Маската

Антон Павлович ЧеховМаската

В X-ския обществен клуб даваха с благотворителна цел бал с маски или както го наричаха местните госпожици, балпарей.

Беше дванадесет часът през нощта. Нетанцуващите интелигенти без маски — петима души — седяха около голямата маса в читалнята и забили носове и бради във вестниците, четяха, дремеха и както се бе изразил местният кореспондент на столични вестници, твърде либерален господин — „мислеха“.

От общата зала долитаха звуците на кадрила „Вюшка“. Покрай вратата непрекъснато претичваха лакеи, като тропаха силно с крака и дрънкаха съдове. Но в самата читалня цареше дълбока тишина.

— Тук май ще е по-удобно! — чу се изведнъж нисък, глух глас, който сякаш излизаше от печката. — Хайде тук! Тук, деца!

Вратата се отвори и в читалнята влезе дебел, набит мъж, облечен като кочияш, с шапка с паунови пера и с маска. По петите му влязоха две дами с маски и лакей с поднос. На подноса имаше голяма тумбеста бутилка с ликьор, две-три шишета червено вино и няколко чаши.

— Тук! Тук ще бъде и по-хладно — каза мъжът. — Сложи таблата на масата... Сядайте, мамзели! Же ву при а ла тримонтран! А вие, господа, се посместете... няма как сега!

Мъжът се олюля и смете с ръка от масата няколко списания.

— Сложи тук! А вие, господа читатели, се посместете; не е време сега за вестници и политика... Махайте ги!

— Бих ви помолил по-тихо — каза един от интелигентите, като погледна маската през очилата си. — Тук е читалня, а не бюфет... Тук не е място за пиене.

— Защо да не е? Негли масата се клати или таванът може да падне? Чудно! Но... няма време за приказки! Махайте вестниците... Почели сте малко, стига ви толкоз; и без това сте много умни, пък и ще си развалите очите, а най-важно — аз не искам и туй то.

Лакеят сложи подноса на масата, метна кърпата през лакът и застана до вратата. Дамите веднага се заловиха за червеното.

— Ама как може да има такива умни хора, че вестниците да им са по-интересни от тези напитки — започна мъжът с пауновите пера, като си наливаше ликьор. — Но според мене вие, уважаеми господа, обичате вестниците затова, защото нямате с какво да пиете. Вярно ли казвам? Ха-ха!... Четат! Е, и какво пише там? Господинът с очилата! Вие за какви факти четете? Ха-ха! Я се остави! Стига се превзема! По- добре пий!

Мъжът с пауновите пера се понадигна и дръпна вестника от ръцете на господина с очилата. Той пребледня, после почервеня и погледна учудено другите интелигенти, а те — него.

— Прекалявате, уважаеми господине! — избухна той. — Вие превръщате читалнята в кръчма, позволявате си да своеволничите, да дърпате вестниците от ръцете! Не ще позволя! Вие не знаете с кого имате работа, уважаеми господине! Аз съм директорът на банката Жестяков!...

— Пет пари не давам, че си Жестяков! А твоят вестник ето какво заслужава... Мъжът вдигна вестника и го накъса на парчета.

— Господа, но какво е това? — избъбра Жестяков втрещен. — Това е странно, това... това дори е невъобразимо...

— Господинът се разсърди — засмя се мъжът. — Тю бре, уплаших се! Чак краката ми се разтрепераха. Вижте какво, уважаеми господа! Шегата настрана, не ми се приказва с вас... Понеже искам да остана тук сам с мамзелите и искам да си направя тук удоволствието, моля да не се противопоставяте и да излезете... Молим! Господин Белебухин, пръждосай се по дяволите! Какво си нацупи мутрата? Казвам ти да излезеш — излизай, и толкова! Бързо, че инак не отговарям — не е чудно да изядеш боя!

— Тоест как тъй? — попита касиерът на съдилището за сираци Белебухин, като се зачерви и сви рамене. — Дори не разбирам... Някакъв нахалник нахълтва тук и... изведнъж такива работи!

— Каква е тази дума нахалник? — кресна ядосан мъжът с пауновите пера и тупна с юмрук по масата, така че чашите върху подноса подскочиха. — На кого приказваш ти? Да не мислиш, че като съм с маска, можеш да ми говориш всякакви думи? Какво се пенявиш толкова! Излизай, като ти казвам! Директорът на банката, омитай се, докато не е станало късно! Всички се махайте, нито един синковец да не остане тук! Хайде, пръждосвайте се!

— Абе сега ще видим! — каза Жестяков, на когото от вълнение дори очилата се изпотиха. — Ще ви науча аз вас! Ей, я повикай тук дежурния старшина!

След малко влезе дребничък червенокос старшина с небесносиня лентичка на ревера, запъхтян от танците.

— Моля, излезте! — започна той. — Тук не е място за пиене! Заповядайте в бюфета!

— Ти пък отде изникна? — попита мъжът с маската. — Да не съм те викал?

— Моля, не ми говорете на „ти“ и благоволете да излезете!

— Виж какво, мили човече: давам ти една минута срок... Тъй като си старшина и важна личност, вземи изведи под ръка тези шарлатани. На моите мамзели не им е приятно тук да има чужд човек... Стесняват се, а аз искам срещу парите си те да бъдат в натурален вид.

— Изглежда, този самозабравен тип не разбира, че не се намира в обор! — викна Жестяков. — Повикайте тук Евстрат Спиридонич!

— Евстрат Спиридонич! — понесе се из клуба. — Къде е Евстрат Спиридонич?

Евстрат Спиридонич, старец с полицейски мундир, не закъсня да дойде.

— Моля, излезте оттук! — изхъхри той, като опули страшните си очи и замърда боядисаните си мустаци.

— Бре, че ме уплаши! — каза мъжът и се разкикоти от удоволствие. — Честна дума — уплаши ме! Какви страшилища имало, бога ми! Мустаци като на котарак, облещил очи... Хе-хе-хе!

— Моля без разсъждения! — кресна с все сила Евстрат Спиридонич и се разтрепера. — Излез вън! Ще заповядам да те изхвърлят!

В читалнята се вдигна невъобразим шум. Евстрат Спиридонич, червен като рак, крещеше и тропаше с крака. Жестяков крещеше. Белебухин крещеше. Крещяха всички интелигенти, но ниският, плътен, глух бас на мъжа с маската заглушаваше гласовете на всички. Поради общата бъркотия танците спряха и хората заприиждаха от залата към читалнята.

За по-голяма внушителност Евстрат Спиридонич извика всички стражари, които се намираха в клуба, и седна да пише протокол.

— Пиши, пиши — каза маската и тикна пръст под перото му. — Какво ще стане сега с мене, клетия? Горкият аз, отидох си! Защо ме погубвате мене, злочестника? Ха-ха! Е какво? Готов ли е протоколът? Подписаха ли го всички? Хайде сега гледайте!... Едно... две... три!

Мъжът стана, изпъна се цял и смъкна маската си. Като откри пияното си лице и огледа всички, любувайки се на ефекта, той се тръшна в креслото и се закикоти радостно. И наистина направи необикновено впечатление. Интелигентите се спогледаха безпомощно и пребледняха, някои се почесаха по вратовете. Евстрат Спиридонич хлъцна като човек, който неволно е извършил голяма глупост.

Всички познаха в раздорника местния милионер и фабрикант Пятигоров, почетен гражданин по рождение, известен със своите скандали, с благотворителността си и както неведнъж бе изтъквано в местния вестник — със своята любов към просветата.

— Е какво, ще се махнете ли, или няма да се махнете? — попита Пятигоров след едноминутно мълчание.

Интелигентите мълчаливо, без да обелят зъб, излязоха на пръсти от читалнята и Пятигоров заключи след тях вратата.

— Ама ти си знаел, че е Пятигоров! — шушнеше дрезгаво малко по-късно Евстрат Спиридонич и разтърсваше за рамото лакея, който бе занесъл виното в читалнята. — Защо мълча?

— Не бяха заръчали да кажа!

— Не бяха заръчали да кажеш... Като те тикна в затвора за един месец, калпазанино, тогава ще видиш „не бяха заръчали да кажа“. Вън! Но пък и вас си ви бива, господа — обърна се той към интелигентите. — Бунт дигнахте! Не можахте да излезете от читалнята за десет минутки! Ама сега сърбайте, каквото сте дробили. Ех, господа, господа. Не обичам, бога ми!