оказа твърде логично.
— Франк Барсали — каза той.
След малко рускинята ми извика такси. Когато си тръгнах, веселбарите отсреща правеха всичко, което им бе по силите. Забелязах, че стените на къщата са все още цели. Това ме разочарова.
6
Когато отключих остъклената входна врата на „Бърглънд“, надуших полицаи. Погледнах ръчния си часовник. Беше близо три сутринта. В тъмния ъгъл на фоайето някакъв мъж дремеше в едно кресло с вестник върху лицето си, изпънал напред големите си крака. Крайчето на вестника се повдигна един-два пръста и пак се отпусна. Мъжът не направи друго движение.
Продължих към асансьора и се качих на моя етаж. Промъкнах се тихо по коридора, отключих вратата, разтворих я широко и посегнах към ключа на лампата.
Щракна друг ключ и блесна светлина от високия лампион до креслото зад масичката, по която още се търкаляха моите шахматни фигури.
В креслото седеше Коперник със замръзнала противна усмивка на лицето. Ниският мургав Ибара седеше в другия край на стаята, вляво от мен, мълчалив, леко усмихнат както винаги. Коперник оголи жълтите си конски зъби и рече:
— Здрасти. Отдавна не сме се виждали. По момичета ли беше?
Затворих вратата, свалих си шапката и бавно взех да си бърша врата — още и още. Коперник продължи да се хили. Ибара гледаше пред себе си с кротките си черни очи.
— Сядай, приятел — провлече Коперник. — Чувствай се като у дома си. Трябва да си побъбрим. Господи, колко мразя да бачкам по нощите! Знаеш ли, че нямаш нищо за къркане?
— Мога да се досетя — рекох. Облегнах се на стената. Коперник продължи да се хили.
— Винаги съм мразил частните ченгета — подзе той, — но никога не ми се е удавал случай да извия врата на някого — като тази нощ.
Пресегна се лениво зад креслото, вдигна от пода едно болеро с щамповани цветя и го метна върху масичката. Пресегна се пак и сложи до него широкопола шапка.
— Сигурно си голяма сладурана, като си ги сложиш — рече.
Хванах един стол, извъртях го към себе си, седнах наобратно, опрях лакти на облегалката и загледах Коперник.
Той се изправи много бавно, подчертано бавно, прекоси стаята и застана пред мен, като си приглаждаше сакото. Сетне вдигна дясната си ръка и ме зашлеви през лицето, силно. Заболя ме, но не помръднах.
Ибара погледна стената, погледна вратата, погледна нищото.
— Засрами се, приятел — лениво изрече Коперник. — Така ли се полагат грижи за тази хубава стока? Свити на топка под старите ти ризи. Винаги са ме отвращавали разните надникни-в-ключалка като теб.
Постоя още малко пред мен. Не помръднах и не казах нищо. Гледах изцъклените му очи на пияница. Той сви в юмрук отпуснатата си ръка, сетне сви рамене, обърна се и пак седна в креслото.
— Добре — рече. — Останалото ще почака. Откъде взе тия неща?
— Те са на една жена.
— Хайде, разправяй. Били на една жена. Я го виж копелето колко му е весело! Аз ще ти кажа на коя жена са. На жената, за която един човек на име Уолдо е питал отсреща в бара… около две минути преди да го поубият малко. Или всичко това ти се е изплъзнало от ума?
Не казах нищо.
— Ти самият се интересуваше от нея — продължи подигравателно Коперник. — Ама си те бива, приятел, умен си. Само как ме замота.
— За това не е нужно да си умен — рекох. Лицето му изведнъж се сгърчи и той тръгна да се надига. Ибара се изсмя, неочаквано и тихо, почти беззвучно. Коперник извърна очи към него и ги задържа така. После пак се обърна към мен, с безизразен поглед.
— Чернилката те харесва — подметна той. — Смята, че си те бива.
Усмивката изчезна от лицето на Ибара, но не бе сменено от друго изражение. Никакво изражение. Коперник продължи:
— През цялото бреме си знаел коя е била жената. Знаел си кой е Уолдо и къде живее. В отсрещния апартамент един етаж по-долу. Ясно ти е било, че този Уолдо е пречукал някого и се е канел да духне, само че тази мадама се е набъркала по някакъв начин в плановете му и той много е искал да се види с нея, преди да изчезне. Само че не успява. Специалист по въоръжените грабежи от Източните щати на име Ал Тесилоре се погрижил за това, като се погрижил за Уолдо. А ти си срещнал момичето, скрил си дрехите му, отпратил си го и си траеш. Така си изкарвате вие прехраната. Прав ли съм?
— Да — рекох. — Само че всичко това го научих съвсем наскоро. Кой е бил Уолдо?
Коперник оголи зъбите си насреща ми. Алени петна пламнаха високо по жълтеникавите му скули. Ибара каза много тихо, загледан в пода:
— Уолдо Ратиган. Получихме сведенията от Вашингтон по телетипа. Дребен взломаджия с няколко малки присъди. Участвал в банков обир в Детройт, карал колата. По-късно предал бандата и снели обвинението срещу него. Един от бандитите бил този Ал Тесилоре. Мълчи като риба, но според нас срещата в бара е била съвсем случайна.
Ибара говореше с тихия, спокоен, сдържан глас на човек, за когото звуците имат съдържание.
— Благодаря, Ибара — рекох. — Мога ли да запаля цигара, или Коперник ще ми я избие от устата?
Ибара се усмихна.
— Разбира се, че можеш.
— Хареса те чернилката и туйто — продължи да се подиграва Коперник. — Човек никога не знае какво може да хареса на една чернилка, нали?
Запалих цигара. Ибара погледна Коперник и каза много тихо:
— Думата „чернилка“… прекаляваш с нея. Не ми харесва много, употребена по мой адрес.
— Кой, по дяволите, го е еня какво харесваш, черньо?
Ибара се усмихна отново.
— Правиш грешка — рече той. Извади пиличка от джоба си и я пусна в употреба, загледан надолу. Коперник продължи гръмогласно:
— Нещо в теб ми засмърдя на гнило от самото начало, Марлоу. Така че, като разбрахме кои са ония двамата, ние с Ибара решихме да се отбием и да си разменим с теб някоя приказка. Носех със себе си снимка на Уолдо в моргата — изпипана работа, светлината в очите му както се полага, добре вързана вратовръзка, бялата кърпичка се подава точно колкото трябва от джобчето. Изпипана работа. Преди да се качим тук, събудихме съвсем рутинно администратора и му показахме снимката. И той го позна. Живеел тук, в номер трийсет и едно, под името А. Б. Хъмел. Та влязохме там и намерихме един труп. Взехме да разпитваме за него къде ли не. Оказа се, че никой не го познава, но по шията му под онзи колан имаше ясни следи от пръсти и както чувам, те пасват напълно с пръстите на Уолдо.
— Това е добре — рекох. — Тъкмо се опасявах, че аз съм го убил.
Коперник ме гледа дълго време. Беше престанал да се хили и сега лицето му бе обикновено жестоко лице.
— Да. Намерихме дори още нещо. Намерихме колата, с която е избягал Уолдо… и онова, което Уолдо е държал в колата, за да го отнесе със себе си.
Издухах рязко цигарения дим. Вятърът блъскаше в затворените прозорци. В стаята беше задушно.
— Умни момчета сме ние — продължи Коперник подигравателно. — Не сме и допускали, че си такъв смелчага. Я виж това.
Бръкна с кокалестата си ръка в джоба на сакото и бавно изтегли оттам нещо над масичката, повлече го по зеленото сукно и го остави там опънато, лъщящо. Наниз бели перли със закопчалка във формата на самолетно витло. Зърната проблясваха меко в гъстия, наситен с пушек въздух.
Перлите на Лола Барсали. Перлите, подарени й от летеца. Мъжът, който беше мъртъв, мъжът, когото тя още обичаше.
