придирчивото ми търсене не можа да открие причина за болезнена нервност или тревога. В средата на седмицата трябваше да отида в Олбъни и макар че денят беше ясен и безветрен, споменът за първия ми пристъп бе още твърде свеж. Докато стигнах северно от Троя, се придържах близо до източния бряг на реката. Там открих един малък старомоден мост и го преминах без всякакви неприятности. Трябваше да се отклоня петнайсет-двайсет мили от пътя си. Унизително е пътуването ти да се спъва от подобни идиотски и невидими прегради. Върнах се от Олбъни по същия маршрут. На следната сутрин отидох при нашия семеен лекар и му казах, че се страхувам от мостове.
Той се засмя и подхвърли издевателски:
— Как? Ти? Я се съвземи!
— Но мама се бои от самолети — упорствах аз. — Брат ми мрази асансьорите.
— Майка ти е над седемдесет години — каза лекарят — и е една от най-забележителните жени, които съм срещал. Не я намесвай тук. А ти не се разкисвай!
Повече нямаше какво да ми каже и аз го помолих да ми препоръча някой психиатър. Той не включва психоанализата в медицинската наука и ме посъветва да не прахосвам времето и парите си, но отстъпи пред дълга си да бъде услужлив и ми даде името и адреса на един психиатър. Психиатърът ми съобщи, че моят страх от мостове е само повърхностна проява на по-дълбоко потисната травма, за чието изясняване е нужна цялостна психоанализа. Аз нямах нито достатъчно време, нито пари, а най-вече доверие в методите на лекаря, за да се оставя в ръцете му. Казах му, че ще опитам да се справя някак сам.
Очевидно има сфери на действително и на лъжливо страдание. Моето беше просто каприз. Но как да убедя в това зрението и другите си органи? В детството и младостта си съм имал дълбоко мъчителни и възторжени години. Нима страхът ми от височините е някакъв отзвук от миналото? Мисълта, че животът ми е предопределен от неведоми сили, беше неприемлива и аз реших да последвам съвета на нашия семеен лекар и да се окопитя. Няколко дни по-късно трябваше да отида на летището Айдълуайлд и вместо да взема автобус или такси, реших да използвам колата. На моста Трибъро едва не припаднах. Довлякох се до летището и си поръчах чашка кафе, но ръката ми така трепереше, че го разлях върху тезгяха на бара. Човекът до мене се засмя и подхвърли, че сигурно съм се наливал доста през нощта. Можех ли да му обясня, че съм си легнал рано и напълно трезвен, но че се страхувам от мостове?
Излетяхме за Лос Анджелис надвечер. Когато кацнахме, моят часовник показваше един часа, а в Калифорния беше само десет. Бях уморен и взех такси до хотела, където винаги отсядах, но не можах да спя. Отвън под прозореца ми имаше статуя на млада жена — реклама на нощен клуб в Лас Вегас. Статуята бавно се въртеше, осветена от прожектор. В два часа след полунощ светлината угасваше, но статуята продължаваше неуморно да се върти. Никога не съм я виждал спряла и тази нощ се чудех кога ли смазват оста й и мият раменете й. Изпитах някаква симпатия към нея, тъй като и двамата не можехме да заспим. Представих си, че има семейство — майка й е може би актриса, баща й, примирен и унил, кара общинския автобус по линията за Уест Пико. На отсрещната страна на улицата имаше ресторант и аз проследих как от него изведоха пияна жена с наметка от самурова кожа и я вкараха в една кола. Тя на два пъти почти падна. Светлината от отворената врата, късният час, нейното пиянство, угрижеността на човека с нея, струва ми се, придаваха на сцената потиснатост и тъга. Две коли, които сякаш се надбягваха по Сънсет Булевард, спряха на светофара под прозореца ми. От всяка кола се изсипаха по трима души и започна бой. Просто се чуваше как от ударите пукат костите и хрущялът. Когато светлините се смениха, те отново се качиха в колите и стремително полетяха. Боят, както светлините, които някога бях видял от самолета, ми приличаше на знак за появата на нов свят, но в този случай това беше изблик на жестокост и хаос. После си спомних, че в четвъртък трябва да отида до Сан Франциско — поканен бях на обед в Бъркли. Това означаваше, че в Сан Франциско ме очаква преминаването на моста Оукланд Бей. Дано да не забравя, казах в себе си аз, да взема такси и на отиване, и на връщане. Колата под наем, поръчана в Сан Франциско, щях да оставя в гаража на хотела. Отново се опитах да си обясня страха, че мостът може да се срути. Не бях ли жертва на някаква сексуална извратеност? Прекарал бях живота си безпътно и лекомислено и това ми бе доставяло огромно удоволствие, но може би именно тук се криеше тайната, до която е в състояние да се добере само психиатър. Нима всичките ми наслаждения са само измама и бягство и наистина ли съм влюбен в старата си майка с трико и къса рокличка?
Сега, когато гледах Сънсет Булевард в три часа сутринта, изведнъж почувствах, че страхът ми от мостове е израз на зле прикрития ми ужас от заобикалящата ме действителност. Аз съвсем спокойно пътувах през предградията на Кливланд и Толедо — край родното място на прочутия полски кренвирш, лавките за сандвичи с говеждо месо, край гробищата за коли и архитектурната монотонност. Давах си вид, че неделната разходка по Холивуд Булевард ми доставя удоволствие. Възхищавах се уж с вълнение от вечерното небе, увиснало над проскубаните палми-емигранти по Дохени Булевард, щръкнали на фона на жаркото небе като редица мокри четки за миене на под. Дълът и Ист Сенека са очарователни, но ако не мислите така, просто гледайте встрани. Безобразието по пътя, който свързва Сан Франциско с Пало Алто, е само опит на честните мъже и жени да си намерят прилично място за живеене. Същото се отнася и за Сан Педро, и за цялото това крайбрежие. Но, изглежда, високите мостове бяха брънка, която не можех да завържа или запоя в тази лицемерна верига от възприятия за света. Истината е, че аз мразя магистралите и лавките за сандвичи с говеждо месо. Палмите, емигрирали от родината си, и еднообразието на жилищните квартали ме потискат. Неспиращата креслива музика в експресните влакове опъва нервите ми. Презирам разрушаването на познатия пейзаж, дълбоко съм смутен от нещастието и пиянството, които откривам сред приятелите си, отвращавам се от безчестните сделки, вършени около мен. И ето че на най-високата точка от пътното платно на моста аз изведнъж съзнах дълбочината и горчивината на моите чувства към модерния живот и силата на жаждата ми за един по-светъл, по-прост и по-мирен свят.
Но не можех да преобразя Сънсет Булевард. А не станеше ли това, бях безсилен да премина с кола от Сан Франциско по моста Оукланд Бей. Как да постъпя? Да се върна в родния Сейнт Ботълфс, да облека старомодно норфолкско сако и да играя крибедж1 с пожарникарите? В селцето имаше само един мост и реката беше такава, че човек можеше да хвърли камък до отсрещния й бряг.
Прибрах се от Сан Франциско в събота и заварих вкъщи дъщеря си, дошла от уикенда. В неделя сутринта тя ме помоли да я откарам до католическото училище в Джързи, където учеше. Трябваше да се върне навреме за мѐсата в девет часа и ние напуснахме апартамента малко след седем. Бъбрехме, смеехме се и приближихме, дори стъпихме на моста Джордж Вашингтон, без да си спомня за своята слабост. Този път нямаше подготовка. Пристъпът дойде внезапно. Краката ми отмаляха, започнах да се задъхвам, страшно ми причерня пред очите. Но си наложих да прикрия симптомите от дъщеря си. Добрах се до края на моста, но се чувствах напълно разнебитен. Дъщеря ми, изглежда, нищо не бе забелязала. Стигнахме навреме в училището, целунах я за сбогом и поех обратно. Не можеше и дума да става да мина отново по Джордж Вашингтон и реших да се отправя на север към Нияк и да пресека моста Тапан Зи. Смътно си спомнях, че той е по-полегат и по-здраво вкопчен за брега. Изкачвах шосето на западния бряг и съзнавах, че ми е нужен повече кислород. Отворих всички прозорци на колата. Свежият въздух, изглежда, ми помогна, но само за момент. Усетих, че отново губя чувството си за реалност. И пътят, и колата заприличаха на някакъв празничен сън. Наблизо имах приятели и си помислих, че бих могъл да спра и поискам нещо за пиене, но беше само девет часът сутринта и щеше да бъде неловко да ги моля за пиене толкова рано и да им обяснявам, че се страхувам от мостове. Реших, че ще бъде по-добре да поговоря с някого. Спрях на една бензиностанция и налях малко бензин, но служителят се оказа сънен и неразговорлив. Не успях да му доверя, че от този разговор може би зависи животът ми. Влях се в движението и си блъсках главата над въпроса как следва да постъпя, ако не успея да прехвърля моста. Можех да се обадя на жена си да уреди някак изтеглянето ми, но отношенията ни бяха такива, че аз не исках да накърня мъжкото си достойнство. Признаех ли открито глупостта си, имаше опасност да се хвърли сянка над семейното ни щастие. Можех да телефонирам в гаража да изпратят човек, който да ме откара до къщи. Можех да паркирам колата, да почакам до един часа отварянето на баровете и да се налея с уиски, но последните си пари бях дал за бензин. Накрая реших да рискувам и се отправих към моста.
Всички симптоми ме връхлетяха отново и този път те бяха по-мъчителни от всякога. Въздухът излетя от гърдите ми, сякаш бях получил удар. До такава степен загубих равновесие, че колата се носеше на зигзаг от платно в платно. Успях да я изтегля встрани и дръпнах ръчната спирачка. Обхвана ме неизказано отчаяние.
