и Топси. Предполагаше, че през изтеклите четири години в живота й беше имало мъже и тя ги бе обичала. Човек никога не знае колко място заема в живота на другите. Даде си сметка, че в заплетените му чувства все пак се таеше обич — най-хубавите връзки са ония, които желаем да запазим, макар да си даваме сметка за препятствията. Миналото отстъпи назад, той изпита желание да прегърне това същество с привлекателна външност, което не се свенеше да му казва, че му принадлежи, да я приеме в себе си, така че тя да престане да съществува извън него. Опита се да изреди нещата, с които би могъл да бъде привлекателен в очите й — те бяха по-малко, отколкото преди четири години. Осемнадесетгодишните могат да гледат на тридесет и четири годишните през романтичната мъгла на юношеството, но двадесет и две годишните виждат тридесет и осем годишните с трезва яснота. Освен това при първата им среща Дик се намираше в емоционалния си връх; оттогава насам духът му беше спаднал.
След като камериерът се завърна, той сложи бяла риза с колосана яка, черна връзка, забодена с перла; верижката на пенснето му минаваше през перла със същата големина, забодена небрежно два пръста по- долу. След като се бе наспал, лицето му отново имаше здравия загар, събран от дългите лета на Ривиерата; за да се разкърши, той се изправи на ръце на стола, а писалката и дребните му пари издрънчаха на пода. В три телефонира на Розмари и тя го покани да се качи при нея. Беше малко замаян от акробатичните си упражнения, затова спря на бара да изпие един джин тоник.
— Здравейте, доктор Дайвър!
Само поради присъствието на Розмари в хотела Дик веднага се досети, че това е Колис Клей. Той беше запазил старата си самоувереност, имаше вид на преуспял човек; за голяма изненада лицето му беше станало безусто.
— Знаете ли, че Розмари е тук? — запита го Колис.
— Да, срещнах я случайно.
— Бях във Флоренция, научих, че е тук, и пристигнах миналата седмица. Няма да познаете маминото момиченце. — Той побърза да се изясни: — Искам да кажа, че тя израсна при такива грижи, а сега е светска жена — нали разбирате какво искам да кажа. Честна дума, момчетата в Рим са луди по нея! Тя просто ги омагьоса.
— Вие следвате във Флоренция?
— Аз ли? Точно така, там следвам архитектура. Тръгвам си в неделя — ще остана да гледам конните надбягвания.
Не беше лесно за Дик да му попречи да впише неговия коктейл на текущата си сметка в бара — тя беше дълга като списъка на борсовите курсове.
Осма глава
Когато излезе от асансьора, Дик тръгна по един дъгообразен коридор, който най-после го изведе пред осветена врата, зад която дочу приглушен глас. Розмари беше по черна пижама; масичката със закуската беше още в стаята и тя пиеше кафе.
— Все още си красива — каза тон. — Дори малко по-красива от по-рано.
— Искаш ли кафе, младежо?
— Съжалявам, че бях в такъв лош вид тази сутрин.
— Не изглеждаше добре — оправи ли се? Искаш ли кафе?
— Не, благодаря.
— Сега пак си хубав, тази сутрин се уплаших, като те видях. Ако трупата ни остане, майка ми ще дойде идния месец. Тя винаги ме пита не съм ли те срещала тук, мисли си, че сме едва ли не съседи. Мама винаги те е харесвала — винаги е била убедена, че си човек, когото би трябвало да познавам.
— Радвам се, че се сеща за мен.
— О, разбира се — увери го Розмари. — Много често.
— От време на време те гледам в някой филм — каза Дик. — Веднъж уредих да прожектират „Татковото момиче“ специално за мен.
— Във филма, който сега правим, имам хубава роля, освен ако не я орежат.
Тя прекоси стаята зад гърба му и минавайки край него, го докосна по рамото. Нареди по телефона да изнесат масичката и се настани в едно кресло.
— Когато те срещнах, бях малко момиче, Дик. Сега съм жена.
— Искам да чуя всичко за теб.
— Как е Никол — а Ленър и Топси?
Телефонът иззвъня. Докато тя говореше, Дик разгледа два романа — единият беше от Една Фърбър81, а другият от Албърт Макиско. Келнерът влезе и изнесе масичката; сега стаята изглеждаше оголена, а Розмари самотна в черната си пижама.
— Имам гост… Не, не много добре. Ще ходя при шивачката. Имам да пробвам много неща… Не, не сега…
Сякаш облекчена от това, че бяха изнесли масичката, Розмари му се усмихна — усмивка, която говореше, че те двамата са успели да се откопчат от неприятностите на действителността и сега са спокойни в своя рай.
— Готово — каза тя. — Знаеш ли, че цял час съм се подготвяла за теб?
Но отново я повикаха по телефона. Дик стана, за да премести шапката си от леглото върху поставката за куфари, и Розмари уплашено закри с ръка мембраната на телефонната слушалка:
— Нали не си тръгваш?
— Не.
Когато разговорът приключи, той се опита да се уговори с нея как да прекарат заедно следобеда:
— Очаквам, че няма да ме оставиш да гладувам.
— Аз също — съгласи се Розмари. — Човекът, който току-що ми телефонира, познавал една моя втора братовчедка. Представи си, да се обадиш някому под подобен претекст!
Тя спусна завесите — очевидно го подканяше. Заради какво друго би затъмнила стаята така, че Дик да не я вижда? Той отправяше думите си към нея като писма, сякаш им беше необходимо време, докато я достигнат.
— Трудно е да седя тук тъй близо до теб и да не те целуна. — Те се целунаха пламенно, изправени в средата на стаята. Тя се притисна към него, след това се върна в креслото си.
Не можеше да продължава така — да седят в стаята и да водят приятен разговор: или напред, или назад. Когато телефонът отново иззвъня, той се отправи към спалнята, отпусна се на леглото й и разтвори романа на Макиско. Розмари влезе и седна до него.
— Никой няма такива дълги мигли като твоите — забеляза тя.
— Намираме се на ученическа забава. Между присъствуващите е мис Розмари Хойт, любителка на дългите мигли…
Тя го целуна, а той я привлече към себе си и легнали един до друг, те се целуваха до задъхване. Дъхът й беше млад, пълен с желание, възбуждащ. Устните й бяха леко напукани, но меки в ъгълчетата.
Двамата се превърнаха в кълбо от сплетени крайници, крака, измачкани дрехи, боричкащи се ръце до шията и гърдите й. Тя прошепна.
— Не, не сега — тези неща не трябва да се правят припряно.
С усилие той сподави възбудата си, вдигна крехката й фигура на ръце и каза непринудено:
— Мила — тези неща нямат значение.
Сега, когато я гледаше от долу на горе, лицето й бе друго; той го виждаше осветено от вечната лунна светлина.
— Ще бъде поетична справедливост… ако е с теб — каза тя. Изтръгна се от него, отиде до огледалото и приглади с ръце разпиляната си коса. Притегли един стол до леглото и поглади страната му.
— Кажи ми истината за себе си — подкани я той.
— Винаги съм ти я казвала.
— В известен смисъл да — но нищо не остава непроменено.
Засмяха се и двамата, но той продължи:
— Още ли си девствена?
