Тя се обърна към него и той се смая. Цялата се тресеше от смях, очите й святкаха като топази.
— Вече съм абсолютно сигурна, че никога не сте имали случай да се срещнете с лейди Олсъп — изрече тя с дрезгав глас и отново се разтресе от смях.
Той поклати глава и в очите му светна веселие, макар да нямаше представа за какво говори тя и защо бе реагирала така на думите му.
— За съжаление не съм имал това удоволствие. Какво съм пропуснал?
— Лейди Олсъп е съпругата на виконт Олсъп от Олсъп Манър — обясни сериозно Арабела. — Дама със значителни размери и непоколебим морал. В кръг от двайсет мили последната инстанция по отношение на модата и доброто поведение. Никой не смее да предизвика недоволството й.
Джак кимна бавно и сиянието в очите му се засили.
— Май чувам неодобрение в гласа ви, мадам? Явно споменатата дама държи твърде много на мнението си.
— Отгатнахте. Лавиния Олсъп е дъщеря на провинциален адвокат, но непрекъснато изтъква важността на аристократичния произход. Освен това прилага тактика за сплашване и тиранизиране и е успяла да убеди всички дами в околността — а те не са много — в своята важност. — В гласа на Арабела прозвуча повече презрение, отколкото веселие. — Щом узнае за смъртта на Фредерик и пристигането ви в Лейси Корт, ще връхлети като буря. Очаквам посещението й най-късно утре сутринта.
— Ще се радвам да се запозная с достойната дама и да й обясня ситуацията — рече сериозно Джак.
Арабела отново избухна в смях. Открай време имаше предпочитание към смешното в живота и беше склонна да се смее дори в неподходящите моменти. Този май беше най-неподходящият досега. Но представлението беше великолепно. Тя беше единствената дама в областта, която не се подчиняваше безпрекословно на лейди Олсъп, а сега, с обединени сили… заедно с дук Сен Жюл… ще се разрази грандиозна престрелка, нямаща равна на себе си.
— Знаете ли — заговори тя с колеблива усмивка, — почти съм готова да се съглася с плана ви, само за да видя лицето на Лавиния, когато й обясните, че няма разлика дали една самотна жена споделя къщата със своя брат или с напълно чужд мъж.
— Е? — Той разтвори подканващо ръце.
Като си представи реалността, която буквално й се натрапваше, Арабела се поколеба. Нямаше никакво желание да напусне дома си, градината, орхидеите — или поне не без подготовка. Орхидеите изискваха ежедневно внимание. Вярно, главният градинар Уивър щеше да спазва точно указанията й, но все пак… Само тя притежаваше безкрайна любов и усет към детайла, необходими за развитието на тези крехки цветя. Знаеше, че семейство Барат ще я приемат с отворени обятия. Мег Барат беше най-добрата й приятелка още от детските години, а сър Марк и лейди Барат я имаха почти за втора дъщеря. Но това беше само временно решение, защото Баретови бяха с ограничени средства. Можеше да се подслони и в дома на свещеника. Дейвид и съпругата му ще я приемат с радост, но само за известно време. Те имаха шест деца и почти не оставаше място за гости. Никак не й беше приятно да мисли, че ще се мести от къща в къща и ще моли за милостиня.
Трябваше да бъде честна пред себе си и да признае, че след внезапната загуба на дома й ще й трябва известно време, докато намери най-доброто решение. През този преходен период се налагаше да прави компромиси. В Корнуол живееха далечни роднини на майка й, но след нейната смърт връзката почти прекъсна. Можеше да им пише… Още една молба за милостиня, помисли си тя горчиво.
Джак се облегна на перваза на камината и се вгледа в замисленото й лице. То беше толкова изразително, че не му беше трудно да следи мислите й. Беше очаквал, че тя ще прилича на Фредерик, но не откри нищо, което да показва роднинството им. Беше се надявал приликата да е очевидна и това да му помогне да остане на разстояние и да спазва прагматичните рамкови условия на предложената връзка. Сега обаче съзнаваше, че е по-скоро облекчен, отколкото разочарован, дето Арабела не прилича на брат си. Подобна реакция не е особено разумна, укори се той. Трябва да действам по-енергично.
— Е? — попита отново.
Арабела вдигна очи, малко стресната от резкия въпрос. На лицето й падна сянка. Блясъкът в очите му беше приглушен, стоманен, студен и неприятно пронизващ. Той усети веднага, че тя го е заловила в момент на лоши мисли, и чертите му се промениха. Усмихна се и очите му отново светнаха.
— Признавам, че мисълта двамата заедно да се преборим с лейди Олсъп е много привлекателна, Арабела. Би трябвало да знаете, че предложението ми не е безпочвено. Има подобни прецеденти. Ако бях ваш настойник, никой не би посмял да оспори приличието на връзката ни. Да не говорим, че в къщата има цял куп „компаньонки“ — икономки, камериерки, стара бавачка…
— Отдавна съм минала възрастта, в която ми се полага настойник или компаньонка, милорд — отговори с усмивка Арабела. — Навърших двайсет и осем години. Всички ме смятат за стара мома. Отписали са ме.
Думите й прозвучаха така самодоволно, че той избухна в смях.
— Това означава, че имате пълното право да вземате самостоятелни решения, драга моя. Кой би посмял да възрази, ако заявите, че в нашата връзка няма нищо неприлично?
— Лейди Олсъп — отговори бързо тя, смръщи чело и добави: — След като вече не съм на възраст за женене, няма нужда да пазя доброто си име, нали?
Решението бе взето. Необичайно, нетрадиционно, но тя открай време пренебрегваше изискванията на така наречения обществен морал. Освен това къщата беше достатъчно голяма и двамата можеха да живеят, без да се срещат. Какво й пречеше да се ограничава в собствените си стои — като при посещенията на Фредерик?
Арабела кимна леко и каза:
— Съгласна съм. А клюкарките да говорят, каквото си искат. Но бъдете уверен, милорд, че няма да претендирам нито за времето, нито за вниманието ви. Освен това веднага ще почна да търся друго решение. Вероятно ще минат няколко седмици, защото пощата е бавна и не се знае кога ще получа отговор.
Тя се обърна отново към вратата, когато се сети за една дребна, но много досадна подробност. През следващите седмици ще се налага да се приспособявам към новата ситуация, каза си с известна болка.
— След като брат ми вече… не е жив, ще бъдете ли така добър да слагате марки на писмата ми, ваша светлост?
— Можете да разчитате на мен. Във всяко отношение.
— Благодаря ви. — Думите бяха напълно искрени. Тя сложи ръка на бравата и кучетата се надигнаха в очакване.
— Ще позволите ли да ви отнема още малко време? — попита Джак точно в момента, когато тя отвори вратата.
Арабела се обърна, без да свали ръка от бравата.
— За какво става дума, сър?
Той отговори с официалност, съответстваща на нейната:
— Не познавам къщата, мадам. Ще бъдете ли така добра да ми покажете къде да се настаня? Бих желал също да се погрижат за конете ми, да намерят място за кочияша и каретата ми. Камериерът ми трябва да се запознае с икономката и иконома.
— Убедена съм, че конете ви вече са получили всичко необходимо, милорд — кимна Арабела. — В моето домакинство… — Тя спря и се поправи с известна тържественост: — Домакинството се ръководи от Франклин и мисис Елиът. Вярвам, че няма да имате причини да се оплаквате.
— Нямах предвид това — протестира меко той. — Просто ви помолих да ме разведете из къщата. Освен това бих се радвал, ако следобед излезете с мен на езда, за да обиколим имота.
Плановете му нямаха нищо общо с представите й за бъдещия им живот под един покрив. По-добре веднага да изясни нещата. Отговорът й прозвуча хладно:
— Мисис Елиът ще ви разведе из къщата, а Франклин ще изпрати вест на управителя Питър Бейли да дойде следобед. Той ще ви покаже сметководните книги, ще ви разведе, ще ви обясни всичко, което желаете да узнаете.
— Разбирам. — Сен Жюл се изправи гъвкаво. — Предполагам, че не разбирате много от управлението
