Й.Р. Емилияне, няма ли вече да стреляш? Патицата ще отмине.
Е.С. Това, че сте от едно село, няма значение. Ние с Тодора Генова като сме от едно село, я ме питай дали съм чел нещо от него. Питай ме де! Какво да му чета? Той мен да ме чете трябва! Както Георги Караславов ме чете. Онзи ден ме среща и вика: „Емилияне, да знайш, че те чета с молив!“ Тогаз аз знайте ли какво му рекох? (Киска се.) Рекох му тъй: „Пък аз тебе те чета с гума!“
Селската учителка (води деца с цветя). Деца, това е Елисавета Багряна, това е Емилиян Станев, това е Дора Габе…
Момиченце (докосва дрехата на Дора Габе). Ти не си Дора Габе!
Д.Г. Как тъй да не съм? Защо да не съм, като съм?
Момиченцето. Защото Дора Габе е книга!
Аз. Бай Емилияне, стреляй, ако ще стреляш, защото Пешо дава знаци, че трябва да слагаме да ядем.
Е.С. (заема стойката отново и „следи“ патицата). Тум! И тя — фиууууу! — право над мен! Над главата ми! Снаряд! Аз се отместих ей тъй… (Отскача енергично встрани, при което събаря чашата си и тя се разлива по полите на Надежда Станева, която по-късно ще пропусне да опише в своите спомени всичко това.) И патицата — туп! Баш където бях аз! Йордане, какво ще кажеш?
Й.Р. Ами какво мога да кажа, Емилияне? Добре си направил, че си се отместил.
Общ смях.
Е.С. (също се смее, но звуците от неговото гърло са повече заканителни). Добре го рече, Данчо. А, Дончо? (Към селската учителка.) Те тез момчета, дет аз съм ги учил как да държат пушката, може и молива да се научат да държат, ама… Далечна работа! Има още много хляб да ядат!
Пешо (слага тавата с печеното яре на масата, в средата). Ами ако няма хляб, това нещо тука ще върши ли работа?
Аз (отделил съм се в навалицата и нещо бързо си записвам, защото ме е страх, че ще се напия с тия класици едно хубаво и ще забравя важни подробности).
Жена ми (гледа отчаяно). На какво прилича това? Ти… нормален човек ли си? Гостите на масата, той се сврял…
Аз. Само секунда, Снежанке, много е важно!
Жена ми. Абе ти…
Аз. Остави ме покрай себе си да обезсмъртя и теб, бе човек!
Жена ми. Не ти ща безсмъртието аз! Искам си живота!
Ставам, смачквам листчето в джоба си и сядам на масата, която — сега, след толкова години, вече знам — полека-лека и завинаги остава все по-пуста.
© 1987 Дончо Цончев
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Дончо Цончев. Протоколи и измислици
Народна младеж, София, 1987
Редактор: Благовеста Касабова
Художник: Димитър Трендафилов
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15775]
Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00
