— Ах, да. — Тя се облегна удобно на стола си, кръстоса крака и се усмихна сияещо.
Лейди Пендрагон застина на мястото си, Джулиън излезе бързо пред Тамсин и напълни повторно чашата на викария. При това изрита Тамсин по крака и тя побърза да седне прилично и да сложи ръце в скута си.
— Къде сте възпитана, сеньора Барон? — пожела да узнае лейди Пендрагон.
Тамсин примигна и смръщи чело, сякаш се опитваше да разбере. После кимна и засия с цялото си лице. От устата й потече поток испански думи; тя кимна, усмихна се, направи широк жест с ръка — слушателите й я гледаха неразбиращо. Шест лица се обърнаха въпросително към полковника, който се беше облегнал на перваза на камината със скръстени на гърдите ръце. Сините му очи святкаха саркастично.
— В един планински манастир, мадам — отговори той. — Орденът е много строг, манастирът е на самия връх на планината. Дотам се стига само с мулета, затова ученичките не виждат почти никого, освен сестрите. Майката на Тамсин е починала, когато тя е била едва десетгодишна, и веднага след смъртта й изпратили детето в манастира. А когато навършила осемнадесет, баща й изпратил да я вземат и я отвел в Мадрид. Там я представили в двора.
Тамсин кимна. Докато Джулиън превеждаше, тя кършеше ръцете си в скута, а виолетово-сините очи показваха силно вълнение.
— За съжаление сеньор Барон почина внезапно и повери дъщеря си на най-близките си приятели — а това бяхме херцог Уелингтън и аз.
— Си, си… — прошепна Тамсин и се усмихна глупаво на Джулиън, след което от устата й отново се изля поток испански думи.
— Решихме, че е най-добре да я доведа в Англия, поне докато войната в Испания свърши — продължи безстрастно Джулиън. Макар че беснееше от гняв, той трябваше да признае, че Тамсин си е измислила съвършена история.
— Добре сте постъпили — отбеляза лейди Пендрагон. — Какво нещастие за вас, мис Барон.
— Прощавайте, мила, но да не сте била болна? — попита съчувствено мисис Торнтън и се наведе да потупа Тамсин по коляното.
В първия миг Тамсин я погледна неразбиращо, после отговори весело и зачака Джулиън да преведе.
— Тя казва, че никога не е боледувала, мадам — обясни послушно той.
— О… а аз си помислих… Косата й е толкова необичайна. Как би обяснила това?
Джулиън зададе въпроса на испански.
— О, така беше в манастира — отговори Тамсин, без да се замисли нито за секунда. — Сестрите настояваха да носим косите си съвсем къси… за да не се поддаваме на грешна суета, нали разбирате.
— Забележително. — Мисис Торнтън кимна на съпруга си, когато Сейнт Симон свърши да превежда. Лордът едва успяваше да запази самообладание. — С преподобния често сме разговаряли, че днешните момичето обръщат прекалено много внимание на външния си вид. Разбира се, това не се отнася за Хестър. — Тя се усмихна одобрително на мисис Маршъл и дъщеря й. — Хестър е пример… тя помага много на енорията.
— Значи лейди Фортескю ще представи мис Барон в двора и ще й помага във всичко — попита мисис Маршъл, която бе приела комплимента към дъщеря й със самодоволна усмивка.
— Надявам се — отговори Джулиън и отпи от виното си. — Аз горя от нетърпение да се върна на полуострова и вярвам, че ме разбирате.
— Какво мислите за войната там долу, Сейнт Симон? — попита лорд Пендрагон, след което мъжете се оттеглиха в един ъгъл и заговориха за войната.
Тамсин седеше сковано на стола си, докато дамите разговаряха помежду си. От време на време те й кимаха окуражително, за да не я изключат съвсем от разговора, смятайки, че тя не може да го следи. Говореха си за готварски рецепти, дантелени якички и за нахалството на слугините. През това време Тамсин слушаше с напрежение разговора на мъжете и отново и отново хапеше език, за да не се намеси в дискусията, която я интересуваше много повече.
— Надявам се, че вашата… вашата повереница ще ви придружи в неделя на църква. — Мисис Торнтън взе ръкавиците си и се надигна да си върви.
— Разбира се, Тамсин ще посещава нашата църква, тъй като наблизо няма католическа — отговори хладно Джулиън. — Нали, ниня?
— Пардон? — попита плахо Тамсин и затрепка очарователно с мигли. Неразбирането й изглеждаше напълно искрено. В погледа му имаше недвусмислено предупреждение и тя остана мълчалива, докато домакинът изпроводи гостите си до каретите им.
— Това дете има ли дуеня? — попита мисис Маршъл, докато Джулиън й помагаше да се качи в каретата.
— О, да, една солидна испанска дама, която ми внушава страх — увери я Джулиън: — И сякаш това не е достатъчно, с нея дойде и един огромен телохранител. Впрочем, той е шотландец, цял великан, и задачата му е да държи всички чужди хора далече от момичето, поне докато не ги е проверил основно. Сигурен съм, че цялото село ще говори за него, затова ви предупреждавам отрано. Скоро ще го видите.
Мисис Маршъл помисли малко над думите на Джулиън, после кимна доволно. Дъщеря й се качи в каретата и седна до нея.
— Довиждане, сеньорита. — Хестър се подаде през прозорчето и стисна ръката на Тамсин. — Ще се радвам да изляза с вас на езда.
— Да — отговори смело Тамсин и този път отговори на ръкостискането с много по-голяма предпазливост. — И моля, моля, наричайте ме Тамсин. Така е много по-добре, нали?
— Тамсин. — Хестър се усмихна сърдечно. — Едно прекрасно Корнуолско име. Лорд Сейнт Симон каза, че семейството на майка ви произхожда от тази част на страната. Вие също трябва да ме наричате Хестър. Усещам, че ще станем добри приятелки.
Каретите отпътуваха. Тамсин стоеше до лорд Сейнт Симон и им махаше за довиждане.
— Стига толкова, влизай вътре! — Когато каретите изчезнаха от очите им, Джулиън се обърна към Тамсин, сграбчи я за рамото и я бутна в къщата. — Каква беше тази комедия, по дяволите?
— Помислих, че това е най-доброто решение — отговори сърдито Тамсин и го изгледа с невинни очи. Той я бутна в библиотеката и затвори вратата с такава сила, че подът се разлюля. — Беше ме страх, че ще сбъркам нещо или ще ги обидя, защото съзнавам, че нямам никаква представа от живота в английското общество. Затова си помислих, че ще бъде много по-добре да не казвам нищо. Ти просто нямаш причина да ми се сърдиш. — Тя сложи ръка върху неговата. — Уплаши ме, полковник.
— Не се прави на невинна! — изсъска той. — Ти се забавляваше с тях… и с мен също!
— Това не е вярно! — извика Тамсин. — Ако помислиш малко, ще разбереш, че това наистина е най- доброто решение — докато не направя грешката да отговоря спонтанно на английски. Щом не говоря, значи няма да кажа нищо погрешно, а тъй като всички очакват от мен да съм друга, никой няма да се учудва на необичайното ми поведение. През това време ти ще ме научиш на най-важните неща и когато се уверя, че вече не правя грешки, ще започна да говоря по малко на английски. Когато бъда представена в двора… ако изобщо се стигне дотам… е, тогава ще се престоря, че говоря достатъчно добре английски, и никой няма да се чуди.
— Дали ще се почувстваш достатъчно сигурна, за да излезеш сама в обществото? — промърмори Джулиън. — Велики боже! — Той зарови пръсти в гъстата си коса. — Ти не разбираш ли, че си като кобра в гнездо на мишки?
— О! — извика възмутено Тамсин. — Какво обидно сравнение! И какво толкова лошо има в плана ми? Прикритието е съвършено.
Джулиън поклати глава и въздъхна примирено. Признаваше, че тя има право, но не можеше да произнесе нужните думи. Затова отиде до масичката и си наля още една чаша вино. Застана пред нея и я погледна втренчено.
— Ще ти кажа още нещо. — Гласът на Тамсин прозвуча необичайно остро. — Ако още веднъж ме наречеш ниня, Сейнт Симон, ще ти отрежа езика!
— Мило мое момиче, за ролята, която възнамеряваш да играеш, това обръщение е най-подходящото — отговори безгрижно Джулиън. — Едно кротко малко момиче, което полага огромни устия да се приспособи
