Костело погледна към рижия.
— Стреляй, Анди.
Рижият настръхна, изплю цигарата с пребледнели устни, ръката му се стрелна нагоре.
— Не си достатъчно бърз — обади се Малъри. — Виждаш ли това?
Беше направил толкова бързо и незабележимо движение, че сякаш изобщо не бе помръдвал. Наведе се леко напред и насочи своя дълъг черен пистолет в корема на рижия.
Ръката на рижия, посегнала към ревера на сакото, бавно се отпусна надолу празна. В стаята се бе възцарила тишина. Костело хвърли към Макдоналд поглед, пълен с безкрайно отвращение, после му показа ръцете си, обърнати с дланите нагоре, и на устните му се изписа безизразна усмивка.
Макдоналд заговори бавно и ядно:
— Похищението ми идва множко, Костело. Не искам да участвам. Напускам тая смешна банда. И заложих на шанса малкият умник да ме подкрепи.
Малъри се изправи и тръгна към рижия. Не бе изминал и половината разстояние, когато побелялото ченге Джим нададе приглушен вик и скочи срещу Макдоналд. Макдоналд го изгледа изненадан. Протегна огромната си лява ръка и сграбчи двата ревера на палтото на Джим, стисна ги здраво и го повдигна. Джим размаха юмруци, удари го два пъти в лицето. Макдоналд върна устните си върху зъбите.
— Наглеждай ония птици — викна той към Малъри. Спокойно остави пистолета си на мраморната лавица, бръкна в джоба на Джим и извади палката от плетени кожени нишки.
— Голяма си гад, Джим. Винаги си бил гад.
Каза го замислено, без злоба. После замахна с палката и удари посивелия по главата. Той бавно се свлече на колене. Вкопчи се за палтото на Макдоналд, който се наведе над него и го удари още веднъж с палката, на същото място, но много силно.
Джим се строполи настрани и се просна на пода, шапката му отхвръкна, устата — зина. Макдоналд бавно размаха палката. Капчица пот се стече по носа му.
— Много си брутален, Мак — обади се Костело. Каза го мрачно и някак разсеяно, сякаш изобщо не се интересуваше от ставащото пред него.
Малъри продължи да скъсява разстоянието между себе си и рижия. Застана зад него и нареди:
— Вдигни ръцете високо, задник!
Рижият се подчини. Малъри протегна свободната си ръка над рамото му и я пъхна под сакото. Извади пистолета от кобура под мишницата и го пусна на пода зад себе си. Опипа другата страна, потупа джобовете. Отстъпи назад и повтори процедурата с Костело. Костело нямаше пистолет.
Малъри отиде в другия край на стаята при Макдоналд и застана така, че да вижда всички.
— Кой е отвлечен? — попита той.
Макдоналд вдигна своя пистолет и чаша уиски.
— Онова момиче Фар — отвърна Мак. — Пипнали са я вероятно като се е прибирала. Планираха да я отвлекат, щом разберат от оня смешен телохранител деня на посещението и в „Боливар“. Не знам къде са я отвели.
Малъри сбърчи нос. Държеше тежкия си люгер с лекота, отпуснал китка.
— А твоята игричка каква е? — попита той.
— Първо ти кажи за твоята — мрачно отвърна Макдоналд. — Аз как ти дадох шанс.
— Да бе — кимна Малъри, — защото си имаш причини. Бях нает да търся някакви писма, написани от Ронда Фар. — Погледна към Костело. Костело не показа никакви емоции.
— Добре — кимна Макдоналд. — И аз си мислех, че сценката в заведението бе номер. Затова ти дадох шанс. А що се отнася до мен, искам да се измъкна от тая каша и толкова — махна с ръка, обхващайки цялата стая и всичко в нея.
Малъри взе чаша, надникна да види дали е чиста, сипа си малко скоч и го изпи на малки глътки, въртейки с език течността в устата си.
— Да поговорим за отвличането — предложи той. — На кого се обади Костело?
— На Аткинсън. Голям холивудски адвокат. Шеф на бандата. Той е адвокат на оная Фар. Готин тип е тоя Аткинсън. Голяма гад.
— Той участва ли в отвличането?
Макдоналд се засмя.
— Разбира се.
Малъри сви рамене.
— Доста тъпо от негова страна.
Мина покрай Макдоналд и се насочи към Костело. Опря цевта на пистолета си в брадичката и блъсна главата му назад в грапавата мазилка на стената.
— Костело е добро старче — замислено произнесе той. — Не би отвлякъл момиче. Нали, Костело? Едно малко тихо изнудване — може би, но нищо брутално. Прав ли съм, Костело?
Погледът на Костело се изпразни. Той преглътна.
— Престани. Не си забавен — процеди през зъби.
— По-нататък става по-забавно — отбеляза Малъри. — Но ти навярно не знаеш всичко.
Вдигна пистолета и със силен натиск свлече цевта му по големия нос на Костело. По кожата му остана бяла следа, която се превърна в червена резка. Костело сякаш се поразтревожи.
Макдоналд успя да напъха почти пълна бутилка скоч в джоба на палтото си и предложи:
— Дай да му видя сметката!
Малъри мрачно поклати глава, без да сваля поглед от Костело.
— Много шум ще вдигнеш. Знаеш как ги строят тия блокове. По-добре да идем да видим Аткинсън. Винаги е за предпочитане да говориш с шефа, ако успееш да се добереш до него.
Джим отвори очи, опря длани на пода и се опита да стане. Макдоналд вдигна големия си крак и го заби в лицето на посивелия мъж. Джим отново се просна на пода. Лицето му бе с цвят на сива кал.
Малъри хвърли поглед на рижия и отиде до телефона. Вдигна слушалката и несръчно набра номер с лявата ръка.
— Обаждам се на човека, който ме нае… Има голяма бърза кола… А тия момчета ще трябва да ги обезвредим за известно време.
4
Големият черен кадилак на Ландри безшумно изкачваше дългия склон към Монтроуз. Вляво, ниско долу в долината, проблясваха светлини. Въздухът бе хладен и свеж, а звездите — ярки. Седналият на предната седалка Ландри се обърна назад и обгърна облегалката с ръка — дълга черна ръка, накрая с бяла ръкавица.
— Значи собственият й адвокат я изнудва — каза той за трети или четвърти път. — Брей, брей, брей.
Усмихна се мазно и бавно. Всичките му движения бяха мазни и бавни. Ландри беше висок блед мъж с бели зъби и смолисточерни очи, които искряха в мрака.
Малъри и Макдоналд седяха на задната седалка. Малъри мълчеше, зяпаше през прозореца на колата. Макдоналд надигна четвъртитата бутилка със скоч, изпусна запушалката на пода и изруга. Наведе се да я търси. Намери я, облегна се отново назад и навъсено се вгледа в чистото, бледо лице на Ландри и увития около врата му бял копринен шал.
— Още ли държиш онова заведение на „Хайланд драйв“? — попита той.
— Да, ченге — отвърна Ландри. — И не върви много добре.
— Колко жалко, господин Ландри — изръмжа Макдоналд.
После отпусна глава върху тапицерията и затвори очи.
Кадилакът отби от магистралата. Шофьорът май знаеше съвсем точно къде отива. Започна да обикаля из наклонени улички, покрай сложно изградени несиметрични къщи. В тъмното крякаха дървесни жаби и миришеше на цъфнали портокалови дръвчета.
Макдоналд отвори очи и се наведе напред.
— Къщата на ъгъла — каза на шофьора.
