Протокол за колегиалността

третия ден — с Иван бяхме сами — той помълча малко и каза:

— Виж какво, сега трябва да вдигнем тоя балатум.

— Моля?

— Под тоя балатум има живак.

— Ванка, ти изкукурига с тоя живак, майка му стара! Живакът беше оттатък!

— Абе той онзи си е оттатък, ама тук има друг — каза сериозно моят приятел. — Аз им го сипах на тия говеда. Влязох веднъж, счупих един термометър и… отдолу под линолеума.

— Кога беше това?

— Ами… доста отдавна.

Вдигнах си чашата, казах, че който нож вади, от нож умира, с намерение да успокоя моя приятел, пък то май излезе обратното, но това няма значение. Напуши ме смях, мислех, че цялата тая история вече приключи, когато Иванчо добави:

— С тоя директор говорих още първия ден. Заприказвахме се на двора. Обясних му цялата работа, той затова пусна заповедта. Това там за „важните производствени съображения“ е алабалистика.

— Добре си направил. Ама и той бомба излезе, нали? Сега тия дръвници да постоят на живака.

— Работата е там — каза Иван, — че в нашата стая вече няма живак. Миналата неделя, когато вие ходихте на бригада, изкъртих две дъски в края и извадих живака. Имаше една супена лъжица. Подът е наклонен и всичкият беше на едно място. После пак заковах дъските и така. Хайде сега сипи още едно, че ме стяга пак шапката.

Сипах на него и на себе си, чукнахме се седем-осем пъти, после отидохме някъде да довършим и се прибрахме почти на разсъмване.

И тъй, май че това е цялата тая с живака — ние даже забравихме да повдигнем балатума, под него и до днес има живак.

Което не е толкова важно, защото Емилия тия дни ще си взема отпуск по майчинство. От няколко месеца тя живее с мъжа си в нова квартира, а доколкото разбрах, на старото място всички били в една стая — старците и балдъзата — и всички там спели на едно и също легло, като вечер си лягали по реда на прибирането: първият до стената, следващият до него и така нататък; човек лесно може да се попита: кой кога ли се е прибирал?

Между другото Иван също е в ред. Оня ден ми говори: „Ей, братче, трябва да знаеш, че силата не си зная!“ И сигурно е така. Защото няма по-голяма мъжка сила от собствената спокойна увереност, тъй както няма по-лоша болест от собственото внушение, че си зле.

Накрая трябва да кажа, че и моето мислене пак си е в ред. Приятно ми е да вярвам, че ще ме управляват хора като например новия ни директор. Защото така мисля, че и те все пак могат да мислят. Това ми стига, за да си гледам работата добре. Да не ги псувам толкова често и да си карам живота, както желая.

Разбира се, към всички тези промени трябва да се прибави и много забавното обстоятелство, че Ганов и Спиридонов из ден в ден залиняват. Много по-бързо и ефикасно, отколкото ако под краката им наистина беше останал живак.

Защото човек никога не е склонен да вярва в промените, ако те някак не са се докоснали до сърцето му.

,

Информация за текста

© 1987 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Дончо Цончев. Протоколи и измислици

Народна младеж, София, 1987

Редактор: Благовеста Касабова

Художник: Димитър Трендафилов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15764]

Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00