследи, колкото можа, после спря. Виеше му се свят. Стомахът му изръмжа, той се оригна и седна. Опипа гърдите си и се изсмя при мисълта как ли изглежда. Бяха минали само… колко? Шест или седем дни, откакто го бяха пленили в цитаделата му в Оласко, но вече напипваше ребрата си. Убийственият глад беше взел своята дан.
Успокои се, бавно се изправи и заоглежда за следи. Беше може би един от най-добрите следотърсачи поне сред благородниците в Източните кралства. Не беше лишен от суети, но умението му в проследяване и лов не беше между тях. Наистина беше много добър. Видя следи от драскане по скалите, а когато се изкатери, видя и пътеката.
Също като древния изоставен път, и това беше стар път, направен преди векове от коли и фургони, но сега явно се използваше само от животни и малко хора. Видя дирите на момчето и тръгна по тях.
Досмеша го при мисълта, че единственият друг познат му благородник, притежаващ неотстъпващи на неговите умения като ловец, е Талвин Хокинс, човекът, който му бе отнел всичко скъпо. Спря и си пое дъх. Нещо не беше наред. Главата му бе замаяна, мислите му — разсеяни. Малките плодчета и мършавата птица не бяха достатъчни, за да го опазят повече от полужив. Мислите му кръжаха безразборно и това бе също толкова обезпокоително, колкото и непрестанният глад и прах.
Тръсна глава, за да проясни ума си, и продължи напред. Насочи с воля мисълта си към някакво подобие на яснота и се замисли за Тал Хокинс. Разбира се, че действията му бяха оправдани, след като Каспар го беше предал. Доловил беше нарастващото привличане на сестра си към младия благородник от Островното кралство. Лично за него Хокинс се бе оказал обаятелен и той се възхищаваше на уменията му като сабльор и като ловец. Пак спря. Защо всъщност бе избрал да направи точно Хокинс жертва на плана си да убие херцог Родоски от Ролдем? Тогава идеята му се беше сторила добра, но сега се чудеше как е стигнал до това решение. Хокинс се бе оказал способен слуга, а в добавка беше наел онзи жилав стар убиец, Амафи. Бяха впечатляваща двойка и от самото начало бяха доказали качествата си. И въпреки това той бе решил да хвърли цялата вина за покушението над Родоски върху Хокинс.
Поклати глава. Откакто бе напуснал Оласко, на няколко пъти бе имал чувството, че нещо вътре в него се е променило, нещо много повече от справянето с бедствените обстоятелства. След миг се сети, че тъкмо приятелят му Лесо Варен му беше подхвърлил, че Тал Хокинс може да представлява заплаха.
Примига и осъзна, че умът му отново се е зареял. Насочи вниманието си към това да намери момчето, преди да бъде вдигната тревога. Нямаше никакви следи от селище наблизо и затова той реши, че момчето може да е далече от дома си. Съсредоточи се върху дирите му и продължи по тях, закрачи по-бързо, подтикван от безпокойството.
След около половин час подуши дима. Пътеката го бе отвела долу в някакво дефиле, но вече се изкачваше нагоре и след като заобиколи няколко високи скали, той видя фермата. В двора имаше две кози, а отвън няколко крави, странна порода с дълги извити рога и бяла козина, изпъстрена с кафяви петна. Пасяха в зелената ливада. Зад ниска постройка от плет и кал вятърът полюшваше стръкове: жито, прецени той. А пред постройката се виждаше кладенец!
Той забърза към него и щом стигна, издърпа вързаното с въже ведро. Водата беше бистра и студена и Каспар се напи до насита.
Когато най-сетне пусна ведрото във водата, видя на прага на постройката жена, а момчето надничаше иззад нея. Беше насочила към него арбалет. Лицето й бе изопнато в решимост, със сключени вежди и присвити очи, със стиснати зъби. Каза нещо на същия език, на който говореха номадите — и явно беше предупреждение.
Каспар заговори на квегански, с надеждата, че жената може би ще схване някоя и друга дума или поне ще долови намеренията му от тона му.
— Нищо лошо няма да ви направя — каза бавно. — Обаче съм гладен. — Имитира с жестове ядене, след това посочи към къщата.
Жената изджавка нещо в отговор и му посочи с арбалета да се маха. Каспар имаше достатъчно опит като ловец, за да знае, че с женска, която пази рожбата си, трябва да си много предпазлив.
Бавно се приближи и отново й заговори, пак така бавно.
— Нищо лошо няма да ви направя. Искам само да ям. — Разпери ръце, с дланите навън.
А след това миризмата го удари в ноздрите. Вътре нещо се печеше и мирисът направо го порази: хляб! И яхния, или супа!
Каза кротко:
— Ако не хапна нещо, все едно съм умрял, жено. Тъй че ако си решила да ме убиеш, по-добре го направи веднага и да се свършва!
Рефлексите му го спасиха, защото тя се поколеба за миг, преди да свие пръстите си на спусъка на арбалета. Каспар се хвърли наляво и стрелата разцепи въздуха там, където беше стоял допреди миг. Той се превъртя, изправи се и се втурна напред.
Щом разбра, че стрелата не е улучила, жената вдигна арбалета като тояга. Стовари го с все сила в рамото на Каспар, докато той връхлиташе през вратата.
— По дяволите! — изрева той, хвана я за кръста и я събори на пода.
Момчето извика яростно и започна да го удря. Беше малко, но удряше силно. Каспар беше затиснал борещата на и стискаше здраво ръката й с арбалета. Изви я и тя изпищя и го пусна. Той се изправи тъкмо навреме, преди момчето да му пръсне мозъка с един тежък тиган.
Сграбчи го за китката, изви я и малкият изрева и пусна тигана.
— Стига! — ревна Каспар.
Извади меча си и посочи жената на пода. Момчето замръзна, с изопнато от ужас лице.
— Е, добре — измърмори той, отново на квегански. — Казвам ви още веднъж: няма да ви направя нищо лошо. — След това много показно прибра меча в ножницата, мина покрай жената, вдигна арбалета и го подаде на момчето. — Иди навън, намери я тая проклета стрела и виж дали можеш да заредиш арбалета. Ако си решил да ме убиеш, пробвай, няма да ти се разсърдя.
Вдигна жената да стане и я огледа. Беше костелива, но веднага разбра, че е била красива някога, преди тежкият живот да я състари. Не можеше да прецени на тридесет ли е, или на четиридесет, лицето й бе като кафява щавена кожа от слънцето. Но очите й бяха живи и яркосини, и владееше страха си. Каза й тихо:
— Хайде, дай ми да ям. И я пусна.
Момчето стоеше като замръзнало, стиснало арбалета. Каспар се огледа. Имаше само една стая, но в дъното беше изпъната завеса, зад нея сигурно спеше жената. Видя зад постелята й малка ракла. Друга постеля беше навита под масата пред завесата. Имаше две столчета. Имаше и някакъв грубо скован долап
