9. Смелчага
Дребничкият полицейски началник влезе скокливо, килнал шапка на тила и пъхнал ръце в джобовете на тънко тъмно пардесю. В десния му джоб имаше нещо, което държеше, нещо голямо и тежко. Следваха го двама цивилни, единият от които беше Уимс, тлъстият с мазното лице, дето ме проследи до „Олтеър стрийт“. Запъртъка — униформеният, когото зарязахме на „Аргейо булевард“, се тътреше последен.
Шефът Андърс прекрачи прага, спря до вратата и гадно ми се усмихна.
— Значи здравата си се позабавлявал в нашия град, а? Сложи му белезниците, Уимс.
Онзи с тлъстата мутра го заобиколи и измъкна белезници от левия си джоб.
— Приятно ми е, че те виждам отново… по бели гащи — мазно каза той.
Де Спейн се облягаше на стената близо до вратата на кабинета. Въртеше кибритена клечка в устата си и наблюдаваше мълчаливо. Доктор Остриън отново бе седнал на стола, стискаше главата си с ръце и гледаше втренчено в черната повърхност на бюрото, компреса със спринцовките, стойката за писалки и останалите дреболии. Лицето му бе бяло като платно и седеше толкова неподвижно, че май дори и не дишаше.
Де Спейн се обади:
— Не бързай толкова, шефе. Това момче има приятели в Лос Анджелис, които в момента работят по убийството на Матсън. А онова репортерче има шурей-ченге. Изглежда, не ги знаеш тия подробности.
Шефът направи неясно движение с брадичката си.
— Почакай малко, Уимс.
Сетне се обърна към Де Спейн.
— Искаш да кажеш, че в града знаят за убийството на Хелън Матсън?
Лицето на доктор Остриън потръпна, изхабено и изтерзано. После отпусна глава и го закри с дългите си пръсти.
— Имах предвид Хари Матсън, шефе — поправи го Де Спейн. — Пречукан е в Лос Анджелис нощес — снощи — от Мос Лоренц.
Шефът като че прибра тънките си устни обратно в устата, така че почти не се забелязваха.
— Откъде знаеш?
— С частното ченге пипнахме Мос. Криеше се в къщата на някой си Греб, лаборант, работил по случая „Остриън“. Криеше се там, защото, както по всичко личи, някой се е канел да даде на случая „Остриън“ толкова широк път, че кметът да го помисли за нов булевард и да излезе с китка цвете да произнесе реч. Това само в случай, че не успеят предварително да се погрижат за Греб и Матсънови, които въпреки развода си явно са били комбина, когато са доили Конрид — и той им е видял сметката.
Шефът обърна глава и се озъби на копоите си:
— Излезте в коридора и чакайте!
Цивилният, когото не познавах, отвори вратата и излезе. След кратко колебание Уимс го последва. Запъртъка бе вече хванал дръжката, когато Де Спейн се обади:
— Искам Запъртъка да остане. Запъртъка е свястно ченге — не като тия двамцата мошеници от нравствения отдел, с които нанкаш напоследък.
Запъртъка пусна дръжката, облегна се на стената, прикривайки с длан усмивката си. Лицето на шефа пламна.
— Кой ти е възложил да разследваш убийството на „Брейтън авеню“?
— Сам си го възложих, шефе. Влязох в полицейската стая около минута след обаждането по телефона и тръгнах с Рийд. Той взе и Запъртъка. Със Запъртъка не бяхме дежурни.
Де Спейн се ухили с жестока, ленива усмивка, която не изразяваше нито задоволство, нито тържество — беше просто усмивка.
Шефът измъкна патлака от джоба на пардесюто си. Беше трийсет сантиметра дълъг, истинска лека картечница, но, изглежда, знаеше да си служи с него.
— Къде е Лоренц? — попита през зъби.
— Скрит е. Приготвили сме го да ти го поднесем. Трябваше да го поразкрася малко, но проговори. Така ли е, частно ченге?
— Ломоти нещо, което може да бъде и „да“, и „не“, но издава звуците точно когато трябва.
— Ето така обичам да ми се говори — каза Де Спейн. — Не трябва да си губиш силите с разни убийства, шефе. А и тия дупедавци, дето се навъртат около теб, не разбират нищо от полицейския занаят. Знаят само да обикалят из блоковете и да изнудват самотни жени. Върни ме отново на служба, дай ми още осем души и ще ти покажа как се разследват убийства.
Шефът погледна огромния си патлак, а после сведената глава на доктор Остриън.
— Значи той е убил жена си — продума тихо. — Знаех, че съществува такава възможност, но не вярвах.
— Не вярвайте и сега — отбелязах. — Хелън Матсън я е убила. Доктор Остриън го знае. Той е прикривал нея, а вие сте прикривал него и той е готов още да я прикрива. С някои влюбени е така. А и вашия град си го бива, шефе, щом едно момиче може да избърши убийство, да накара приятелите си и полицията да го прикрият, а после да започне да изнудва същите хора, които са я отървали.
Шефът прехапа устни. Очите му гледаха свирепо, но мислеше — мислеше напрегнато.
— Нищо чудно, че са я пречукали — рече тихо. — Лоренц…
— Я помисли малко. Лоренц не е убил Хелън Матсън. Каза, че го е направил, но Де Спейн така го преби, че ще си признае как е убил и президента на САЩ.
Де Спейн отлепи гръб от стената. Ръцете му бяха небрежно пъхнати в джобовете на сакото. Не ги извади. Стоеше изправен върху широко разкрачени крака, кичурче черна коса стърчеше изпод шапката му.
— Ъ? К’во рече?
— Лоренц не е убил Хелън Матсън по няколко причини — отвърнах. — Първо, убийството е извършено по прекалено сложен за неговия мозък начин. Той щеше да я пречука и да я зареже. Второ — не е знаел, че Греб е напуснал града по настояване на доктор Остриън, на когото пък се е обадил Ванс Конрид, в момента на север, за да си осигури необходимото алиби. А щом Лоренц не е бил наясно за това, не е знаел и за Хелън Матсън. Още повече, че тя така и не се е добрала до Конрид. Просто е опитвала. Сама ми го съобщи, а беше достатъчно пияна, за да не лъже. Следователно Конрид не би рискувал така глупаво, че да нареди да я убият в собствения й апартамент, и то на човек, когото всеки би запомнил, ако го види да се навърта наоколо. Убийството на Матсън в Лос Анджелис е съвсем друга работа. Не е на собствена територия.
— Конрид Клъб е в Лос Анджелис — процеди шефът.
— На книга, да — съгласих се. — Но по разположение и клиентела си е на практика в Бей Сити и помага да управлявате градчето.
— Така не се говори с шефа — обади се Запъртъка.
— Остави го — рече Андърс. — Толкова отдавна не съм срещал мислещ човек, та бях решил, че такива вече не се раждат.
А аз казах:
Попитай Де Спейн кой е убил Хелън Матсън.
Де Спейн дрезгаво се изсмя.
— Ами да! Аз я убих.
Доктор Остриън повдигна глава, извърна се бавно и погледна Де Спейн. Лицето му беше мъртвешки безизразно, като невъзмутимата мутра на едрия полицай. После посегна и отвори дясното чекмедже на бюрото. Запъртъка измъкна пистолета си и рече:
— Чакай, докторе!
Доктор Остриън вдигна рамене и спокойно извади шише с широко гърло и стъклена запушалка. Махна запушалката и приближи шишето до носа си.
— Амонячна… — безжизнено рече той.
Запъртъка се успокои и отпусна пистолета надолу. Шефът ме гледаше втренчено и дъвчеше устната си. Де Спейн не гледаше никого и нищо. Усмихваше се неопределено. Непрестанно се усмихваше.
Аз продължих:
