Съпругът й между различните си спортни постижения беше един от най-силните играчи на ръгби в отбора на Йейл в Ню Хейвън — в известен смисъл национална знаменитост, един от онези хора, които на двайсет и една години се издигат толкова високо, макар и в някоя съвсем тясна област, че всичко след това лъха на упадък. Семейството му беше извънредно богато — дори в колежа го упрекваха за свободата, с която харчеше парите си, — но сега беше напуснал Чикаго и бе дошъл на Изток по начин, който просто те караше да ахнеш; така например той си беше докарал екип коне за поло от Лейк Форест. Трудно беше да се възприеме, че човек от моето собствено поколение е достатъчно богат да направи това.
Не знам защо бяха дошли на Изток. Бяха прекарали една година във Франция без някаква особена причина, а после се местеха безцелно и неспокойно тук и там, навред, където хората играеха поло и се проявяваха като богаташи. Последното им преместване било окончателно, ми каза Дейзи по телефона, обаче аз не повярвах — нямах представа какво става в сърцето на Дейзи, обаче имах чувството, че Том би скитал вечно от място на място, търсейки, с известна носталгия, безвъзвратно загубените бурни преживявания на някогашните ръгби-мачове.
Стана така, че в една топла, ветровита вечер аз отидох с кола в Уест Ег да се видя с двамата си стари приятели, които всъщност едва познавах. Къщата им беше дори по-разкошна, отколкото си представях — весела червено-бяла резиденция в джорджийски колониален стил, с изглед към залива. Моравата започваше от плажа и вървеше към главния вход в продължение на четвърт миля; тя прескачаше слънчеви часовници, алеи, покрити с тухли, и разцъфнали градини и най-после стигаше до къщата, като се извисяваше нагоре в светлозелени виещи се растения сякаш от самата инерция на своя бяг. Лицето на сградата бе насечено от редица френски прозорци, блеснали сега от отразеното злато на слънчевата светлина, широко разтворени за топлия следобеден ветрец, а Том Бюканан, в костюм за езда, стоеше разкрачен на предната веранда.
Той се бе променил от годините в Йейл. Сега беше як трийсетгодишен мъж със сламеноруса коса, с доста упорита уста и високомерен изглед. Две святкащи самонадеяни очи господстваха над лицето му и му придаваха вид на човек, който винаги се наклонява войнствено напред. Дори женствената гиздавост на костюма му за езда не можеше да скрие огромната сила на това тяло — той така изпълваше лъскавите ботуши, че горният ред на връзките им се изпъваше до спукване, а едрите му мускули се очертаваха, когато рамото му се движеше под тънкия жакет. Това беше извънредно силно тяло — жестоко тяло.
Гласът му, който при говор звучеше грубо и дрезгаво, засилваше впечатлението за раздразнителност, което той създаваше. В него имаше нотка на покровителствено презрение дори спрямо хора, които му се нравеха — а в Йейл бе имало хора, които истински го ненавиждаха.
„Е, няма защо да мислите, че по тези въпроси трябва да се приеме като окончателно моето мнение само защото съм по-силен и по-мъжествен от вас“ — сякаш искаше да каже той. Членувахме в едно и също колежанско дружество и макар никога да не се сближихме, винаги имах впечатлението, че той ме одобрява и иска да го харесвам, проявявайки някаква груба, предизвикателна, типично негова нежност.
Разговаряхме няколко минути на слънчевата веранда.
— Хубаво имение си имаме тук — рече той, а очите му проблясваха неспокойно.
Като ме завъртя с едната си ръка, той описа кръг с широката си длан към изгледа отпред, обгръщайки в размаха й една терасовидна италианска градина, половин акър ярки рози със силен аромат и моторна лодка с тъп нос, блъскана от вълните на брега.
— То принадлежеше на Димейн, петролопроизводителя. — Завъртя ме още веднъж рязко, но учтиво. — Да влезем.
Минахме през висок коридор и влязохме в светло, боядисано в розово помещение, изящно свързано с къщата посредством френски прозорци в двата края. Прозорците бяха полуотворени и блестяха, бели на фона на свежата трева отвън, която сякаш беше припълзяла малко навътре в къщата. В стаята полъхваше ветрец, издуваше навътре завесите в единия край и навън в другия, подобно на бледи знамена, като ги свиваше и мяташе нагоре към наподобяващия глазура на сватбена торта таван, а по винения килим играеха сенки, каквито прави вятърът на морската повърхност.
Единственият напълно неподвижен предмет в стаята беше един огромен диван, на който се намираха две млади жени, сякаш легнали в гондолата на закотвен балон. И двете бяха в бяло и роклите им трепкаха и шумоляха, сякаш вятърът току-що ги беше довял в стаята, след като ги бе носил около къщата. Трябва да съм стоял няколко мига, заслушан в плющенето на завесите и в скърцането на картината на стената. След това се чу трясък, когато Том Бюканан затвори крайните прозорци и уловения вятър замря в стаята, а завесите, килимите и двете млади жени останаха неподвижни като балон, който плавно се е приземил.
По-младата ми беше непозната. Тя се бе излегнала в цял ръст на своя край на дивана, напълно неподвижна, с малко вдигната нагоре брадичка, сякаш крепеше на нея нещо, което имаше вероятност да падне. Дори и да ме беше видяла с крайчеца на окото си, тя не се издаде. В изненадата си едва не промърморих извинение за това, че съм я обезпокоил с влизането си.
Другата млада жена, Дейзи, направи опит да стане — наклони се леко напред, с израз на човек, който излиза от безразличието си, — сетне се засмя с безпричинен, очарователен тих смях и аз също се засмях и пристъпих напред в стаята.
— Парализирана съм от щастие.
Тя се засмя отново, като че ли беше казала нещо много духовито, и задържа за миг ръката ми, гледайки ме в лицето, сякаш в света нямаше друг човек, когото тя така много искаше да види. Това си беше неин маниер. Намекна с шепот, че презимето на девойката, която крепеше нещо на брадичката си, е Бейкър. (Чувал съм да казват, че Дейзи шепне само за да кара хората да се навеждат към нея — неуместна критика, която не правеше шепота й по-малко очарователен.)
Както и да е, устните на мис Бейкър трепнаха, тя ми кимна почти недоловимо, а сетне бързо отметна глава назад — предметът, който крепеше, очевидно се беше разклатил за голям неин ужас. Отново устните ми щяха да промълвят извинение. Почти всяка проява на пълно самодоволство изтръгва от мене дълбока почит.
Отново погледнах моята братовчедка, която започна да ми задава въпроси с ниския си трепетен глас. Той беше от онези гласове, които карат ухото да следва извивките му, сякаш всяко слово е съзвучие, което никога вече няма да се повтори. Лицето й беше тъжно и прелестно, усмихваха се само очите и чувствената й уста, но в гласа й имаше възбуда, която мъжете, които я бяха обичали, трудно забравяха: пееща пленителност, едно прошепнато „чуй“, с което внушаваше, че само малко преди това, е правила весели, вълнуващи неща и че в следващия миг отново ще станат весели, вълнуващи неща.
Разказах й как бях спрял в Чикаго за един ден на път към Източните вдати и как десетина души са й пратили много здраве по мен.
— Липсвам ли им? — извика възторжено тя.
— Целият град е безутешен. Задното ляво колело на всички коли е почернено като траурен венец и по северния бряг цяла нощ непрекъснато вият сирени.
— Колко прекрасно! Нека се върнем, Том. Утре! — После тя прибави без всякаква връзка: — Трябва да видиш малката.
— Бих желал.
— Заспала е. Сега е на три години. Никога ли не си я виждал?
— Никога.
— Е, трябва да я видиш… Тя е…
Том Бюканан, който крачеше неспокойно из стаята, се спря и сложи ръка на рамото ми.
— С какво се занимаваш, Ник?
— С ценни книжа.
— Къде работиш?
Казах му.
— Никога не съм чувал тази фирма — забеляза той решително.
Това ме подразни.
— Ще я чуеш — отговорих сопнато. — Ще и чуеш, ако останеш на Изток.
— О, ще остана, не се тревожи — рече той, като погледна към Дейзи, а сетне отново към мене, готов да посрещне нови забележки. — Трябва да съм истински глупак, за да живея другаде.
В този момент мис Бейкър каза: „Абсолютно вярно!“ — така внезапно, че аз се сепнах — това бяха
