— Браво, Ивайле — викам. — Само че…
— Какво? — стрелна ме той с вечно присвитите си очи. — Искаш да кажеш, че е гугутка, така ли? Какво като е гугутка? Важно е изстрелът, бате, изстрелът! Видя ли какъв изстрел?
— Много хубав изстрел — потвърди Дико авторитетно. — Бам, и готово.
— Я да я махаш от кръста си, Ивайло — засмя се радостно бай Тодор. — Като си ударил питомна гугутка, поне я скрий в торбата. Доне, ти стреляш ли на такова нещо въобще?
— Не — викам. — Никога не съм стрелял. Едно време ги биехме с прашките из махалата.
Ивайло махна пренебрежително и седна да изпуши една цигара на сянка. И Дико седна до него, да изяде една ябълка. В това време Йордан гръмна още веднъж. Бай Тодор ми смигна и двамата тръгнахме отново към блока.
— Там са! — каза ми той поверително, като останахме двамата. — Казах ти още напред, оня хитрец ги намери. Остави ги тия лаици да трепят питомните гугутки, а ела ние с теб да свършим работата. То това ще е ловът с тая група — каквото направим двамата с тебе.
— Не знам — викам. — Оня там бая време гърми, знам ли.
— Кой?
— Данчо.
— Абе той нека да си гърми до довечера. Да не мислиш, че нещо е ударил?
— Знам ли го. То, както се случи.
— Ами! Гърмял бил… Нека да си гърми, колкото иска. Аз тъй съм гърмял колко пъти, пък…
Две гургулици изпляскаха близо, трета се стрелна пред нас. Бай Тодор я забеляза навреме, стреля и я улучи. Тя падна. Казах му: „Браво“.
— А? — блеснаха зъбите му насреща ми. — Мисля, че ти видя, нали…
— Няма какво. Това вече е работа.
Тръгнахме да я вземем. Царевицата не беше копана, гъста трева се плетеше в краката ни.
— Стоп! — с плътен глас нареди бай Тодор. — Ти къде се запъти?
— Ами да я търсим. Тя падна ей там, аз горе-долу запомних.
— Е, как така тръгваш, та и аз се поведох по тебе.
Погледнах го глупаво — не знаех какво ми говори.
— Значи ти така тръгваш да търсиш животното, а? Стреляш, то пада и ти тръгваш да го търсиш в тая гъста и безкрайна царевица.
— А как?
— Аааа!… Мойто момче, аз бях чувал за тебе хубави работи, ама сега разбирам, че тоя занаят още… Имаш още да учиш, братле. То не е… разбира се, престъпление; човек, нали знаеш, учи се, докато е жив.
Той ме хвана за лакътя и ме върна назад — до мястото, откъдето бе стрелял.
— Тука ли бях аз, когато я ударих?
— Да. Точно тук.
— Когато я ударих, нали точно тук бях стъпил? Ето така!
— Да, точно така беше стъпил, когато я удари.
Бай Тодор си свали италианското шалче — гордост на целия му чудесен екип, — завърза го на царевичния кочан до него и вдигна пръст:
— Разбра ли сега?
— Не.
Той се заля от радостен смях.
— Абе, Доне, абе, мойто момче! Нали това досега ти обяснявам! Ще отидеш да я търсиш — тук в тревата, там в тревата, и след две минути ще се объркаш. Няма да знаеш откъде си тръгнал! Изчезва всякакъв ориентир! И ти си напълно безпомощен. Той, Емилиян, нека ги търси, та после аз трябва пък него да търся. Ето сега, като потърсим, ако не я намерим веднага, връщаме се при първоначалното положение? А къде е първоначалното положение? Ако не сме оставили шалчето, не знаем! А така идваме отново при шалчето, ориентираме се отново и пак. Разбра ли сега цялата работа? Просто, ама… умно, нали?
Оставихме шалчето вързано на кочана и тръгнахме да търсим гургулицата. Сума ти време ровихме из тревата — няма я. Казах, че с тая механизация се съмнявам дали царевицата вече въобще я копаят.
— Копаят, копаят — каза бай Тодор. — Те я копаят, обаче поливат и затова избуява толкоз тревата.
Гургулицата я нямаше и ние наистина се объркахме.
— Хайде сега обратно, при ориентира — каза бай Тодор. — Видя колко е необходимо, нали?
— Не го знаех аз тоя номер — викам.
— Е… аз ти казах: човек се учи, докато…
Бяхме изминали разстоянието, на което се предполагаше, че е оня кочан с шалчето. Но не бяхме съвсем сигурни в посоката.
— По-наляво беше — каза бай Тодор.
Зашетахме по-наляво. След пет минути той каза:
— Къде отиваме ние, шалчето беше много по-вдясно!
Отидохме по-вдясно. Гърбът ми скоро се напълни с едрия царевичен цвят. Устните ми се напукаха от жажда, лицето ми засмъдя от острите ръбове на листата. И двамата вече грухтяхме.
Към обед, когато другите се излежаваха под тополите и Йордан нещо им тананикаше тихо, ние едва изпълзяхме блока и казахме едновременно като в театър:
— Някой да има вода?
Епилог или прошение
Информация за текста
© 1987 Дончо Цончев
Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010
Издание:
Дончо Цончев. Протоколи и измислици
Народна младеж, София, 1987
Редактор: Благовеста Касабова
