— Съжалявам, мой човек — изръмжах. — Какво мога да направя за теб?
Седнал съм да се извинявам на такъв убиец.
Отидох до дрешника и отворих чекмеджето на скрина. Шапката и болерото й бяха върху ризите ми. Пъхнах ги отдолу, навътре, и пригладих ризите отгоре. Сетне отидох в кухненския бокс, налях си солидна порция уиски, обърнах го и постоях така, заслушан в горещия вой на вятъра срещу прозорците. Някъде се тръшна врата на гараж, електрическа жица, прекалено увиснала между два изолатора, се блъскаше в стената на сградата, сякаш някой тупаше килим.
Питието ми подейства. Върнах се в дневната и отворих прозореца. Оня на пода не беше усетил нейното сандалово дърво, но друг можеше да го надуши.
Затворих пак прозореца, избърсах дланите си и се обадих по телефона в полицейското управление. Коперник беше още там. Чух самоуверения му глас:
— Да? Марлоу? Не ми казвай. Обзалагам се, че ти е хрумнало нещо.
— Разбрахте ли кой е онзи убиец?
— Не казваме, Марлоу. Ужасно съжалявам и прочие. Знаеш какъв е редът.
— Добре. Не ме интересува кой е. Просто ела си го прибери от пода на квартирата ми.
— Боже Господи! — Сетне снижи глас и продължи тихо: — Чакай малко. Стой така. — Стори ми се, че чух някъде далеч да се затваря врата. После пак неговия глас. — Казвай — рече тихо.
— С белезници — рекох. — Целият е твой. Наложи се да го ръгна с коляно, но ще се оправи. Дойде тук да отстрани един свидетел.
Нова пауза. После чух медения му глас:
— Слушай сега, момчето ми, кой друг участва с теб?
— Друг ли? Никой. Само аз.
— Нека си остане така, момчето ми. Трай си. Ясно, нали?
— Да не мислиш, че ще събера тук всички безделници от квартала да позяпат?
— Спокойно, момчето ми. Спокойно. Седи там и си трай. Аз съм вече, кажи-речи, при теб. Не пипай нищо. Разбра ли?
— Да. — Дадох му адреса и номера на апартамента да му спестя време.
Представих си как лъщи едрото му кокалесто лице. Измъкнах пистолета изпод стола, седнах и зачаках, докато не чух по коридора стъпки, които спряха пред вратата ми, и по стъклото тихо забарабаниха пръсти.
Коперник беше сам. Изпълни рамката на вратата, изблъска ме назад в стаята с напрегната усмивка и затвори след себе си. Застана там, облегнал се на нея, с дясната ръка под сакото. Едър, здрав, кокалест мъж с безизразни жестоки очи.
Наведе ги бавно и погледна мъжа на пода. Неговото гърло потръпваше леко. Очите му се стрелкаха на кратки откоси — очи на болен.
— Сигурен ли си, че е този? — Гласът на Коперник беше дрезгав.
— Абсолютно. Къде е Ибара?
— Ами беше зает. — Не ме гледаше при тези думи. — Твои ли са белезниците?
— Да.
— Ключът.
Подхвърлих му го. Приклекна бързо на едно коляно до убиеца, свали от китките му моите белезници, захвърли ги встрани. Свали от колана своите, извъртя ръцете на плешивия зад гърба му и щракна белезниците.
— Копеле мръсно — процеди монотонно убиецът. Коперник се ухили, сви юмрук и нанесе на мъжа с белезниците страхотен удар в устата. Главата му се отметна назад с прищракване, за малко да му пречупи врата. Кръв се проточи от ъгъла на устата му.
— Дай ми кърпа — нареди Коперник.
Намерих пешкир и му го подадох Той го натъпка между зъбите на човека с много злост, изправи се и отри кокалести пръсти в оредялата си руса коса.
— Добре. Разказвай.
Разказах му… без изобщо да спомена за момичето. Прозвуча малко особено. Коперник ме гледаше и мълчеше. Потърка набраздения си с червени жилки нос. После извади гребен и се зае с косата си както по- рано в бара. Приближих и му подадох пистолета. Погледна го нехайно и го пусна в джоба си. Имаше нещо в очите му, а устните му се извиха в жестока широка усмивка.
Наведох се и засъбирах в кутията шахматните фигури. Сложих я върху полицата на камината, оправих единия крак на масичката, поразкатавах се известно време. Коперник ме наблюдаваше непрекъснато. Искаше ми се да измисли нещо и да го каже. Накрая изплю камъчето.
— Тоя тук използва калибър двайсет и две — рече той. — Използва го, защото е достатъчно добър да се оправи с такъв пистолет. Което ще рече, че го бива. Чука на вратата ти, ръгва патлака в корема ти, набутва те в стаята, казва, че е дошъл да ти запуши устата завинаги… и ти въпреки всичко му виждаш сметката. Без пищов. Сам. И теб май си те бива, приятел.
— Виж какво — рекох и погледнах към пода. Вдигнах още една фигурка и я завъртях между пръстите си. — Решавах една шахматна задача. Мъчех се да забравя всичко.
— Нещо те мъчи, приятел — рече тихо Коперник. — Нали няма да се опиташ да метнеш стария полицай, момчето ми?
— Пипнах го и ти го връчвам — рекох. — Какво още искаш, по дяволите?
Онзи на пода издаде приглушен звук през пешкира. Плешивата му глава лъщеше от пот.
— Какво става, момче? Да не кроиш нещо? — почти прошепна Коперник. Погледнах го бързо, пак извърнах очи.
— Добре — рекох. — Знаеш много добре, че не можех да го пипна сам. Държеше ме на мушка и улучва там, където се цели.
Коперник затвори едното си око и примижа дружелюбно с другото.
— Продължавай, момче. И аз си помислих същото.
Помаях се още малко, за да изглежда убедително. Продължих бавно:
— Тук беше един хлапак, който извърши грабеж в Бойл Хайте, въоръжен грабеж. Не успя. Малка бензиностанция с никакъв оборот. Познавам семейството му. Момчето всъщност не е лошо. Беше тук да ми измоли пари за влака. Когато се почука, той се вмъкна ей там.
Посочих сгъваемото легло и дрешника до него. Коперник бавно извърна глава натам, после ме погледна и отново премигна.
— И хлапакът имаше оръжие? — попита. Кимнах.
— Промъкна се зад гърба му. За това се иска кураж, Коперник. Момчето си заслужи една възможност. Дай да не го набъркваме в тая работа.
— Има ли заповед за арестуването му? — попита той.
— Още не, поне така твърди. Но го е страх, че ще има.
Коперник се усмихна.
— Аз съм от отдел „Убийства“ — рече той. — Нито съм чул, нито съм видял.
Посочих към мъжа на пода, окован в белезници и със запушена уста.
— Ти го пипна, нали? — рекох деликатно.
Коперник продължи да се усмихва. Извади широк белезникав език и замасажира с него дебелата си долна устна.
— Как го направих? — прошепна той.
— Извадихте ли куршумите от Уолдо?
— Разбира се. Дълги, калибър двайсет и две. Единият сплескан в реброто, другият е наред.
— Ти си предпазлив човек. Не пропускаш нищо. Да знаеш нещо за мен? Наминал си да провериш с какви пищови разполагам.
Коперник стана, после пак се отпусна на едно коляно до убиеца.
— Чуваш ли ме, човече? — попита, доближил лице до мъжа на пода.
Онзи измуча нещо неясно. Коперник се изправи и се прозина.
— Кой ли го е еня какви ще ги разправя. Продължавай, приятел.
