смисълът в неговия живот? Когато се върна във всекидневната, Филис отново щурмуваше креслото с отварачката за бира. Извиняваше се с това, че е загубила в тапицерията двайсет и пет цента. Джослин и Милисънт плачеха, Джесика бе почнала да загаря вечерята.
В неделя изгориха телешкото, в понеделник руло стефанито, а във вторник месото беше така изгоряло, че Ситън не можа да отгатне какво е. Спомни си за мис Деминг и реши, че тя навярно е някоя апетитна мадама, която под прикритието на уроци по музика утешава мъжете от околността. Но когато й телефонира, гласът се оказа глас на старица. Каза, че е получил името й от Джек Томсън, и тя му определи среща следната вечер в седем часа. Когато в сряда след вечеря излезе от къщи, той си помисли, че дори самото излизане би му подействало лечебно, би го освободило от семейни и служебни грижи. Мис Деминг живееше на Белвю Авеню, в другия край на града. Номерата на къщите се различаваха трудно, Ситън паркира колата на ъгъла и тръгна пеш да търси номера и къщата й.
Вечерта бе есенна. Белвю Авеню е една от онези странични улички с дървени къщи, безупречни със своя стил, е въздействието си, но по някакъв каприз украсени с малки минарета и завеси с дървени мъниста — като неуместен или най-малко тайнствен намек за древните джамии и хареми на Изтока. Този парадокс придаваше очарование на мястото. Улицата западаше, но западаше изискано. Разрухата й беше пищна, в задните дворове розите цъфтяха изобилно и в елите пееха птици. Някои собственици все още събираха тревата. Ситън бе отрасъл на такава улица и се радваше, че се е озовал в този кът от миналото. Слънцето залязваше. В дъното на улицата се стелеше червена светлина — гледката предизвика болка в стомаха му, остра като при глад, но това не беше глад, а просто повик. За един живот с блясък!
Къщата на мис Деминг нямаше веранда и навярно се нуждаеше от боядисване повече от останалите къщи, но не беше сигурен, защото светлината вече избледняваше. На вратата бе поставен надпис:
Той се озова в малък коридор със стълби и дървена закачалка. По-нататък в една стая видя мъж на негова възраст, наведен над клавишите на пиано.
— Подранили сте — извика мис Деминг, — моля ви, седнете и чакайте.
Тя каза това с такова дълбоко отегчение и умора, че тонът на гласа й сякаш намекваше на Ситън, че онова, което го чака, ще бъде противно и мъчително. Той седна на една пейка под закачалката. Беше му неудобно. Ръцете му се потяха и се чувстваше болезнено голям за къщата, пейката и всичко наоколо. Колко странен е този живот, мислеше си той, в който жена му бе загубила чара си и той се готвеше да учи пиано. Неудобството му нарасна до такава степен, че за момент му се прииска да избяга. Достатъчно бе да прекрачи вратата, да се озове на Белвю Авеню и повече никога да не се върне. Но споменът за бъркотията в дома му го задържа на пейката. После започна да го мъчи мисълта, че чакането е един вид вечност. Колко време човек изразходва да чака пред кабинетите на зъболекари и лекари, да чака влакове, самолети, да чака пред телефонните будки и в ресторантите. Той, изглежда, бе прахосал най-хубавите си години в чакане и сега, вързал се да чака уроците по пиано, може би хвърляше на вятъра последните няколко ярки години от живота си. Отново му хрумна да избяга, но тъкмо тогава урокът в съседната стая свърши.
— Не сте се упражнявали достатъчно — чу той мис Деминг да казва сърдито. — Трябва да свирите по един час на ден без изключение, иначе само си губите времето.
Ученикът й се появи в малкия хол с вдигната яка на палтото и Ситън не успя да види лицето му.
— Следващият! — извика учителката.
Стаичката с пианиното бе по-претрупана от хола. Когато влезе, мис Деминг едва го погледна. Тя беше дребна женица. Кестенявата й коса бе прошарена, на плитка, навита на главата като венче. Тя седна на надуваема възглавница със скръстени в скута ръце и от време на време отвратена мърдаше устни, сякаш нещо я бе озлобило. Ситън несръчно се намести на столчето пред пианото.
— Аз никога не съм вземал уроци по пиано — каза той. — Някога вземах уроци по корнет. В колежа бях взел под наем един корнет…
— Сега ще забравим за това — прекъсна го тя. Посочи едно средно „до“ и го накара да изсвири гамата. Пръстите му при ярката светлина, идваща от поставката за ноти, изглеждаха огромни и голи. Той се бореше със своята гама. Един-два пъти тя го удари с молив по кокалчетата. Един-два пъти сама поправи пръстите му със своите и той си представи живота й като кошмар от чисти ръце, мръсни ръце, космати ръце, отпуснати и мускулести ръце и реши, че сигурно на това се дължеше чувството й на отвращение. На половината урок Ситън отпусна ръце пред себе си. Неговата нерешителност я направи още по-нетърпелива и тя постави ръцете му отново върху клавишите. Искаше да запуши, но на стената имаше надпис, който забраняваше това. В края на урока ризата му беше мокра.
— Моля ви другия път да си приготвите точни пари. Оставете парите във вазата на масата — каза тя. — Следващият.
Ситън и новият ученик се разминаха на вратата, по непознатият извърна лице.
Краят на изпитанието въодушеви Ситън и щом потъна в мрака на Белвю Авеню, той изпита приятното и глупаво усещане, че е станал пианист. Чудеше се дали това са простите удоволствия, които Джек Томсън имаше предвид. Когато се прибра в къщи, децата си бяха легнали и той седна на пианото да свири. Мис Деминг му бе дала едно упражнение за две ръце с простичка мелодия и той цял час повтаря.
Упражняваше се всеки ден, включително и в неделя, и искрено се надяваше, че при втория урок тя ще го похвали и ще му даде нещо по-трудно. Но тя целия час критикува фризирането и пръстите му и каза, че трябва да свири същото упражнение още една седмица. Той мислеше, че поне след третия урок ще настъпи промяна, но си отиде вкъщи все със същото упражнение.
Джесика нито го поощряваше, пито се оплакваше. Тя изглеждаше озадачена от обрата на събитията. Музиката действаше на нервите й и той знаеше точно на кое място. Простичкото упражнение се запечата дори и в паметта на дъщерите му. То сякаш стана част от живота им, нежелано като инфекция, но и също толкова заразно. Нахлуваше в главата на Ситън през целия работен ден и при всяка промяна на чувството — болка или изненада — мелодията се усилваше и се появяваше на повърхността на съзнанието му. Ситън не бе и подозирал, че този еднообразен труд, това тормозене на съзнанието е част от овладяването на пианото. Тази вечер след вечеря, когато седна да свири, Джесика бързо напусна стаята и се качи горе. Тя изглеждаше смутена от музиката или може би уплашена. Неговото собствено отношение към упражнението беше потискащо и неясно. Една вечер той се върна с късен влак и като минаваше от гарата край Томсънови, чу същото досадно упражнение да се носи иззад стените на тяхната къща. Сигурно Джек се упражняваше. В това нямаше нищо странно, но когато мина край Карминьол и чу отново упражнението, той се запита дали това не е собственият му спомен, който звучеше в ушите му. Нощта бе тъмна, Ситън стоеше на прага на своя дом с разколебано чувство за реалност и си мислеше, че светът се променя по-бързо, отколкото съзнаваме — умира и се възражда, — и че той се носи сред събитията на своя живот като заблудил се гол плувец.
Тази вечер Джесика не бе изгорила месото. Запазила му бе във фурната прилична вечеря, сервира я с някаква плахост и той си помисли, че тя може би е на път да се превърне в истинска съпруга. След вечеря той почете на децата, после запретна ръкави и седна на пианото. Джесика се готвеше да излезе от стаята, но се обърна и му заговори. Видът й бе умоляващ, това правеше очите й по-големи и по-черни и подсилваше нейната естествена бледност.
— Не искам да се бъркам — каза меко тя — и знам, че не разбирам нищо от музика, но си мисля дали не можеш да поискаш от нея… твоята учителка да ти даде друго упражнение. Това така се е врязало в мозъка ми! Цял ден го чувам. Ако може да ти даде нещо друго…
— Знам какво искаш да кажеш — отвърна той. — Ще я помоля.
При петия урок дните бяха станали по-къси и вече го нямаше огнения залез в дъното на Белвю Авеню да му напомня за големите му надежди, за неговите мечти. Той почука и влезе в малката къща и веднага долови миризмата на цигарен дим. Ситън свали шапката и палтото си и отиде във всекидневната, но мис Деминг не бе седнала на гумената си възглавница. Той я повика, тя отговори от кухнята и отвори вратата към сцена, която го изненада. Двама младежи седяха на кухненската маса, пушеха и пиеха бира. Косите им се виеха назад като крила и блестяха от брилянтин. Носеха ботуши на мотористи и червени ловджийски
