— Радвам се да чуя, че не сте го очистил вие.
Той отново вдигна патлака, като използва гърдите ми за мишена.
— Свалете това, Слейд — рекох. — Още не знаете достатъчно, за да гърмите. Освен това отдавна съм свикнал с мисълта, че не съм непробиваем. Свалете го. Ще ви кажа нещо, ако все още не го знаете. Днес някой изнесе книгите на Стайнър от магазина му. Онези, с които въртеше истинския си бизнес.
Слейд за втори път остави патлака върху бюрото. Облегна се назад и се опита да докара дружелюбно изражение върху лицето си.
— Слушам ви — каза.
— Аз също мисля, че някой е видял сметката на Стайнър. — започнах. — Освен това смятам, че тази кръв е неговата. Изнасянето на книгите от магазина обяснява защо тялото му не е било оставено тук. Някой поема занаята му и не иска Стайнър да бъде намерен, докато не се устрои окончателно. Който и да е, трябвало е да почисти кръвта, но не го е направил.
Слейд слушаше мълчаливо. Повдигнатите му вежди сключваха почти прав ъгъл върху бялото му чело на човек, който рядко вижда слънце.
Аз продължих:
— Да се убие Стайнър, за да се заграби бизнесът му, е глупаво и аз лично не съм убеден, че е станало по този начин. Сигурна съм обаче, че този, който е взел книгите, знае за случилото се, а и блондинката в магазина е изплашена до смърт от нещо.
— Има ли още? — безстрастно попита Слейд.
— Засега не. Има едно скандално материалче, което се опитвам да открия. Ако се докопам до него, може да ви кажа още нещо.
— По-добре сега — рече Слейд. После устните му се опънаха назад и той рязко изсвири. Два пъти.
Подскочих. Отвън се блъсна вратата на кола. Чуха се стъпки.
Измъкнах пистолета иззад гърба си. Лицето на Слейд се изкриви и ръката му се стрелна към патлака, който лежеше пред него. Опита се да го сграбчи.
— Не го докосвай — рекох.
Той се изправи вдървено, като се облягаше върху пистолета, който обаче не беше в ръката му. Мушнах се покрай него в коридора и се обърнах тъкмо когато двама мъже влязоха в стаята.
Единият имаше къса рижа коса, бяло, дълбоко набраздено лице и неспокойни очи. Другият отдалеч си личеше, че е боксьор. Симпатично лице, ако не се брои сплесканият нос и дебелото като пържола ухо.
Никой от новодошлите не държеше пистолет. Те спряха и ни зяпнаха.
Стоях на прага на вратата зад Слейд. Той пък се облягаше на бюрото и не помръдваше.
Боксьорът разтвори широко уста и изръмжа, при което разкри остри бели зъби. Рижият изглеждаше разтреперан и уплашен.
Слейд запази пълно самообладание. Каза с равен, тих, но съвсем ясен глас:
— Този мръсник е очистил Стайнър, момчета. Пипнете го!
Рижият захапа долната си устна и посегна към нещо под лявата си мишница. Не успя да го извади. Бях готов и, макар с неудоволствие, го прострелях в дясното рамо. В затворената стая пистолетът изтрещя страхотно. Имах чувството, че се е чуло чак долу в града. Рижавият се сгромоляса на пода и взе да се гърчи и въргаля, сякаш го бях прострелял в корема. Боксьорът не помръдна. Може би знаеше, че не е достатъчно бърз. Слейд сграбчи патлака си и започна да се обръща. Направих една крачка и го фраснах зад ухото. Той се просна върху бюрото, а пистолетът изгърмя някъде към рафтовете с книги. Така и не ме чу, когато му казах:
— Мразя да удрям еднорък изотзад, Слейд. Не съм във възторг от представлението, което изнесох, но ти ме принуди.
Боксьорът се ухили насреща ми.
— Добре, приятел. А сега какво?
— Искам да се измъкна оттук, ако е възможно без повече стрелба. Мога да изчакам и полицията. Все ми е едно.
Той спокойно обмисли думите ми. Рижият стенеше на пода. Слейд не помръдваше.
Боксьорът бавно вдигна ръце и ги сключи зад гърба си.
— Не знам за какво е цялата тази дандания, но пет пари не давам къде ще идеш и какво ще правиш. Освен това тук не е най-подходящото място да си разменяме олово. Изчезвай!
— Умно момче си. Далеч по-мъдро от шефа си.
Промъкнах се покрай бюрото и се насочих към отворената врата. Боксьорът бавно се обърна с лице към мен, като държеше ръцете си зад врата. Върху лицето му бе застинала крива, но почти дружелюбна усмивка.
Изнизах се през вратата, пъхнах се в прохода на живия плет и хукнах нагоре по улицата, като всеки миг очаквах да чуя свистенето на куршум. Но никой не стреля.
Скочих в крайслера и яко го подгоних нагоре. Прехвърлих хълма и бързо напуснах квартала.
10
Минаваше пет, когато спрях пред блока на Рандал Плейс. Няколко прозореца вече светеха, а радиоапаратите ревяха нестройно на различни станции. Качих се с асансьора до четвъртия етаж. Четиристотин и пети апартамент беше в дъното на коридор, покрит със зелен килим и облицован с ламперия като слонова кост. От отворените врати на аварийния изход полъхваше хладен ветрец.
До входната врата на 405-и апартамент имаше малък кремав звънец. Натиснах го.
След доста време мъж открехна вратата на няколко сантиметра. Беше слаб и дългокрак, с тъмнокафяви очи и тъмнокафяво лице. Четинестата му коса растеше само по темето, като му оставяше огромно пространство за чело. Тъмните му очи ме изучаваха безстрастно.
— Стайнър? — казах.
Нищо върху лицето му не се промени. Извади цигара иззад вратата и бавно я пъхна между стиснатите си тъмни устни. До мен долетя облак дим, а след него думи, изречени с хладен, небързащ, равен глас.
— Какво каза?
— Търся Стайнър. Харолд Хардуик Стайнър. Онзи с книгите.
Мъжът кимна. Обмисли репликата ми, без да бърза. Погледна върха на цигарата си и рече:
— Мисля, че го познавам. Но той не идва тук. Кой те праща?
Усмихнах се. Не му хареса. Отвърнах:
— Ти ли си Марти?
Тъмното лице стана още по-хладно.
— Имаш ли мангизи… или просто се будалкаш?
Разсеяно преместих левия си крак. Достатъчно, за да не може да затръшне вратата.
— У теб са книгите — рекох, — а у мен е списъкът на клиентите. Какво ще кажеш да си поговорим?
Марти не отмести поглед от лицето ми. Дясната му ръка отново се скри зад вратата, а рамото му издаваше, че тя се движи. Откъм стаята зад гърба му се чу слаб шум — съвсем слаб. Кукичка на завеса леко звънна в корниз.
После той широко отвори вратата.
— Защо не? Щом смяташ, че си заслужава — каза хладно.
Минах покрай него и влязох в стаята.
Обстановката беше приятна, с хубави мебели, немного на брой. Френските прозорци на срещуположната стена и терасата пред тях гледаха към предпланините, вече поаленели от отблясъците на залеза. До прозорците имаше затворена врата. Пред втора врата на същата стена, но по-близо до мен, бе спусната завеса — на пиринчен корниз.
Седнах на канапе срещу стената, на която нямаше врати. Марти затвори външната врата и полуизвърнат към мен, отиде до високо дъбово бюро, обковано с гвоздеи с квадратни глави. Върху бюрото имаше кутия за пури от кедрово дърво с позлатени пантички. Той я взе, без да сваля очи от мен, занесе я до масичка при фотьойла и седна в него.
Сложих шапката до себе си, разкопчах горното копче на шлифера си и му се усмихнах.
