презрението им към тях.
Само Селия беше посмяла да му се противопостави.
Изведнъж виконтът загуби интерес да измъчва племенниците си. Образът на Селия отново изникна в паметта му. И образът на момичето, което бе видял вчера. Момичето, което за момент бе сметнал за Селия. Разбира се, това беше абсурдно. След толкова години споменът му изигра лош номер. Той се бе заблудил от светлата коса и крехката фигура. Въпреки това трябваше да признае, че онова момиче приличаше извънредно много на Селия. То беше почти на същата възраст като Селия, когато я бе изпратил в далечната Испания. Затова и го уплаши толкова много.
Това момиче пътуваше със Сейнт Симон. Той погледна отново племенниците си. В пронизващите черни очи светна интерес.
— Какво казахте преди малко за Сейнт Симон? Че сте го видели тази сутрин с любимата му?
Чарлз и Дейвид се отпуснаха. Стана им ясно, че чичо им е загубил интерес да ги накаже.
— Двамата бяха в малкия залив, сър — побърза да обясни Дейвид. — Видяхме ги от върха на скалата, за съжаление не съвсем ясно, но бяха голи. Момичето беше ужасно мършаво, в първия момент си помислихме, че е момче. — Той се изсмя тихо и хвърли бърз поглед към близнака си, сякаш очакваше потвърждение.
— Помислихме си, че Сейнт Симон е променил вкусовете си — заяви Чарлз и изкриви тънките си устни.
— Не ставай глупак — отговори с досада чичо му. — Как изглеждаше момичето?
— Дребно, с много светла коса. — Чарлз бързаше да поправи грешката си. — Нищо повече не можахме да видим.
Седрик смръщи чело и замислено поглади брадичката си. Точно така изглеждаше момичето, което бе видял в Бодмин.
— Сейнт Симон е довел любовницата си в Трегартън? — Той поклати глава. — Това не е в стила му. Коя ли е тя, по дяволите?
Той изобщо не беше забелязал, че е произнесъл въпроса си на глас, но бързият поглед, който си размениха близнаците, не му убягна. Взе си от печените картофи и задъвка мълчаливо. Над трапезарията надвисна мълчание, но близнаците вече се чувстваха достатъчно сигурни и продължиха да се хранят.
Мислите на Седрик отново се насочиха към сестра му. В последно време почти не беше мислил за нея, но момичето в Бодмин беше събудило в душата му куп нежелани спомени. Селия беше умно момиче, с будна и бърза мисъл. Можеше да му бъде много полезна, ако беше проявила готовност да се подчини на волята му и да се заобиколи с подходящи хора. Можеше да му стане достойна партньорка в честолюбивите планове.
Той изтри капчицата сос от брадичката си. За съжаление Селия беше дяволски непредвидима, без капка усет към семейните задължения. И заплаши да го унищожи. Не му остави друг избор, буквално го принуди да прибегне до драстични мерки. Наистина жалко… защото щеше да бъде много забавно, ако сега тя седеше насреща и участваше активно в плановете му. Той беше заобиколен от хора, които дори не смееха да го погледнат в очите. Двамата синове на брат му…
Те бяха неприятна двойка… той го бе разбрал още когато им стана настойник след смъртта на родителите им. Но в историята с момичето надминаха самите себе си. Ако не беше отворил щедро кесията си, за да обезщети бащата на нещастното момиче, скандалът можеше да придобие други измерения. Сейнт Симон настояваше близнаците да се явят пред съда, но бащата на момичето се съгласи да получи обезщетение и лордът не успя да промени мнението му. Тогава Сейнт Симон се закле да отмъсти на близнаците Пенхалан и им обеща най-страшното наказание, ако още веднъж се осмелят да стъпят в земите му. Седрик не се съмняваше, че полковникът ще удържи на думата си.
Всъщност, каза си той, за мен ще бъде удоволствие да присъствам, когато Сейнт Симон наказва племенниците ми. Славата им се носеше из целия Корнуол. Нищо чудно, че уважаваните семейства упорито отказваха да им дадат дъщерите си за жени, въпреки името Пенхалан.
— Донесете коняка в библиотеката — заповяда Седрик и отмести шумно стола си. След дългото мълчание резкият му глас и стърженето на стола по полирания под отекнаха като гръм в трапезарията.
Близнаците се изправиха учтиво, когато чичо им излезе, без да им каже дума. Икономът го последва с бутилката бренди.
Един лакей остави пред Чарлз гарафа портвайн, поклони се и излезе.
— Как мислиш, дали ще бъде добре да дадем отговор на въпроса му? — Чарлз напълни чашата си и бутна гарафата към брат си.
— Какъв въпрос? — попита с присвити очи Дейвид. И неговият поглед беше станал стъклен. Макар да нямаха кой знае какъв апетит, те не можеха без вино.
— За любимата на Сейнт Симон — отговори сърдито брат му, изпразни чашата си и отново посегна към гарафата. — Чичо иска да знае коя е тя и ние ще разкрием тайната й. Мисля, че ще се радва да научи нещо повече за нея.
— Може пък да ни бъде благодарен — промърмори Дейвид и замислено почеса носа си. — Но как да разберем?
— Ами ще я попитаме… учтиво, разбира се.
— О, да, ще попитаме малката уличница коя е и откъде идва — съгласи се брат му и му намигна. — Но как да я попитаме, като ни е забранено да влизаме в земите на Сейнт Симон?
Чарлз се замисли дълбоко. Взря се в чашата си, сякаш отговорът беше скрит вътре, и след малко заговори:
— Малката не може да стои непрекъснато в къщата, нали? Сигурно ще излиза на разходка, ще ходи на гости, на покупки и така нататък.
— А може би Сейнт Симон я държи затворена в дома си и не й позволява да се облича — възрази Дейвид и се изсмя похотливо. Представата, че може да държи една гола жена в къщата си и да се ползва от прелестите й винаги когато поиска, беше много примамлива. — Не, това не е в стила на Сейнт Симон — обясни Чарлз и в гласа му имаше съжаление. — Нали слугите ще узнаят. А това означава, че много скоро ще научи цялата околност.
— Така е. Значи малката непременно ще излезе от къщата. Тогава ще я заговорим и ще я попитаме мило и учтиво коя е и какво прави в дома на лорда — заяви Дейвид. — Ако сме добрички, тя ще ни каже с най-голямо удоволствие всичко онова, което чичо иска да знае.
— Но тя ще разбере кои сме — усъмни се Чарлз. — А това няма да хареса на чичо… особено след случилото се с онова хлапе.
— Ще носим маски — успокои го Дейвид. — Маски и качулки. Така ще стане.
— Няма нужда от качулки — засмя се Дейвид. — Маската се носи в джоба и никой не я вижда, докато качулката…
— Прав си — кимна брат му. — Ще носим маските в джобовете си, а като видим момичето, ще ги сложим и ще я поразпитаме.
Двамата се засмяха заговорнически и отново посветиха вниманието си на виното.
— Момчето от пощата донесе писмо за теб. — Тамсин влезе в библиотеката и размаха запечатан плик. — Почеркът е женски. Всички жени от доброто общество ли пишат така завъртяно? И аз ли трябва да им подражавам? — Тя огледа писмото с критичен поглед. — Много мило… написано на бледосиня хартия. Да не ти е любовница?
Джулиън протегна безмълвно ръка и взе писмото. Тамсин приседна на ръба на писалището.
— И друга любовница ли имаш? Но това съвсем не е точният израз, с който бихме могли да опишем връзката си, но…
— Мисля, че в нито един език няма да намериш подходящ израз — отговори иронично той. — Ти си единствена по рода си, мила. Слез от писалището ми. Поведението ти не е достойно за една дама.
— Тъй вярно, милорд полковник. — Тамсин скочи на пода и направи дълбок поклон. При това разпери полите си, изнесе едното си краче напред и отпусна дупето си върху другия крак.
— Добър ли беше реверансът ми? Достатъчно дълбок за краля, или по-добре за кралицата?
Джулиън я огледа и очите му засвяткаха развеселено. Тя изобщо не бе помислила в какво трудно положение ще я постави преувеличеният реверанс.
