— Мразя частните ченгета! — просъска още веднъж шериф Мейсън. — И няма да търпя никакви частни ченгета в моя град! Махай се и не идвай повече.
— Съобщавам ви за убийството на Фредерик Джак-сън — казах аз още по силно.
Подобно на коленичил слон, който се изправя на крака, шерифът се надигна от бюрото и тромаво го заобиколи.
— Оправи се с този досадник, Бил — изръмжа той след това. — Отърви се от него. Аз имам малко работа нагоре по шосето.
Шериф Мейсън мина покрай мен с поклащане и изчезна в горещината навън.
— Така ли действате обикновено? — попитах аз.
Андерсън се дотътри до другото бюро, прочете визитната ми картичка, втренчи се в мен и поклати глава.
— В лош момент идвате, мистър Уолъс. По това време шерифът трябва да вземе лекарството си, а преди да го направи, не може да възприема никакви факти.
— Няма ли си бутилка тук?
— Не обича да пие сам. Какво казахте, че искате да ни съобщите?
Потиснах нетърпението си с усилие. Казах си, че си имам работа с провинциалисти в провинциално градче.
— Фредерик Джаксън е бил убит.
Той се сепна.
— Това вече го чух, но не мога да повярвам. Сигурен ли сте?
— Мъртъв е. Прострелян в главата. Нямаше пистолет, така че някой трябва да го е застрелял — обясних аз търпеливо.
— Вие видяхте ли го?
— Току-що идвам от къщата му. По-добре го закарайте в моргата. При него е горещо като в пещ и мухите си устройват пиршество.
Помощник шериф Андерсън пребледня, което забелязах въпреки тена му, и се отпусна на стола.
— Убит! Досега подобно нещо не се е случвало в нашия град — промърмори той.
— Е, вече се случи. За разнообразие.
— Боже! Убийство!
Започна да ми дожалява за него. Беше твърде млад, за да е заместник шериф. Вероятно имаше много малко опит в полицейската работа. Може би умееше да се справя с кражби, неправилно паркиране, пиянски истории и може би от време на време с изнасилвания, но едва ли се беше сблъсквал с убийство.
— Струва ми се, че най-напред трябва да уведомите щатската полиция. Те ще се занимаят със случая.
Очите му се ококориха.
— Не мога да направя това. Шериф Мейсън не желае да има нищо общо с тях! Той е шериф от двадесет години и досега никога не се е обаждал на щатската полиция.
— Е, сега е дошло времето да го направи — казах аз. — Ще трябва да ги повикате рано или късно, така че е по-добре да го направите сега.
Шериф Андерсън разтри брадичката си с ръка. Струваше ми се, че чувам как мозъкът му скърца, докато мисли и ми дожаля още повече. Искаше да бъде лоялен към стария дебелак. Беше повече от ясно, че ако щатската полиция дойде тук и хвърли само един поглед на шериф Мейсън, с неговата кариера е свършено.
— Ще се пенсионира в края на годината — каза Андерсън сякаш сам на себе си. — Беше добър човек, но алкохолът го съсипа. Всички го харесват. Всички се правят, че не виждат, когато се натряска. Ако щатската полиция… — Андерсън отново разтри брадичката си и ме погледна безпомощно.
— Вижте какво — казах аз. — Уведомих ви, че е убит човек и с това задълженията ми се изчерпват. Какво ще правите оттук нататък си е ваша работа.
Той погледна отново визитната ми картичка.
— Работите за полковник Парнъл?
— Написано е — отговорих аз.
— Това е много добра агенция. Най-добрата.
Започваше да ме отегчава.
— Аха. Най-добрата е.
— Чух, че има свободно място. Писах — Андерсън отново разтри брадичката си, — но вече беше заето. Какво ли не бих дал да ме вземат на работа там! Дали скоро ще се освободи друго място?
— Може би. Зависи от кандидата. Полковникът непрекъснато търси свестни детективи.
— И плащат добре, нали?
— Разбира се.
— За мен ще е много нещо, ако получа работа при полковник Парнъл. — Андерсън отново направи упражнението с брадичката си и ме погледна. Доста амбициозни бяха мечтите му. — До гуша ми дойде това забутано градче.
— Може и да изплува на повърхността — казах аз. — За убийствата винаги пишат на първа страница.
Той се стресна, сякаш докато мечтаеше беше забравил, че трябва да се оправя с убийство.
— Да… Не бях помислил за това. Боже! Какво да правя сега?
— Обади се на щатската полиция преди Джаксън да се е напълнил с червеи.
Андерсън пребледня още малко.
— Не мога да направя това! — Погледна ме умолително. — Вие как бихте постъпили на мое място?
— Ако няма как да извикам щатската полиция, поне ще повикам линейка и лекар, за да отиде там горе и да хвърли едно око. В края на краищата, освен моите думи не разполагате с никакви други сведения, нали?
Лицето му видимо просветна.
— Ще направя точно това. — И отиде до телефона.
Докато той говореше, аз застанах до вратата и огледах пълната с камиони улица. Цялата ситуация ми се струваше като взета от някакъв безумен комикс, но ми хрумна, че ако подхвана Андерсън както трябва, бих могъл да получа доста ценна информация, която да включа в доклада си пред полковника.
Той затвори телефона и се приближи до мен край вратата.
— Ще дойде линейката с доктор Стийд. Той е съдебен лекар. — Андерсън ме погледна неуверено. — Доста е стар, но е един от най-уважаваните ни граждани след шерифа. — Започна да се суети и след малко каза: — Сигурно имате голям опит с убийствата?
Виждах, че просто копнее да му кажа „да“, така че не го разочаровах.
— Имали сме всякакви случаи. Убийства, шантажи, отвличания. И аз съм видял нещичко.
Андерсън изглеждаше щастлив.
— Питах се, дали не бихте дошли с мен. Може би ще забележите следи, които аз бих пропуснал.
— Не мога да направя това. Шериф Мейсън няма да одобри. Нали не понася частните ченгета. Не искам да си имам разправии с него.
— Не, не мисля, че ще ви създава неприятности. Когато изпие дозата си, става съвсем друг човек. Не се шегувам. Просто попаднахте при нас в лошо време. Иначе щеше да му е приятно да разчита на помощта ви.
— По-добре попитай него. Колко време му трябва, за да се натряска?
— Няма да се върне още час-два, но е излишно да го питам. Когато го видите следващия път, наистина няма да го познаете. След като поеме малко уиски, се превръща в най-добрия човек в града.
В този момент пред седалището на местния шериф спря линейка с древен вид. В нея имаше двама негри с бели престилки и един дребен мъж с бяла брада и дълга бяла коса, който трябва да имаше седемдесет и осем. Той слезе от линейката и ни погледна. Лицето му приличаше на сушена ябълка и като ходеше силно накуцваше.
— Това е доктор Стийд — каза Андерсън и тръгна да посрещне стареца.
След като помощник шерифът приключи с обясненията, докторът ме погледна със светлите си,
