кревата, прелестна като юнската нощ в роклята си на цветя и пияна като маймуна. В едната си ръка държеше бутилка сотерн, а в другата писмо.
— …здрави ме — промърмори тя. — Никога по-рано не съм си пийвала, но как ми харесва само!
— Какво има, Дейзи?
Аз наистина бях изплашена; никога по-рано не бях виждала момиче в такова състояние.
— Ето, миличка. — Тя порови в едно кошче за отпадъци, което стоеше на леглото до нея, и извади перлената огърлица. — Занеси я долу и я върни на притежателя й. Кажи на всички, че Дейзи е променила намеренията си. Кажи: „Дейзи е променила намеренията си!“
След това се разплака неудържимо. Аз се втурнах навън, намерих прислужницата на майка й, заключихме вратата и я сложихме във вана със студена вода. Тя не изпускаше писмото. Взе го със себе си във ваната, стискаше го във вид на мокра топка и ми позволи да го оставя в чинийката за сапуна едва когато видя, че то се разпада като сняг.
Но тя не каза ни дума повече. Дадохме й да помирише амоняк, сложихме на челото й лед, нахлузихме й роклята и половин час по-късно, когато излязохме от стаята, перлената огърлица беше на шията й. Така инцидентът приключи. На следния ден в пет часа тя се омъжи за Том Бюканан, без да потрепне, и тръгна на тримесечно пътешествие из Южните морета.
Видях ги в Санта Барбара, когато се завърнаха, и мисля, че никога не бях виждала млада жена, толкова лудо влюбена в съпруга си. Ако той напуснеше за минута стаята, тя се оглеждаше неспокойно и казваше: „Къде е отишъл Том?“ И лицето й добиваше съвсем разсеян вид, докато не то видеше да се появи на вратата. По часове седеше на пясъка, сложила главата му на скута си, докосваше с пръсти очите му и го гледаше с безкрайно удоволствие. Трогателно беше да ги гледаш заедно — видът им те караше да се смееш приглушено и с възхищение. Това беше през август. Десетина дни след като напуснах Санта Барбара, една нощ Том се сблъска с някакъв камион на пътя за Вентура и едното предно колело на колата му изхвръкна. Името на момичето, което беше с него, също се появи във вестниците, защото ръката му бе счупена — то беше една от камериерките на хотела в Санта Барбара.
Следващия април Дейзи роди момиченцето си и те отидоха във Франция за една година. Видях ги една пролет в Кан, по-късно в Довил, а след това се върнаха в Чикаго за постоянно. Както знаеш, Дейзи беше много харесвана в Чикаго. Те се движеха в лекомислена компания, все млади, богати и буйни хора, но тя се радваше на безупречна репутация. Може би защото не пие. Голямо предимство е да не пиеш, когато си сред големи пиячи. Можеш да си държиш езика и освен това можеш да избираш момента на своите собствени лудорийки — да ги вършиш, когато всички са толкова слепи, че или не виждат, или не дават пет пари. Може би Дейзи изобщо не е имала никаква любовна авантюра — и все пак в този неин, глас има нещо…
И тъй, преди около шест седмици тя чу името Гетсби за първи път от години насам. Това беше, когато те запитах — спомняш ли си? — дали познаваш Гетсби в Уест Ег. След като ти си беше отишъл, тя дойде в стаята ми, събуди ме и запита: „Кой Гетсби?“ — и когато го описах — бях полузаспала, — тя каза с твърде особен глас, че трябва да е човекът, когото по-рано е познавала. Едва тогава свързах този Гетсби с офицера в бялата й кола.
Когато Джордън Бейкър свърши този разказ, ние напуснахме хотел „Плаза“ за половин час и се разходихме с една лека двуколка в Сентръл Парк. Слънцето бе залязло зад високите домове на киноартистите и ясните гласове на деца, събрали се вече като щурци на тревата, се извиваха в горещия здрач.
— Страшно съвпадение — казах аз.
— Не е никакво съвпадение.
— Защо?
— Гетсби е купил тази къща, за да бъде близо до дома на Дейзи отвъд залива.
Значи не само към звездите бе въздишал той онази юнска нощ. Образът му оживя пред мен, излязъл внезапно от недрата на безцелния си разкош.
— Той иска да знае — продължи Джордън — дали ти не би поканил някой следобед Дейзи в твоята къща, а сетне да намине и той.
Скромността на молбата ме разтърси. Той бе чакал пет години и бе купил резиденция, чийто блясък и гостоприемство раздаваше на случайни нощни пеперуди, за да може „да намине“ някой следобед в градината на един чужд човек.
— Трябваше ли аз да узная всичко това, преди той да поиска нещо толкова малко?
— Страхува се, чакал е толкова дълго. Мислеше, че може да се обидиш. Виждаш ли, в основата си той е много див и страни от хората.
Нещо ме тревожеше.
— Защо не те помоли да им уредиш среща?
— Той иска тя да види къщата му — обясни Джордън. — А твоята е точно до неговата.
— О!
— Мисля, че донякъде е очаквал тя да се яви на някоя от неговите вечери — продължи Джордън, — но това не се случи. Тогава той започна да пита между другото хората дали я познават и аз бях първата, която откри. Това стана онази нощ, когато изпрати да ме повикат на вечеринката му, и трябваше да чуеш по какъв сложен начин стигна до онова, което искаше да ми каже. Разбира се, аз веднага предложих обяд в Ню Йорк — помислих си, че просто ще полудее.
„Не искам нищо нередно! — повтаряше той. — Искам да я видя в съседната къща.“
Когато му казах, ча си особено близък с Том, той реши да изостави цялата идея. Не знае нищо по- подробно за Том, въпреки че казва, че години наред четял един чикагски вестник само защото се надявал да зърне случайно името на Дейзи.
Вече беше тъмно и когато се мушнахме под един малък мост, аз обгърнах с ръка златистото рамо на Джордън, притеглих я към себе си и я поканих на вечеря. Изведнъж вече не мислех за Дейзи и Гетсби, а за тази чиста, студена, ограничена личност, обзета от всемирен скептицизъм, която се облягаше самодоволно на ръката ми. Един израз започна да тупти в ушите ми с някаква неудържима възбуда: „Има само преследвани и преследващи, заети и изморени.“
— И Дейзи трябва да има нещо в живота си — прошепна ми Джордън.
— Тя иска ли да види Гетсби?
— Тя няма да знае за уговореното. Гетсби не иска да знае. От теб се иска просто да я поканиш на чай.
Минахме край преграда от тъмни дървета и тогава фасадата на Петдесет и девета улица, лента от нежна, бледа светлина, прониза с лъчите си парка. За разлика от Гетсби и Том Бюканан аз нямах жена, чието безплътно лице да се мярка в мрака и да ме заслепява, и затова притеглих към себе си тази, която беше до мен, като я обгърнах плътно. Бледата й насмешлива уста се усмихна в аз отново я притеглих по- близо, този път до лицето си.
ГЛАВА V
Когато същата нощ се връщах у дома в Уест Ег, за миг се уплаших, че къщата ми гори. Два часът, а целия край на полуострова беше грейнал в светлина, която падаше като неистинска върху храстите и образуваше тънки продълговати лъчи по крайпътните жици. Като завих зад един ъгъл, видях, че това беше къщата на Гетсби, осветена от върха на кулата до мазето.
Отначало помислих, че има нов прием, някакво буйно пиршество, което се е превърнало в игра на
