Като пропъди решително всички мисли за чукане с чужденци, Оливия насочи внимание към работата си да събира мнения. Всички искаха да бъдат цитирани в британския „Елан“ и промоцията беше прекрасна стръв. След около час, час и нещо беше събрала изказвания за крема за лице от Деворей, Крис Блакуел — директора на „Делано“, неколцина красиви мъже, за които подозираше, че могат да се вземат под наем, човека, който съставяше списъка в „Тантра“, рекламния агент на Майкъл Корс и П. Диди. Беше повече от достатъчно за печалната колонка, каквато неминуемо щеше да се окаже описанието на събитието в „Елан“. Зае се със статията за „Сънди Таймс“, вече озаглавена „Страхотният Маями“ и бързо запълни тефтера си с бабата на една от манекенките, която живяла на Южната крайбрежна ивица двайсет години преди пак да излезе на мода, с полицай, който твърдеше, че бил на местопрестъплението при убийството на Версаче и очевидно лъжеше и — гвоздея — с бившата чистачка на Джани Версаче. Оливия дори успя да си осигури няколко минути с Джей Ло, която й каза няколко думи. Беше направо наелектризираща — сияеща кожа, страхотен глас, а обноските й бяха юбер-яки. За секунда на Оливия й се прииска да бъде Джей Ло, но веднага се усети и се озапти.
— Оливия? — По дяволите, пак Мелиса. — Мога ли да ти представя създателя на „Creme de Phylgie“ на Деворей? Макар че, разбира се, Деворей лично подбра съставките му.
Оливия издаде странен звук. Беше мъжът, който я бе наблюдавал. Представляваше неустоима смесица от душевна мекота и сила — фини черти, правилен нос, красиви извити вежди, хлътнали кафяви очи.
— Това е Пиер Ферамо.
Остана разочарована. Името звучеше като изписан със златни букви етикет, прикрепен към свръхскъпа вратовръзка в безмитния магазин на някое летище.
— Госпожице Джаулс.
Носеше нелепо огромен златен часовник, но дланта му беше по-грапава, отколкото очакваше, а ръкостискането — силно.
— Приятно ми е — отвърна тя. — Поздравления за крема. Наистина ли съдържа морски плужеци?
Той не се засмя, а светна.
— Не самите плужеци, а само тяхна есенция — мазнина, която отделя кожата им.
— Звучи като нещо, което по-скоро бих искала да изтрия от себе си, отколкото да се намажа с него.
— Нима? — Той вдигна вежди.
— Надявам се да не го напишеш в статията си — изчурулика Мелиса със звънлив смях.
— Сигурен съм, че госпожица Джаулс ще напише материала си безкрайно изкусно и елегантно.
— Безкрайно — отсече тя и вирна брадичка. Настъпи извънредно напрегната пауза. Мелиса местеше поглед от единия към другия, после започна да каканиже.
— Я виж, тя си тръгва. Ще ни извиниш ли? Пиер, искам да поздравиш една от специалните ни гостенки, преди да си тръгне.
— Много добре — уморено изрече той и прошепна на Оливия: — Морски плужеци, и то какви.
Мелиса запозна Оливия с още от клиентите си: двама членове на момчешка група, наречена „Брейк“, чието лого беше сърфингът и които имали „излъчване на нещо средно между «Бийч Бойс» и «Рейдиохед».“ Оливия не беше чувала за такъв състав, но момчетата бяха сладки. Под изрусените от сърфинга коси лицата им представляваха пленителна смес от слънчев загар и акне. Слушаше ги как бърборят за кариерата си с нервно хихикане, подчертаващо крехкото лустро на отегчената им нахаканост.
— Ще се пробваме в този нов филм? Със сърфистите? — Странните им въпросителни интонации сякаш подсказваха, че човек, стар като Оливия, едва ли знае значението на думи като „филм“ или „сърфисти“. — Така ще подпомогнем популярността на нашата песен в албума?
„Какви сладурчета“, мислеше си тя. Два хита и всички щяха да ги забравят, само че те не го знаеха. Изпита желание да им даде някои майчински съвети, но вместо това само слушаше и кимаше, като наблюдаваше с крайчеца на окото си Пиер Ферамо.
— Оня там май е продуцентът? На филма? — прошепна едно от момчетата.
— Сериозно?
Всички гледаха как Ферамо величествено пристъпва към тайнствена на вид група от смугли мъже и манекенки. Движеше се грациозно, лениво, почти като сомнамбул, но излъчваше усещането за огромна дремеща сила. Напомняше й за някого. Групата се раздели като Червено море, за да го приеме, сякаш беше някакъв гуру или Бог, а не производител на кремове-тире-продуцент-тире-кой-знае-какво. Отпусна се грациозно на един стол, кръстоса крака и разкри ивица гол крак, тънки копринени чорапи и черни, огледално лъснати обувки. Една двойка, близо до групата, стана и освободи канапе.
— Защо не седнем по-близо? — попита Оливия и кимна към празните места.
Канапето беше безумно огромно и Оливия и сърфистите почти трябваше да се покатерят върху него, а после или, кажи-речи, да легнат, или да седят като деца, клатушкащи недостигащите си до пода крака. Ферамо вдигна поглед, когато тя седна, и вежливо й кимна. Оливия усети как пулсът й се ускорява и извърна поглед. Започна да диша бавно и да си припомня уроците по гмуркане: просто не спирай да дишаш, дишай дълбоко, не губи самообладание.
Обърна се пак към момчетата, кръстоса крака и опъна с ръка роклята върху бедрото си. Навлажни устни, засмя се и за секунда си поигра с кръстчето от диаманти и сапфири, което висеше на врата й. Усещаше погледа му върху себе си. Вдигна клепачи, готова да погледне право в тези проникновени тъмни очи. О! Пиер Ферамо се взираше в деколтето на висока, неприлично красива индийска манекенка, седнала от другата му страна. Каза й нещо и двамата се изправиха, той я прегърна, като ръката му легна на ханша й, и я насочи далеч от масата. Оливия погледна едно от пъпчивите момчета и глупаво се закиска. То се наклони към нея и прошепна:
— Много си готина. — И изрисува малко кръгче с върха на пръста си върху бедрото й. Тя се засмя с дълбокия си, гърлен смях и затвори очи. Отдавна не й се беше случвало.
Насред терасата Пиер Ферамо чу смеха на Оливия и вдигна глава като животно, надушило следа. Обърна се към Мелиса, която се мотаеше до лакътя му и й прошепна няколко думи, после продължи достолепното си придвижване към фоайето. Високата индийска манекенка с копринените коси беше до него.
Докато отпиваше от ябълковото си мартини, Оливия се мъчеше да се сети на кого й прилича Ферамо — хлътналите очи, излъчването на интелигентност и сила, ленивите движения.
Усети, че някой я докосва по лакътя и се стресна.
— Оливия? — Клетата Мелиса. — Господин Ферамо би желал да присъстваш на купона в тесен кръг, който организира в апартамента си утре вечер.
Оливия едва си пое дъх. Косъмчетата по врата и ръцете й настръхнаха. Изведнъж разбра на кого й прилича Ферамо. На Осама бин Ладен.
— Добре — отсече тя храбро и решително, а погледът й ужасено обикаляше из залата. — Ще дойда.
Мелиса я изгледа особено.
— Все пак ще бъде най-обикновен купон.
4.
Разтреперана от вълнение, уплах и похот, Оливия влезе в стаята си и се тръшна на леглото. Изрита обувките и разтривайки пришката на левия крак, с другата ръка набра телефонен номер.
— Мътните да те вземат, Оливия, тук е посред нощ.
— Знам. Знам. Извинявай, но е ужасно важно.
— Добре, какво става? Не ми казвай. Открила си, че Маями представлява гигантска холограма, изработена от извънземни? Ще се жениш за Елтън Джон?
— Не — отрече Оливия. Взе да се колебае дали да иска съвета на Кейт, щом се държи така.
— Какво има? Казвай.
— Мисля, че открих Осама бин Ладен.
Кейт избухна в смях. Смя се дълго. Раменете на Оливия се смъкнаха и тя запримигва бързо от обида. Кейт О’Нийл беше нейна приятелка, а също и чуждестранен кореспондент на „Сънди Таймс“. Оливия
