слаб кисел сок. Няколко пъти Скрийр бе обещавал да донесе такава храна, но не изпълни обещанието си. А сега тя имаше цяла пещера от тази вкуснотия.
Като се наяде до насита, се върна обратно при гръмогласно жалващия се на съдбата Шрик. Той си беше играл с копието и бе успял да се убоде… Но тя хвана не сина си, а копието и рязко се обърна, защото зад гърба й нечий глас достатъчно отчетливо, но със странна интонация произнесе:
— Коя си ти? Какво търсиш в нашата страна?
Това бе мъж от Хората. Беше без оръжие, иначе нямаше да задава въпроси. Уини разбра, че направи ли и най-малката грешка, и непознатият чужденец ще се нахвърли върху нея.
— Аз съм Уини — каза тя — от племето на Стерет.
— От племето на Стерет ли? Та нали всички пътища минават през страната Сеси?
— Аз минах през Вътрешния свят. Кой си ти?
— Тека от Хората на Скаро. Ти си шпионка.
— И затова ли съм помъкнала сина си със себе си?
Тека погледна Шрик.
— Виждам — каза той накрая, — че не е Истински. Но как премина през страната Сеси?
— Не съм била в нея. Минах през Вътрешния свят.
Беше ясно, че мъжът не й вярва на нито една дума.
— Ти трябва да дойдеш с мен — каза той. — Скаро ще реши.
— И какво ще стане, ако дойда?
— Неистинският ще умре. За тебе… не зная. Но в нашето племе и така има много жени.
— Това значи, че няма да дойда — Уини насочи напред копието и острието му проблясна студено и мъртво. Тя никога не би разговаряла така с мъж от племето си, но бе отрасла с твърдата увереност, че дори жена от племето на Стерет е по-силна от всеки мъж на друго племе.
— Тук ще те открият Великаните — в гласа на Тека прозвуча неувереност. — Имаш хубаво копие — добави той.
— Така е — съгласи се тя, — принадлежеше на Стерет. С него раних мъжа си и той сигурно е умрял.
Тека я погледна с уважение. Ако казва истината, трябва да е внимателен.
— Ще ми го дадеш ли?
Уини се разсмя презрително. Намеренията му бяха очевидни.
— Добре де, може и по друг начин. Слушай. Не много отдавна в племето ни няколко жени… цели две ръце жени… родиха Неистински и нападнаха Съдията на Новородените. Те избягаха по тунелите и сега живеят близо до Мястото-на-малките-огънчета. Скаро още не е тръгнал срещу тях на поход. Не зная защо, но в това място винаги се намира Великан. Вождът ни се страхува, че шумът от битката ще издаде на Великаните нашето присъствие зад Преградата.
— Ще ме заведеш ли там?
— Ако ми дадеш копието.
Уини промълча няколко удара на сърцето. Докато Тека върви напред, тя е в безопасност, но щом се озоват в онова място…
— Ще дойда с тебе — реши се тя.
— Добре. Но аз искам да се убедя, че копието е наистина хубаво. Подай ми да го разгледам…
— Не! — отсече Уини. — Първо ме заведи! А копието… Виж! — и тя замахна. Накрайникът няколко пъти разсече въздуха със свистене.
Тека остана доволен. Изглежда Скаро нямаше дълго да бъде Вожд.
— Първо — каза той — ми помогни да преместя в нашия тунел това, което остана от Кълбото-което-е- добро-за-ядене. После аз трябва да затворя вратата, иначе ще дойде някой Великан.
Те заедно измъкнаха Кълбото и го разкъсаха на парчета. В едно от пустите гнезда имаше врата. Напъхаха там ароматния си товар. През цялото време Уини зорко следеше Тека. Вървейки назад, тя първа влезе в тунела, като здраво притискаше до себе си Шрик и държеше копието готово. По следите й влезе Тека и плътно затвори вратата, така че дори цепнатинка не остана в Преградата. После пусна две груби резета. Размениха си местата.
— Върви след мен — каза й късо.
Продължителното пътешествие по пещери и тунели се стори на Уини истински рай в сравнение с това, което преживя във Вътрешния свят. Тук я нямаше непоносимата светлина — само понякога просветваше мъгливо сияние, пробиващо си с труд път през малките пукнатини на Преградата. Тека я водеше по обиколни пътища и истинско щастие бе, че не срещнаха нито един от неговото Племе. Въпреки това Уини усещаше, че се намира на плътно заселена територия. От всички страни се долавяха топли и успокояващи вълни на Хора, живеещи в уют и достатъчно сити. Тя дори съжали, че бе се лишила от това заради уродливия пакет в ръцете й. Но тя никога не можеше да се върне в Племето си и ако се появи желание да си поиграе със съдбата и остане при тези чужденци, алтернативите ще бъдат две — смърт или робство.
— Внимателно! — изсъска Тека. — Почти стигнахме!
— А ти няма ли?…
— Да не съм луд! Те ще ме убият. Тръгни по този тунел направо и ще стигнеш при тях. Сега ми дай копието си.
— Но…
— Няма от какво да се боиш. Ето ти пропуска — той потупа попискващия Шрик. — Дай ми копието и си отивам.
Уини бавно протегна оръжието. Тека мълчаливо го взе и бързо си тръгна. Размитата сива фигура се стопи в тъжния полумрак на тунела. Тя изведнъж се почувствува самотна и й стана страшно. Но път назад нямаше. Много бавно и внимателно тя продължи.
Когато се нахвърлиха върху нея, тя завика.
Вече от много удари на сърцето усещаше присъствието им, отвратителни същества, по-чужди дори от Великаните, постепенно я обкръжаваха. Няколко пъти тя ги викаше, уверяваше ги, че е дошла с мир, че тя е майка на Неистински. Но й отговаряше само ехото и то бързо заглъхваше в меките стени. И тишината, която не беше тишина, започна да й се струва зловеща.
Промъкващият се ужас се стовари върху нея внезапно. Тя се бореше отчаяно, но противникът беше по- силен. Измъкваха й от ръцете викащия диво Шрик. Гъвкавите ръце, кой знае защо те бяха повече от нападателите, обвързаха като с лиани крайниците й. Нямаше повече сили да се съпротивлява. Уини се опита да разгледа нападателите, но завика отново. Стори й се, че целият ужас на детските й сънища се е въплътил в тези страшилища, в тези оживели химери. Силен удар едва не й извади очите и я спаси от лудостта.
Меки лепкави ръце почти загрижено преминаха по тялото й.
— Тя е Неистинска — произнесе някой.
У нея пламна искрица надежда.
— А детето?
— Двойноопашатата роди неотдавна. Тя ще го кърми.
И докато върхът на чуждото копие търсеше да прониже гърлото й, Уини успя да съжали тъжно за познатия уютен свят, който бе изоставила. Тя не мислеше за своя живот — отдавна го бе пожертвувала за сина си, още щом се възпротиви на Стерет, — не за него съжаляваше, а за Шрик, който, вместо чиста смърт от Племето си, трябваше да живее сред тези гнусни и мръсни чудовища. После последва остра болка — не
