— Възможно е. — Логан отново се поколеба. — Но според мен чудото може да няма божествен произход.
— Или с други думи, произходът може да е сатанински.
Ученият кимна. Бронуин въздъхна.
— Това ли е цялата информация, с която разполагате?
— Не съвсем. Знам също периода и приблизителното място.
— Моля, продължете.
— Събитието се е случило преди около шестстотин години. И е станало там. — Той вдигна ръка и посочи към северозападната стена на библиотеката.
Игуменът видимо се стресна.
— Над водата?
— Да. Може би са го видели местни рибари, отдалечили се от брега. Или, ако денят е бил ясен, може да го е наблюдавал някой, който се е разхождал по скалите на брега.
Бронуин понечи да каже нещо, но после се отказа, сякаш промени решението си.
— Другите две манастирски библиотеки, които сте посетили, също се намират на брега, нали? И гледат към Северния Атлантически океан като нашия замък Гримолд.
Логан се замисли, после едва забележимо кимна.
Игуменът дълго мълча. Гледаше някъде покрай учения, Очите му се премрежиха, сякаш виждаха нещо далечно или вероятно отдавна отминало. Монахът отново влезе, взе няколко книги и после безшумно излезе. В прашната стара стая настъпи напрегнато мълчание.
Накрая Бронуин стана.
— Моля, почакайте. Ей сега ще се върна.
Логан не мръдна от мястото си. След десетина минути отецът отново дойде — внимателно носеше нещо с две ръце. Обемист правоъгълен предмет, увит в груб черен плат. Сложи го на масата и внимателно дръпна плата. Отдолу имаше оловна кутия, инкрустирана със златни и сребърни листа. Игуменът извади ключ от връвта на врата си и отвори кутията.
— Ти беше откровен с мен, сине мой, затова и аз ще те възнаградя със същото. Съдържанието на тази кутия от векове е останало една от най-големите тайни в замъка Гримолд. Отначало монасите смятали, че е много опасно да притежават писмен документ за събитието, разказано тук. По-късно, когато митът и легендата не били забравени, разказът станал твърде ценен и противоречив, за да бъде показан на някого. Аз обаче мисля, че мога да ви имам доверие, доктор Логан, макар и само за няколко минути. — Той бавно бутна кутията към учения. — Надявам се, че нямате нищо против, ако остана тук, докато го четете. Не мога да си позволя да изпусна документа от поглед. Положил съм клетва, когато ме избраха за игумен на манастира.
Логан не отвори веднага кутията, а се вторачи в златните и сребърни фигури, украсяващи капака. Въпреки нетърпението си се колебаеше.
— Има ли нещо, което трябва да знам, преди да започна? Нещо, което искате да ми кажете?
— Мисля, че това е достатъчно красноречиво. — Лицето на отец Бронуин се разтегли в усмивка — не точно мрачна, но не и съвсем приветлива. — Сигурно знаете легендата „Тук има чудовища“, доктор Логан?
— Да.
— Може да я намерите в белите петна на океаните в старите карти. — Игуменът млъкна и после съвсем леко и бавно потупа кутията. — Прочетете го внимателно, доктор Логан. Аз не се паля лесно, освен може би, когато отец Фредерик слага виното, но бих се обзаложил, че въпросният ужасяващ израз е произлязъл от този разказ.
ГЛАВА 14
Крейн влезе в зала А, по-малката от двете в Медицинския комплекс. Мишел Бишоп вече беше там и въвеждаше бележки в джобния си компютър. Лъскавата повърхност на масата беше неестествено празна. Крейн от опит знаеше, че медицинските обсъждания винаги се придружават от лавина от книжа — диаграми, доклади и истории на заболявания, но с изключение на тънката папка под мишницата му в залата нямаше нищо. Хартията заемаше ценно място и затова, където беше възможно, информацията в „Буря в бездната“ надлежно се съхраняваше в дигиталните владения.
Той седна. Бишоп вдигна глава и бегло се усмихна, после отново погледна джобния си компютър и въведе последната си бележка.
— Как е Уейт? — попита Крейн.
— Препоръчвам да бъде изписан утре.
— Така ли?
— Роджър прецени, че не е опасен, и даде разрешение. Ашър се съгласи да го затворят в стаята му. Няма причина да го държим тук повече.
Влезе Роджър Корбет — носеше голяма чаша еспресо, купено от кафенето наблизо. Усмихна им се широко, седна от другата страна на масата и сложи пред себе си кафето и джобния си компютър.
— Мишел току-що ми каза, че си позволил да изпишат Уейт.
Корбет кимна.
— Направих му пълен психически преглед. Проблемът му е безпокойство и не се е проявил по време на първите изследвания за одобряване на персонала. И може би някаква депресия без характерните симптоми. Реагира добре на лечението. Даваме му антидепресанти без странични ефекти. Мисля, че става дума за обикновено психическо неразположение, което би трябвало да премине след терапията.
Крейн се намръщи.
— Ти решаваш, разбира се, но преди четиридесет и осем часа това „обикновено психическо неразположение“ взе заложник и после заби отвертка в гърлото си.
Корбет отпи глътка еспресо.
— Уейт очевидно има проблеми, с които трябва да се справи, и нямаме представа откога го измъчват. Понякога тези неща се проявяват като „вик на сърцето“. Хората тук са подложени на голямо напрежение и колкото и добре да ги проверяваме, не можем да предвидим всички възможни нюанси в поведението им. Смятам да продължа с всекидневни сеанси в стаята му и да го държа под внимателно наблюдение.
— Чудесно — отбеляза Крейн и си помисли, че това поне ще изкара Королис и главорезите му от Медицинския комплекс. Обърна се към Бишоп. — Има ли нови случаи или оплаквания?
Тя погледна джобния си компютър.
— Дойде един техник. Оплака се от спазми в дебелото черво. Друг съобщи за сърцебиене. А работник от поддръжката докладва неспецифични симптоми — безсъние и неспособност да се съсредоточи.
— Разбирам. Благодаря. Е, да започваме?
— Какво? — попита Бишоп. — Не съм сигурна защо свикахте това съвещание.
Крейн се вторачи в нея и се запита дали всяка стъпка ще е борба.
— Свиках съвещанието, за да установим с какво точно имаме работа тук, доктор Бишоп.
Тя се облегна на стола си.
— Не знаех, че сме стеснили кръга до един-единствен фактор.
— Да, един-единствен е, но не знаем какъв.
Бишоп скръсти ръце на гърдите си и се втренчи в него.
— Една четвърт от хората в станцията имат оплаквания — продължи Крейн. — Това не е случайно. Здравословните проблеми не възникват, когато човекът е изолиран. Отначало предположих, че е кесонна болест, но сгреших, защото не знаех фактите. Тук става нещо.
— Няма общи симптоми — каза Корбет. — Поне не са специфични.
— Трябва да има сходства. Просто още не сме ги открили. Прекалено сме заети да гасим отделни пожари и не виждаме цялостната картина. Трябва малко да се отдръпнем и да поставим диференциална диагноза.
— И как предлагате да го направим? — попита Бишоп.
— Както са ни учили в медицинския факултет. Ще наблюдаваме симптомите, ще предлагаме възможни
