Дай ми смокинов лист

— Как ли пък не! Сигурно е много хубаво да си частен детектив.

— Несъмнено — отговорих аз, отидох до вратата, отворих и влязох в малката стаичка, в която се сортираше пощата.

Край работната маса седеше един едър оплешивяващ човек, наближил петдесетте, който прехвърляше с ръцете си купища писма. В устата му беше мушната лула, а на върха на носа му имаше очила.

— Ще ми отделите ли минутка? — попитах аз и затворих вратата.

Мъжът вдигна поглед, кимна и продължи да сортира писмата.

— Аз съм Дърк Уолъс. Бил Андерсън може да ви е споменал за мен. Опитвам се да открия Джони Джаксън.

Той кимна, намери гумен ластик и стегна с него десетина писма.

— Андерсън ми каза, че на първо число всеки месец, Фред Джаксън е получавал писмо. Това е започнало веднага след смъртта на Мич — казах аз. — Всеки месец в продължение на шест години… така ли е?

Пощалъонът кимна отново. Досега не беше казал нито дума.

— И тези писма бяха изпращани от Маями, така ли?

Отново кимна.

— Сега вече не пристигат?

Отново кимна.

— Казаха ми, че когато е дошъл за първи път в Сърл, Джони Джаксън е стигнал до къщата на дядо си с вашия пощенски пикап.

Отново кимна.

Сдържах нарастващото си раздразнение с усилие.

— Разговаряхте ли, докато стигнете до къщата? Попитахте ли го откъде идва?

Влудяващо бавно, той приключи със сортирането на пощата, дръпна от лулата си, след това опря големите си ръце на масата отпред и ми се усмихна приветливо.

— Извинете, мистър Уолъс, но никога не правя две неща едновременно. Сега вече мога да ви отдам цялото си внимание. За Джони Джаксън ли питахте?

Поех си въздух бавно и дълбоко. Припомних си, че си имам работа с провинциалисти в затънтено провинциално градче.

— Да. Когато го закарахте с пикапа си до къщата на дядо му, попитахте ли го откъде идва?

— Разбира се, но хлапето отговори само, че било много далече. Лицето му беше уморено и пребледняло. Разбрах, че не му се говори. Мистър Уолъс, аз уважавам дискретността на хората. Не обичам клюките, както някои други хора в нашия град, така че не му досаждах повече.

— Какво стана, когато стигнахте до къщата на дядо му?

— Не стигнах с него до горе. Оставих го на разклона и му казах да върви по пътя — Джош дръпна отново от лулата си и се почеса по главата. — Мистър Уолъс, струва ми се че трябва да ви кажа това. Не съм го казвал на никого другиго. Мина толкова много време, а и искам да ви помогна да намерите Джони. — Той дръпна колебливо от лулата си.

— Какво да ми кажете? — попитах аз. — Вижте какво, Джони е наследник на стария Джаксън. Ако ми помогнете да го открия, ще му направите услуга.

— Да, сигурно е така. Добре. Момчето слезе от пикапа и ми благодари. Много учтиво и любезно. След това извади от джоба си един пощенски плик. Мистър Уолъс, това беше преди около десет години, но никога няма да забравя бялото му угрижено лице, когато ме погледна. Сякаш и сега го виждам. Каза ми, че нямал пари за пощенска марка и ме помоли да пусна писмото. Каза, че било много важно. Обещах да го направя и го направих. За последен път го видях, когато се отдалечи по пътя към къщата на дядо си.

— Искате да кажете, че когато сте носели на дядо му това писмо на първо число всеки месец в продължение на шест години, не сте видели хлапето нито веднъж?

— Точно така. Нито веднъж. Пикапът ми е много шумен и Фред ме чуваше, когато приближавам. Винаги се дотътряше до завоя, вземаше писмото, изсумтяваше нещо и толкова.

— Питали ли сте го как е Джони?

— Много пъти съм искал да го попитам, но Фред не говореше. Вземаше плика и тръгваше обратно. Когато хлапето идваше в града на училище, аз трябваше да разнасям пощата, така че не съм имал възможността да го видя. Когато занесох медала на сина му, Фред не каза и дума. По опаковката и печатите разбрах, че е медал. Фред го грабна от ръката ми, подписа се, че го е получил и се прибра.

— Това писмо, което ви даде Джони… Знам, че е било преди десет години, но все пак, спомняте ли си адреса на плика?

— О, да. Беше доста любопитно, наистина. Изведнъж се появява някакво хлапе и търси не кой да е, ами вкиснатия стар Фред. Около деветгодишно беше тогава… Естествено, беше ми любопитно.

— Разбирам. — Трябваше да се овладея, за да не изкрещя. — Какъв беше адресът?

Джош установи, че лулата му е изгаснала. Намери кибрит, драсна клечка и започна да дърпа, за да я разпали, докато аз свивах и отпусках нервно ръце.

— Адреса? Беше адресирано до мисис Стела Коста, на „Мейси стрийт“ Сикоум. Мисля, че беше номер седем или девет.

Дали най-накрая не бях попаднал на златната жила? Дали това не беше дългоочакваният пробив?

— Мисис Стела Коста „Мейси стрийт“ номер седем или девет?

Той кимна.

— Да.

— Благодаря, Джош — казах аз. — Това ще ми помогне много.

Той се ухили.

— Това хлапе ми харесваше. Ако старият Фред е оставил някакви пари, ще се радвам то да ги получи.

Стиснах ръката му и забързах към колата.

Изоставих всякакви намерения да говоря с Хари Уедърспун или Уоли Уоткинс. Трябваше да намеря мисис Стела Коста и при това веднага.

Парадайз Сити се слави като най-лъскавия и скъп град на света. За да се поддържа тази репутация и за да се угажда на милиардерите, които живеят в него, е необходимо да се поддържа цяла армия от обслужващ персонал — улични чистачи, камериерки, водни спасители. Тази армия живее в Сикоум, на около миля от Парадайз Сити.

Сикоум доста прилича на Маями-запад — компактен град с евтини жилищни сгради без асансъор, порутени къщурки, мръсни ресторантчета и долнопробни нощни заведения.

„Мейси стрийт“ започва от „Сийвю роуд“, където е търговският център на Сикоум.

Имах късмет, че намерих пролука, за да паркирам колата си. Тръгнах да търся номер 7 или 9. Докато се озъртах, непрекъснатия поток от пешеходци — бели, черни и жълти, не преставаше да ме блъска. Сикоум наподобяваше разровен с крак мравуняк.

Оказа се, че на номер 7 има малко, неугледно шивашко ателие. Собственикът, китаец, застанал на прага, ми се усмихна с надежда. Продължих нататък. Номер 9 имаше по-обещаващ вид — една олющена врата между китайски ресторант и аптека.

На нея висеше табелка:

Стаи под наем. Има свободни места.

Влязох в полуосветено фоайе и усетих миризма на готвено, котки и боклук. Вляво имаше врата, на която пишеше Администрация. Почуках и влязох в малък кабинет. Зад старото, олющено бюро седеше негър и четеше резултатите от конните надбягвания. Беше прехвърлил седемдесетте, имаше бяла пухкава коса и тъмносин застаряващ костюм. Носеше очила с рогови рамки, а на главата му се мъдреше малка черна шапка.

Той остави бюлетина с резултатите пред себе си и ме изгледа с питаща, лукава усмивка.

— Какво ще кажете за утрешното надбягване в три часа, мистър? — попита той.