— Ханк! — сряза го жена му. — Внимавай с пиенето!
— Успокой се, Хана — отговори й той миролюбиво усмихнат. — Една чашка не може да навреди на добрите приятели.
Въведе ме в малка всекидневна. Мебелировката беше оскъдна, но максимално удобна. Имаше две кресла, маса и два обикновени стола.
— Седнете, мистър Уолъс — Ханк ми посочи едното от креслата. — Глътка уиски?
— Ще ми дойде добре — отговорих аз.
Докато отиде да донесе питиетата, аз се огледах. Имаше няколко снимки — той в униформа, сватбената им снимка и отделно две хлапета с умни очи. Ханк се върна с две чаши, пълни с уиски, в които подрънкваше лед.
— Как е мистър Барли? — поинтересува се той и ми подаде едната. — Не съм го виждал от доста време.
— Добре е — отговорих аз. — Изпраща ви много поздрави.
Смит се усмихна и седна.
— Войниците не обичат много военната полиция, но мистър Барли беше съвсем друг човек. Колко неща се правеше, че не забелязва, когато бяхме на предната линия! Всички го обичаха.
Ханк Смит вдигна чашата си и отпихме. Уискито едва не ощави сливиците ми.
Той се вгледа в мен.
— Малко е силничко, а? — Попита ме след като видя, че очите ми се насълзяват. — Ние войниците обичаме пиенето да е на ниво.
Оставих чашата на масата.
— Така е — съумях да му се усмихна в отговор. — Не успях да стигна до Виетнам. Войната свърши, преди да мине подготовката ни.
— Това е късмет. Виетнам не беше екскурзия.
Извадих цигарите си и му предложих. Запалихме.
— Мистър Смит…
Усмивката му стана още по-широка.
— Наричайте ме Ханк, мистър Уолъс. Вие сте офицер, предполагам… Така ли е?
— Това е минало. Наричай ме Дърк.
— О’кей. — Ханк отпи, въздъхна и попита: — За полковника ли каза, че работиш?
— Да, Ханк. Дойдох при теб, защото Чък спомена, че може би ще ми помогнеш.
— Така ли? — На лицето му се изписа изненада. — Бих го направил, стига да мога. Да ти помогна? А как?
— Помниш ли Мич Джаксън?
Усмивката на Ханк изчезна.
— Помня го — отговори той с леден, равен глас.
— Ровя в миналото му, Ханк. Много е важно. Каквото ми кажеш, ще си остане между нас. Просто искам да чуя откровеното ти мнение за него.
— А за какво ти е то?
— Баща му умря вчера. Провеждаме разследване. Имам съмнения, че Мич Джаксън по някакъв начин е свързан със смъртта на баща си.
— И искаш да ти кажа мнението си честно?
— Да. Искам да те уверя, че това, което ми кажеш, няма да излезе извън тези четири стени. Давам ти дума за това.
— Не бива да се говори лошо за мъртвите — отговори Ханк накрая. — Особено ако имат заслуги във войната.
Аз отново опитах уискито. Пак ми се стори ужасно, но вече започвах да свиквам.
— Какво отношение имаха обикновените войници към Мич? Какво беше твоето собствено отношение към него?
Той се поколеба, после сви рамене.
— Имаше много протежета. Това му беше лошото. Не знам дали знаеш, но когато един сержант има протежета и с тяхна помощ държи останалите войници легнали на земята, не се ползва с уважението на хората. Това беше Джаксън. За някои беше като баща. С останалите се отнасяше като истински кучи син.
— А как се отнасяше с теб?
— Тежки времена бяха. Щом трябваше да се свърши някоя мръсна работа, винаги я даваше на мен, но не само аз бях в такова положение. Повече от половината баталъон получаваше лайняния край на тоягата, останалите — чистия.
— Имаше ли причина за това?
— Имаше, разбира се. Онзи хлапета, които влязоха в джунглата преди да дойдат самолетите, бяха все негови хора. Само заради това хукна след тях, не за нещо друго. Не защото ги обичаше, а защото му носеха повече от хиляда долара седмично и не можа да понесе да ликвидират тези парички пред очите му. Ако не бяха от неговите хора, нямаше и да се помръдне. Ето така заслужи медала си. Опита се да спаси седмичния си доход.
— Не разбирам, Ханк. Защо тези хлапета е трябвало да му плащат по хиляда долара седмично?
Ханк допи уискито си и ме погледна.
— Ще ти кажа, но това наистина не бива да излиза от тази стая. Не искам да си имам никакви неприятности.
— Казах ти. Ще си остане между нас.
— Мич Джаксън пласираше наркотици.
За никого не беше тайна, че сред войниците, воювали във Виетнам, е имало много висок процент наркомани, а голяма част от по-младите най-малкото са пушели марихуана. Въпреки това, не бях очаквал да чуя подобно нещо за Мич Джаксън.
— Това е сериозно обвинение, Ханк — казах аз. — След като си знаел, защо не си уведомил полковник Парнъл?
Ханк се усмихна кисело.
— Защото исках да остана жив. Не само аз знаех, но никой не отиде да докладва. Ще ти кажа нещо. Имаше един сержант, подчинен на Мич Джаксън. Той разбра с какво се занимава Мич и го предупреди да престане, за да не напише доклад. Двамата излязоха заедно на разузнавателна мисия и този сержант не се върна повече. Джаксън докладва, че бил убит от виетнамски снайперист. Две момчета отказаха да купят от отровата, която им предлагаше, и също умряха от куршуми на снайперисти, така че се разчу, че е по-добре да си държиш устата затворена. А и да се бях разприказвал, какво щях да постигна? Само щях да си навлека неприятности. Един цветнокож да докладва на полковник Парнъл за безобразията на любимия му сержант? Не, предпочетох да държа устата си затворена.
Сега бях сигурен, че хората от Сърл в края на краищата са били прави, а полковник Парнъл е грешил по отношение на Мич Джаксън.
— Имаше ли някаква представа откъде Мич се снабдяваше с наркотиците?
— Не, нямах, не искам да имам и сега.
— Сигурно е правел доста пари.
— Казах ти. Поне по хиляда долара на седмица. Хлапетата наистина бяха пристрастени. Някои от тях имаха богати родители, които им изпращаха пари. Други крадяха всичко, което можеше да се открадне в Сайгон, когато ги изтегляха от предната линия за почивка.
— А какво правеше Мич с толкова много пари? Не може да ги е похарчил всичките.
Ханк сви рамене.
— Не знам. Джаксън не беше единственият пласъор. Имаше много като него. В нашия полк беше той, но във всяка част имаше по един. Може би са си донесли парите у дома.
Реших, че това е доста вероятно.
— Говори ли ти нещо името Сид Уоткинс?
Ханк се замисли и поклати глава.
