— Умееш ли да си държиш езика зад зъбите? — попита Де Рюз.
— Не. На мен ми дай да дрънкам. В това тежкарско място друго забавление не ми е останало.
Кувалик извади от джоба си наполовина изпушена пура и си опърли носа, додето я запали.
— Този път ще трябва да си траеш — каза Де Рюз.
Той бръкна под палтото си, извади портфейла и отдели две десетдоларови банкноти. Нави ги около пръста си на тръбичка и пъхна тръбичката в джобчето на шишкото. Кувалик примигна, но нищо не каза.
— В апартамента на Кандлис има един човек на име Джордж Дайъл. Колата му е отвън, така че няма къде другаде да е. Искам да се видя с него, без да съобщават името ми. Можеш ти да ме заведеш и да останеш с мен.
— Ами то е малко късно — предпазливо продума шишкото. — Може да си е легнал.
— Ако си е легнал, значи е сбъркал леглото — отряза Де Рюз. — Ще трябва да стане.
Шишкото се изправи.
— Не ми харесва туй, дето подозирам, ама ми харесват десетачките ти — рече той. — Ще вляза и ще видя дали са будни. А ти стой мирен.
Де Рюз кимна. Кувалик мина покрай стената и се изниза през врата в ъгъла. Както вървеше, под сакото му се подаде квадратният край на грубо изработен кобур. Чиновникът го проследи, после метна презрителен поглед към Де Рюз и извади пиличка за нокти.
Минаха десет минути… петнайсет. Кувалик не се върна. Внезапно Де Рюз се изправи смръщен и се запъти към вратата в ъгъла. Чиновникът зад бюрото настръхна и стрелна с очи телефона, но не го докосна.
Де Рюз излезе през вратата и се озова в покрита галерия. Дъждът бавно се стичаше по наклонените керемиди на покрива. Мина през вътрешен двор, в средата на който имаше басейн, ограден в овална мозаечна рамка от пъстроцветни плочки. Прекоси двора и видя, че в другия край се разклонява на няколко по-малки подобни пространства. В дъното на дворчето вляво светеше прозорец. Де Рюз наслуки тръгна към него и като доближи, различи на вратата номер 12С.
Изкачи две широки стъпала, натисна звънеца и чу звука му някъде далеч вътре. Нищо не се случи. След малко позвъни отново и опита да отвори вратата. Беше заключена. Стори му се, че отвътре долавя слабо приглушено тропане.
Постоя още малко в дъжда, после заобиколи виличката по тясна подгизнала пътечка и се озова отзад. Опита черния вход — и той заключен. Де Рюз изруга, измъкна пистолета изпод мишницата си, постави шапката си върху стъкленото прозорче на задната врата и го строши с дръжката на пистолета. Вътре с лек звън се посипа стъкло. Прибра оръжието, намести шапката на главата си и провря ръка през прозорчето, за да отключи.
Кухнята беше просторна и уютна, с черни и жълти керамични плочки и видът й беше такъв, сякаш се използваше главно за приготвяне на питиета. На фаянсовия плот бяха наредени две бутилки „Хайг енд Хайг“, бутилка „Хенеси“ и разни красиви шишета с ликьор. Къс коридор водеше към дневната. В ъгъла имаше роял със запален лампион до него. Друга лампа светеше на ниска масичка с питиета и чаши. В камината тлееха недогорели дърва. Шумът от тропането се усили.
Де Рюз прекоси дневната и през вратата, заобиколена с драперия, влезе в друг коридор, а оттам в спалня с красиво облицовани стени. Тропането се раздаваше от ниша. Де Рюз отвори вратата й и видя вътре човек. Седеше на пода гърбом, сред джунгла от окачени на закачалки рокли. Лицето и глезените му бяха вързани с хавлиени кърпи. Китките му също бяха вързани на гърба. Беше много плешив, като крупието в клуб „Египет“.
Един миг Де Рюз го гледа сурово смръщен, после внезапно се усмихна, наведе се и го развърза.
Мъжът изплю един парцал, изруга дрезгаво и взе да рови сред дрехите в дъното на нишата. Измъкна се, стиснал нещо рошаво в ръцете си, пооправи го малко и го нахлупи на плешивата си глава.
Това отново го превърна в Кувалик, охранителя на комплекса.
Изправи се, като продължаваше да ругае, и се отдръпна от Де Рюз с крива усмивка на дебелото си лице. Дясната му ръка се стрелна към кобура на кръста.
— Разправяй — каза Де Рюз, като разпери ръце и седна на малка, облечена с кретон табуретка.
Един миг Кувалик мълчаливо се взира в него, после махна ръката си от пистолета.
— Видях, че свети — подхвана той, — затова натиснах звънеца. Отвори висок мургав мъж. Често съм го виждал да идва. Това е Дайъл. Рекох му, че един човек отвън в приемната иска да го види, без да се вдига шум, и не ще да си каже името.
— Постъпил си като глупак — отсъди сухо Де Рюз.
— Тогава не, ама малко след туй — ухили се Кувалик и изплю от устата си парченце от парцала. — Взех, че те описах. Ей тогаз вече излязох същински глупак. Той се усмихна някак особено и ме покани да вляза за малко. Минах покрай него, а той затвори вратата и ръгна пистолет в бъбрека ми. Попита ме: „Казваш, че бил целият облечен в тъмно, така ли?“ Викам му: „Да, ама защо тоз патлак?“ А той: „Не е ли един със сиви очи, леко къдрава черна коса и яка челюст?“ Пък аз: „Да бе, копеле, ама за какво ти е патлакът?“ А той: „Ей за това“ — и ме гости с него отзад по главата. Строполих се като чувал с картофи, но не бях изгубил съзнание. Тогаз се показа жената на Кандлис, двамата ме вързаха, тикнаха ме в нишата, и туйто. Чух ги да шумолят наоколо още малко и после стана тихо, додето ти позвъни. По лицето на Де Рюз плъзна ленива мека усмивка.
Тялото му бе съвсем отпуснато на стола. Движенията му изведнъж станаха плавни и забавени.
— Офейкали са — тихо продума той. — Били са предупредени. Който го е направил, не е постъпил много умно.
— Аз съм охранител врял и кипял — рече Кувалик — и мога да понеса шока. В какво са замесени тия?
— Що за жена е мисис Кандлис?
— Брюнетка, бива си я на вид. Стръвна на мъже, както се казва. Малко похабена и изнервена. На всеки три месеца нов шофьор назначават. И тук в комплекса има един-двама, на които е хвърлила око. Тоя жиголо, дето ме цапардоса, също трябва да е нейна бройка.
Де Рюз погледна часовника си, кимна и се наклони напред, за да стане.
— Май е време да се обърнем към закона. Имаш ли приятели в града, на които искаш да услужиш с информация за отвличане?
— Прибързваш малко — прекъсна го един глас.
От коридора в стаята с бърза стъпка Влезе Джордж Дайъл и се изправи пред тях с автоматичен пистолет с дълга тънка цев и заглушител. В очите му имаше трескав лудешки блясък, но жълтеникавият му пръст върху спусъка на малкия пистолет не потрепваше.
— Не сме изчезнали — поясни той. — Не бяхме готови още. Макар тая идея да звучи добре… за вас двамата.
Дебелата ръка на Кувалик посегна към кобура на кръста.
Малкият автоматичен пистолет с черен заглушител издаде кратък тъп звук, който мигом се повтори.
От сакото на Кувалик отпред се вдигна облаче прах. Ръцете му рязко се разтърсиха, очичките му силно се разшириха като семенца, изскочили от шушулката си. Свлече се тежко и застина неподвижен на пода върху левия си хълбок, с гръб към стената. Перуката му се беше килнала над ухото.
Де Рюз му хвърли бърз поглед и отново насочи очи към Дайъл. Никакво чувство не пролича по лицето му, нито дори вълнение.
— Ти си откачен глупак, Дайъл — проговори той. — Така унищожи и последния си шанс. Можеше да блъфираш. Но това не беше единствената ти грешка.
— Така е — отвърна спокойно Дайъл. — Сега го разбирам. Не биваше да пращам момчетата по теб. Направих го, защото ми се прииска. Така става, когато не подхождаш професионално.
Де Рюз леко кимна и изгледа Дайъл почти приятелски.
— Интересувам се просто ей така… Кой те предупреди, че играта се е провалила?
— Франси… само дето никак не побърза да го стори — с ярост изрече Дайъл. — А сега заминавам, тъй че известно време няма да мога да й изкажа благодарност.
— Никога няма да успееш — каза Де Рюз. — Няма да се измъкнеш от щата. Няма да докоснеш дори цент от парите на шефа си. Тъкмо в момента цялата история се разправя в полицията.
