След събитията

кафяво бомбе, което неведнъж съм подхвърлял във въздуха, да го стрелям.

Бате Величко — с вносния ловен костюм. Всичките везани медальони по него. Скъпата шапка с перото над гъстите къдрави вежди, внушително излитащи над носа му. Даже и космите от ушите му сега имаха друго, неочаквано респектиращо действие.

— Как сега и водка бе, бате Величко, нали уж пием бира? — казах аз, след като се поокашлях, за да се уверя, че гласът ми си е на мястото.

— Ама ти какво? Даже и това ли не знаеш бе, момче? — каза той много високо и продължи да се смее: — Бира и водка много си отиват, сега след минута ще се убедиш! И аз съм тръгнал с тебе на лов. Ха! Ами откъде да зная аз, че си бил такъв аджамия? Чувах уж това-онова, ама… Приказки нали знаеш, колкото щеш. Та ти щом не си знаел основните положения в това изкуство… Ловът — това е изкуство, да знаеш? Висше изкуство, момче!

Някой извика от съседните маси:

— Бате Величко, наздраве!

Бате Величко му кимна и тържествено вдигна ръка.

— Как е слуката днес, как е? — обади се друг поздравително.

В отговор, от какъвто нямаше нужда, бате Величко разпери ръце, погледна скромно към заека до краката си и се наду в страшния си костюм. „Аз мисля, че всичко е ясно, нали?“ — говореше радостно гордата му усмивка.

Получихме бири, изпратени от другите маси. С тихия вариант на гласа бате Величко ми обясни как се слагали в тенджерата морковите, после специалното подреждане на дафиновия лист. Строго определените четири маслини отгоре, обелени да си пуснат сока, каза. Аз кимах. Пиех водка и бира, нахлупил бомбенцето, да ме скрие, и кимах. Разбира се, помислих да извадя от раницата си и моя заек, та като го размахам из тая „Троянска среща“… Но ми се видя глупаво. Или пък да скоча, помислих, и да изрева към всички, че този заек, на бате Величко, съм го убил и съм му го дал аз! Ясно ли е? Но и то ми се видя глупаво — щях да си стана все тъй за смях.

Той ме ругаеше мило и ми се смееше, взел ме на мушка върху косматия тлъст показалец. Веднъж ме чумоса с разперени пръсти, след това свойски ме удари по рамото. Вдигна заека за ушите и ми обясни как трябва да става дрането. Изкисването. Маринатата — каза — и чашата вино към нея. Пак ме чумоса, като погледна съчувствено към съседната маса, и продължи да се смее от сърце. Последната му фраза, която запомних, беше:

— И аз съм тръгнал с тебе на лов, а пък ти още азбуката на това изкуство не знаеш!

Фразата разсмя и съседите, някои от тях също така ме чумосаха незлобиво.

След изморителния ден в угарта водките и бирите бяха ми отсекли краката. Но някак успях да се сетя, че трябва да стана и да изчезвам. Иначе — както бе тръгнала цялата работа — обществеността можеше да ми вземе и пушката, и билета за невиждана досега некадърност. Измънках нещо, натиснах бомбенцето до носа и поех.

По пътя към къщи опитах да се кълна, че този е последният заек, който давам на бате Величко, и че вече изобщо няма да ходя с него на лов, но в същото време много добре знаех, че това са пиянски измислени глупости, защото той ходи, когато и където си иска, и там, където ходи, наистина е пълно със зайци, а моя милост, както и всички останали простосмъртни, има право само на три пъти в годината, и то между блоковете на квартал „Младост–2“, а там хората се сърдят, като им гърмя под балконите по бомбето си, при това толкова рано в неделя, когато искат да си доспят, и иди им доказвай, че нямат това право.

После пък ме нападна една граматически неиздържана мисъл — мисълта, че най-важни се оказват онези събития, които следват истинските събития. Тази мисъл ме изнерви със своята тавтология, но, слава богу, вече бях ритнал вратата, която всъщност най-много обичам. Оставих пушката на мястото й, пуснах раницата със заека на балкона и без дори да напсувам, се хвърлих по очи на кревата.

И тука се случи най-хубавото от цялата тази история — бате Величко тичаше с дълги уши срещу мене, аз вдигнах пушката и го проснах. Отпих от бащината червена прозрачност, проснах го още веднъж, като търсех ту изпушената наполовина цигара, ту тапата от шишето из буците. Нови батевеличковци се зададоха с дългите си уши, аз вземах любимото си желязо от земята и бях толкова много щастлив, като ги гледах сред трясъка да се премятат. Ах, как само ги просвах красиво и безкрайно — докато угарта се покри с батевеличковци…

,

Информация за текста

© 1987 Дончо Цончев

Сканиране, разпознаване и редакция: moosehead, 2010

Издание:

Дончо Цончев. Протоколи и измислици

Народна младеж, София, 1987

Редактор: Благовеста Касабова

Художник: Димитър Трендафилов

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/15759]

Последна редакция: 2010-04-03 11:30:00